nabore.bg

Славчо Донков остави много стихотворения, разкази и повести за възрастните читатели и децата

Възраст [1]

 

Защо не мога да ценя мига?

            Живея бавно, тихо и дълбоко,

като природата суров, несъвършен

            и невъзможен за притежание от някой си.

И ако чувам земен глас,

            И ако негов роб съм,

то е,

за да постигна яснота веднага.

Обичам пътищата към човека

и не описвам – сливам се с нещата.

 

А думите са само мойта възраст.

 

"По тънка нишка вървя" - една от популярните книги на писателя

***

 

НАПРОЛЕТ, В ПЪДПЪДЪКОВОТО УТРО [2],

            преди ръжта да разцъфти,

уединен, съвсем самотен,

                                                садя дръвчета.

Сред живия и светещ въздух

като крило, разперено над мен, витае

            очакваното зарево на ябълки.

И ме залива топлият му блясък.

Мигът расте, обгръща ме с години –

            най-точната реалност за човека…

И ето ме –

опиянен,

направо потопен във обич,

побратимен със корени и клони,

в една зора безкрайно чиста,

се враствам и в земята, и в небето.

…После…

прелитане на пеперуди, смях на деца,

                                                орляк врабчета

полека ще ме изясняват…

И ще приижда щедър вятър.

Знам: досегаема за всички

ще бъде моята градина

преди внезапната слана, преди сланата.

 

Литературна вечер за поета Славчо Донков в родното му място Кумарица, днес квартал на Нови Искър

Милост [3]

 

Без спомен за реки, морета,

в сърце на камък – победима,

сред двора ми крайпътен свети,

блести вода, вода без име.

 

Така случайна, непонятна,

със тишина необяснима,

снежинка сред тревата лятна,

кръг слънчев в снегопадна зима.

 

Едно опровергано чудо,

с очи, със устни уловимо,

от паднало листо събудено,

в летеж на птица повторимо.

 

Подобно хляб, подобно песен,

подобно радост – доверчива,

земна сълза, зенит небесен

и корен тих на всичко живо.

 

И кладенчовият ѝ пръстен

изпълнен е от милост зрима.

…Мечта и памет – непрекъснато…

Блести вода, вода там има.

 

Сборникът с разкази "Високи пясъци"

Къща [4]

 

Преди да си отиде, баща ми прави къща

и виждам го – от камъните по-бързо почернява,

с олекнала душа, а къщата е всъщност

за бавната му кръв последен близък завет.

 

И сякаш на земята все нещо е възможно –

пленен от есен жерав, с ненавист изветряла –

щастливо гасне той сред участта несложна

на дребните неща, живота му окрали.

 

Сродил добро и зло, но не отронил упрек,

в следата си живял съвсем като в коруба,

по покрива да пъпли го виждам – дим предутринен,

докато в облак кълбест внезапно се изгуби…

 

Дали ще се реши да бъде с него дълго?

Затрогнат на тревите от шепота болезнен,

по покрива завършен тих дъжд ще ходи мълком

и аз ще знам: баща ми при нас е също слезнал.

 

Упорстващ в своя смут, не ще се спре при никого.

Гнездо в улука звъннало – това ще бъде краят,

а цялата ни къща в сърцето му е никнала

и колко е голямо то едва ли ще узнаем.

 

Поетът дълги години бе редактор в много вестници, списания и издателства. Отиде си от този свят едва 55-годишен.

Последно[5]

 

В градината, където беше раят

от цвят, пчели и усмирена вечност,

сега дърветата вървят към края си,

безплодни, уморени и обречени.

 

Едно след друго ги катурва кирката,

и там, в непожаленото отсъствие,

дори и споменът не търси спирка –

клонаците върху пръстта чертаят кръстове.

 

Заглъхнали са ветрове и бури,

единствен залезът отново се троши –

презрели ни от зейналите амбразури,

отлитат беззащитните души.

 

И виждам сам животът как се стапя

и как отречен вече е труда

на младостта и ужасът как капе

в проплакването сетно на дъжда.

 

И как руши напредващата възраст,

и как доброто, затаено в теб,

зъзне в ласка на смразяващия въздух

и придобива цвят на опнат креп.

 

Сразените гнезда са като буци,

захвърлени върху ковчег без шум,

без плач, без разотиващи се звуци,

подобно заглушен в цевта куршум.

 

И заглушено, и на пресекулки,

пести сърцето пожалени дни –

припламваща искра на невестулка,

да клъвне, рухналото да възпламени.

 

26 ноември 1996 г., София, (Стихотворението е писано последната вечер, преди поетът да напусне завинаги дома си.)

 

Славчо ДОНКОВ (1942-1997)

-------

[1] Донков, Сл. Да повикаме щурците. София, Народна младеж, 1974, с. 7.

(2) Донков, Сл. Да повикаме щурците. София, Народна младеж, 1974, с. 13-14.

(3) Донков, Сл. Да повикаме щурците. София, Народна младеж, 1974, с. 11-12.

(4) Атанасова, Н. Обичам пътищата към човека. Спомени за поета Славчо Донков. София, 2008, с. 53.

(5) Атанасова, Н. Обичам пътищата към човека. Спомени за поета Славчо Донков. София, 2008, с. 96-97.

 

Подборът на стиховете е направен от д-р Владимир Игнатов, за което сайтът Наборе.бг му благодари. 

----------

 

Славчо Донков е роден на 12 февруари 1942 г. в с. Кумарица (сега квартал на Нови Искър). Завършва специалност българска филология в Софийския университет. След дипломирането си работи като редактор във вестник „Септемврийче“. След това е завеждащ отдел „Култура” на вестник „Народна младеж“ и вестник „Поглед“. Става главен редактор на издателство „Отечество“, а след това е редактор в списание „Лов и риболов“. Член е на Съюза на българските журналисти и на Съюза на българските писатели. Славчо Донков умира на 6 март 1997 г. в София в разцвета на творческите си сили.

Произведения на Славчо Донков: „Да повикаме щурците“ (1974) – стихове, „Лятото на последните щъркели“ (1977) – разкази, „Синя неделя“ (1978) – поема за деца, „Щастливата зелена морава“ (1981) – разкази, „Нека децата дойдат при мен“ (1982) – повести, „Корабче от вестник: Стихове за деца“ (1983), „Поклон от брега“ (1984) – стихове, „Високи пясъци“ (1986) – разкази и новели, „Водопоят на пеперудите“ (1988) – повести, „Черно и бяло“ (1998) – повести и разкази, „По тънка нишка вървя“ (2005) и „Метличини очи“ (2012) – разкази и повест.