nabore.bg

Йото Пацов

Ъглен

 

(Поема)

 

Мостът протяга ръка на отсрещния бряг.
И се здрависват с него скалите.
В сърцето му свети бяла река -
като сабя лъщяща и чиста.

Разсякла равнината по равно на две
тя така живот е дарила
и на моето пръснато по брега и селце,
клекнало до нея да пие сила.

*

Ведър, модър, маргаритен,
тук денят шепти с листа.
Дъбове и трепетлики
с шепи свили са гнезда.
Стъклена и крехка чезне
над главата синя вис.
Слънцето разбутва с рамо
клон след клон и лист след лист.
Порцелановите гъби
са на меко сред мъха.
Крехко пърхат пеперуди,
с гайдица бръмчи оса...
Пускаш корени в земята,
клони в космоса простираш,
с шепиците на листата
пиеш слънце и разбираш -
пътят ти е точен, верен:
със живота под кората
от сърцето земно черно
до върхарите от злато.

Йото Пацов като ученик

*

Бял гълъб, вятъра в човка понесъл
шепне с криле над дърветата,
листака приглася на този шепот,
извори слушат унесено.
Тежко имане циганин търси,
с тъпа брадва бие корубите.
Бабичка глуха на млада невеста
надипля в раклите рубите.
Клепа мотика на двора копача,
мери му пулса гугутка в тополите,
цвъркат врабците, гарвани грачат,
щъркел си дипли перата за полет...
Реката се гъне - смок в равнината,
и се кани да глътне младото слънце,
засято от старото снощи в тревата,
за една нощ порасло от просено зрънце.

Авторът (вторият отдясно наляво) с приятели

*

Синя птица - бяла сянка.
Ляга тежката трева.
Две ръце - от дрян по-яки.
Две ръце - една коса.
Вий в дъга откоси влажни,
във венци тревата вий,
с тежки длани,
с нежни длани
черната земя открий,
вдигай бъкъла бълбукащ
от черешово дърво,
слушай - кукувици кукат,
и орисват на добро...

*

Възсукал крачоли на облите прасци
рибарят чупи огледалото на вира,
и слънцето е жълто, въздухът е син,
а от брега реката на ракитите извира.

*

Тихо биволи нагазиха
в тихата река,
тихо биволи се лутаха
в утринна мъгла,
тихо тънеха копита
в мека пътна прах,
тихо слънцето залитна
някъде над тях.
Черни гърбове опънали
на криви рога
черни биволи донесоха
днеска сутринта.

*

Съска, съска пръчка тънка от леска.
Сръчно си реди кадънка песента.
Бистро, тънко, като звънци на стада
изворчета тайни брънкат под пръстта.
Жадно, бързо, до колене във трева
разрови земята, дай им свобода.

*

Шарени гърбове стадата полюшват,
пристъпват ситно в прашната вечер,
на всяка стъпка пиринчени чанове
като пендари звънят отсечено.
Преметнал ръце на тоягата яка
овчар пред стадото песен провлача.
Като Христос е - на тоягата разпнат.
А върбите като Марии плачат...

*

По икиндия овцете нагазиха
тежката прах накъм селото.
Каталясали песове пред стадата
език към земята провесваха.
В бостаните дини пращяха от сокове,
от свежест, сладост, червенина.
Чакаха селяните
да прекъснат врежетата
утре по ранина.

Пацов заедно с актьора Георги Черкелов

*

Хвърляй точно, хвърляй силно!
Хвръква камъкът - оса,
в пръски и вълни разбива
тишина и светлина.
От върбите, от стрехите
руква весел чер порой -
лястовици с бели гушки
гонят в синия покой
свойте сенки, своя писък.
Слънце в бързея се къпе
и разплита си косите.

*

Тихо, леко, като лист,
като песен, като пламък,
бистър, тънък, свеж и чист
гладя с нежност всеки камък.
Като шепот на крила,
по-дълбок от звездна нощ,
като свиркане с уста,
като кръв след удар с нож,
като ласка на жена,
като огън във нощта,
като шепот, като полет
зиме, лято, есен, пролет,
сбрал във капчица една
на живота стойността
нежен, мъдър, пъстроок
стичам се като поток.

