nabore.bg

Поетът, драматургът и преводач Първан Стефанов 

Импресия

 

Тази нощ, по своему лирична,

след салютите и след ча-ча

 малко странно,

малко непривично

 балканджийска гайда прозвуча.

 

И мелодията на гайдаря,

като селянка в града дошла,

спря стъписана на тротоара

 пред бушуващите колела.

 

И не смее да прекрачи даже.

Чака да й подадем ръка,

та в потока да не я премаже

 джазовата стъпка на века.

 

Някой ще рече: - Анахронизъм! -

А пък то е болка, впила зъб

 в атлетическия организъм

 на века, подпрял звездите с гръб.

 

Ние можем да я отречеме.

Ние можем да я заглушим.

Ала тя ни сграбчва, за да вземе

 лихвите, които й дължим.

 

Тя не е шевица пъстроткана

 върху дядовския ни елек.

А е вик на незарасла рана,

дето още търси своя лек.

 

Светлина

 

Светлината те радва,

когато я викнеш сам.

Но често пъти те изненадва

 и те кара да чувстваш срам -

ту някой цигара запалва,

ту светва детски фенер,

ту някъде в джунглите палма

 се превръща на въглен чер.

А вчера пред Пентагона

 човек се