*

Дядо кара в зелена каруца
буре, росно от младо вино,
буре, здраво опънало обръчи,
пълно с веселия за цяло село.
Дядото сяда до черно огнище,
дядото цъка със огниво,
косата му бяла - бяло стърнище,
в живота му ласката - буре с вино.
Отпива дядото своята глътка,
в двора ситни сребърен чан.
Става дядото, потури изтупва
в тъмната утрин на ден неживян.
Потяга дъските, обръчи слага,
стяга деня като буре с вино,
после отпива своята глътка -
едно наздраве за всичко добро...

Йото Пацов с журналиста Любен Антонов в Чернобил

*

Неистово весела,

над бързей надвесила
бухнали млади реси,

танцува и пие
и в бързея мие

върбата зелени коси.
И сянка, и слънце

отронва по зрънце
в бистрите бързи води.

Южняка обича,
след него занича

с очи от слънца и звезди.
Самотна в тъмите

си спомня тя дните,
крепи с всяко клонче звезди,

и - самодива,
печално щастлива

полюшва черни коси.
А вятър лудува.

За него тъгува
върбата деня и нощя.

След ласките страстни
въздиша и гасне,

разрошила жълта коса.

*

Залезът изпича кирпичите на хълмове.
Мъгли протягат шии. Долините въздъхват,
и върховете до самата си брада
придърпват одеялото на тъмнината.
Нощта - другарка на деня,
обляга рамо на земята.

*

Там, където е никнало цвете,
разрови пръстта.
Ще мирише на цъфнало пролетно слънце
и на горчива слана.
Разбери - есен. Слънцето - дюля
дозрява над света.
В сънища с макове червени се унасят
стърнищата и угарта.

*

Сянка на орех, тежка, но рехава,
пие земята.
Мятат се птици, леки и пъргави,
ронят листата.
Кон се е спрял и стадо пладнува
с глави провиснали.
Столетник нощем лъжи сънува,
денем приказва истини.
Сянка на орех, свирня овчарска -
циганско лято.
Вятърът сбира листа по баири,
пълни бразди със злато.

*

Вир. Върби. Небе във вира
чак до дъното на светлината.
С мрежите на сенките върбите
в този вир промиват злато.
С въдицата бързо лъч един
изтеглям от водата,
и трепти на края му като вретено
една от тайните на красотата.

*

Коприва във долчинките се перчи.
Лесичината хитро разцъфтя.
Най-слънчевите дни са сантиметри
навлизане в света на пролетта.
И не защото мярка тука трябва.
И просто няма мярка за това -
птиците цъфтят, цветята пеят,
и семена гнездят във дъхава земя.

*

Стодневен път край тихите градини.
Една река, ракита и върби,
вирове - ту бели, ту маслинени,
небе - ту слънце, ту звезди,
чукари, към сърцето на земята
вдълбали дупките на пещери,
пътеки - към сърцето на нещата.
И всичкото - в едни очи!

  

Две от книгите на Йото Пацов. Той е автор на повече от 20 творби

Среднощните дъждовни птици

 

На Ес. И.

 

Среднощните дъждовни птици пляскат уморено

С натежали от небесната вода крила.

Където кацнат – блясват локви непременно,

И вместо дъжд от облаците капе тъмнина.

 

Среднощните дъждовни птици са безшумни,

И тяхната любов е само мрак и тишина,

Взаимно се изпиват с тръпни черни устни

До сетна капка и без всякаква следа.

 

Среднощните дъждовни птици са потайни,

Дори в копнеж самите те съзират се едва.

Но срещнат ли се в блясъка светкавичен на Рая

Земята става черна от техните пера.

 

Среднощните дъждовни птици са различни.

И давят се във черно вино или в черна страст.

И черна кръв кипи разюздано и неприлично,

И само любовта над тези птици има власт!

 

Среднощните дъждовни птици са тревожни,

Защото облакът, повлякъл вятъра, отмина.

Денят изгря, и стана ясно невъзможното:

Любов изгря за две гугутки на комина...

 

Приятелство в литературата и лова - Дончо Цончев и Йото Пацов

 

Пусия

 

Аз май успявам в прицела на пушката

Да видя как изгрява сутринта,

Как в пепел огъня превръща съчките,

И как се ражда сред люцерните деня.

Как пъдпъдъка вика звънко слънцето,

Роса как пие младата сърна,

лисицата как носи дребни рожбици,

захапала ги нежно за врата,

как смоци сребърни се греят по чукарите

и мрени щъкат из прохладни дълбини,

как ястреб носи вятър от върхарите

в усои зли и  знойни равнини...

 

Така успявам през стърнищата на дните

Да следвам слънцето във вечния му път,

И да векувам със скалите и с орлите,

И с вълците звездите да броя...

 

Преди две години Пацов откри своя фотоизложба в село Ъглен

 

Чернобил

 

На Любен Антонов, с когото бяхме първите чуждестранни журналисти, проникнали в зоната на Чернобил

 

Седиме край пътя, в тревата проскърцва

Щурец из безкрайните диви ливади,

Небето е живо, земята е мъртва...

Интересно, щурците умират ли млади?

 

На пет километра от нас е Чернобил,

Порутен от взрива на черна грамада,

В цъфтящия май на земята отворил

За живи и мъртви вратата на ада.

 

Къщите зеят – празна утроба,

Селата без хора, без птици – небе,

Цъфтящи дървета – букети на гроба

На всичко, което до вчера тук бе.

 

По пътя се нижат автоцистерни

И мият асфалта от прашната смърт,

Бледо лице зад стъклото се мерне,

Махне ръка – “На добър ви път!”.

 

С избеляли пилотки, с прашни ботуши

Спират при нас да стиснем ръце:

- Какви сте? Отдека? Вземи да запушим!

Хортуваш ли български? А така де!

 

После протягат манерката с водка:

- Наздраве да е! Наздраве да бъде!

Трият чела с прашни пилотки:

- Господи, за какви грехове ме осъди?

 

- Тук сме от Днепър, от Крим и Молдова,

Българи, цигани, гагаузи, татари...

Мием асфалта и молиме Бога

Да видим отново деца и другари...

 

Един от войниците, още момченце

Ми казва с пълни със сълзи очи:

Мислехме с Лена сега да се женим.

Не знам дотогава дали ще съм жив...

 

Ще ида във къщи, ще седна на стола,

Ще пия без жажда, ще ям без ищах...

Ех, ти, българска черна неволя!

Венчило сънувах - гроб изкопах!

 

Седиме край пътя, в тревата проскърцва

Щурец из безкрайните диви ливади,

Небето е живо, земята е мъртва...

Интересно, щурците умират ли млади?

 

Макаров – Гудзевати – Гавронщина – Чернобил

22 – 24 май 1986 г.

Белетристите Васко Жеков и Йото Пацов 

 

Курбан

 

Два часа до масата в сянката гола.

След тях - само век житейска неволя.

Такъв ме е Господ създал, вероятно.

Сърцето е гълъб над душата ми – блато.

И само ми дайте пътека – отивам.

С легло преградете я  - пак не заспивам.

За враг си мечтая – по-гневен да бъда,    

Когато приятел ще трябва да съдя.

Свисти по точилото листа на ножа.

Ще свличам ли с него нечия кожа?

И нож ли съм аз, или съм точило?

На помен ли тръгвам, или на венчило?

Не зная – курбанът все блее оттатък,

Денят е безкраен, животът е кратък,

Намята ме попът с епитрахила –

Смрад ли да дишам, да пия ли сила?

Шляпа с мехури в казана чорбата,

Помакът полека я бърка с лопата,

Той е касапинът, той е колачът,

Оттатък, в кошарата, агнета плачат,

Чакат да дойде денят на курбана,

Та да го срещнат в гърлото с рана,

Да тънат във кръв, да хриптят ужасени,

че само за ножа са тука родени.

А аз – какво? Ето – ракия,

И точно навреме, по икиндия.

Да тръгна нанякъде – глупости, братко!

Сядай под ореха, да ти е сладко!

Ето, помакът сипва чорбата,

Гълъбът каца в смрадното блато,

Точилото спира, ножът ръждясва,

Аз окуцявам, пътят тревясва,

Вечер настава и само звездите

Търсят на някой влюбен очите...

Но плаче ли някой? Кой ли пък страда?

Вопли се носят откъм площада.

Цигани викат, купуват кожи,

И то, ако може – от Агнец Божи.

 

Авторът със свои колеги и приятели от вестникарството

Парцалени кукли

 

Водка с кола. Тя идва гола.

Ляга в креслото. Крак връз крак.

И – нищо лично. Много прилично.

Има еротика. Няма мерак.

 

Нощта преваля. Дай да запаля.

Пуши сърцето. В дим е нощта.

Свещ ли? Цигара. На тази гара

Всичко си искай. Но не светлина.

 

Хубава. Гола. Водка със кола.

Очи на кошута. Крак на сърна.

Купени страсти. Любов като здрасти.

Водка със кола. За нея – коняк.

 

Никаква тръпка. Поредната кръпка.

Парцалена кукла. Парцалена страст.

Евтини думи. Скъпи парфюми.

Колко остана? Плащам на час.

 

Времето свърши. Нещо се скърши.

Горчи зората. Горчи деня.

Слънцето ясно? Изсъска, угасна.

Като цигара в чаша с коняк...

 

 Йото ПАЦОВ

-----------

Йото Пацов е роден в София на 28 декември 1949 г. Учил в Софийския държавен университет, завършил българска филология във Великотърновския университет „Кирил и Методий“. Специализирал журналистика във Факултета по журналистика на Московския държавен университет.

 Публикува свои стихове, разкази, миниатюри, репортажи в ученическия печат в началото на 60-те години – в. „Септемврийче“, сп. „Родна реч“, в. „Средношколско знаме“.

Работил като журналист във в. „Вечерни новини“, Бюрото на Агенция по печата „Новости“ (днес – РИА „Новости“) в София, съветското списание в България „Днес и утре“, както и във в. „Народна младеж“, в. „Работническо дело“, сп. „Съвременен показател“, сп. „Авто ревю“, езотеричното ТВ-предаване „Вселена от тайни“, в. „Психо“, в. „Вселена от тайни“, в. „Деловата седмица“, сп. „Стил на живот“, ТВ „Центрумгруп“, сп. „Ексклузив“, сп. „Св. Валентин“, в. „Фактор“, сп. „Усури“, в. „Окото“, сп. „Икономика, бизнес, финанси“, в. „Наслука“, в. „Рибар“, сп. „Лов и риболов“, в. „За Луковит“ и др. Автор на хиляди публицистични и журналистически публикации. Участвал със свои материали, разкази и очерци в сборници, антологии и др., напр. „Българска ловна антология“, „Горска христоматия“, „Трифон Кунев – стихове“, „Българските герои по фронтовете на Първата световна война“, годишният алманах на Съюза на българските писатели в САЩ и по света „Любослов“, в литературните списания и алманаси „Пламък“, „Антимовския хан“, „Знаци“ и др. Съставител и автор на учебник за ловци „Ловът в България“. Кореспондент на чуждестранни печатни издания, в т. ч. и военен кореспондент в Албания, Хърватска, Босна и Херцоговина. Пръв чуждестранен журналист, проникнал в зоната на Чернобилската катастрофа 20 дни след взрива. Пътувал из Сибир, Далечния изток, Средна Азия, Индия. Член на Съюза на българските писатели, Съюза на българските журналисти и на Съюза на ловците и риболовците в България.

Бил е преподавател и секретар на Пловдивската духовна семинария „Св. св. Кирил и Методий“. Възстановил вестника на семинарията „Светлоструй“.

Почетен гражданин на Луковит, общински съветник. Член на журито и прессекретар на годишния конкурс за принос в културните отношения между народите на България и Русия „Золотая муза“. Носител на наградата на Съюза на българските писатели за проза за 2010 г., носител на годишната награда за проза „Златната муза“. Награден с лично оръжие за дейността си като управител на Издателска къща „Наслука“ на Съюза на ловците и риболовците в България.

 Негови разкази са превеждани на руски, украински, турски, арабски и др. езици.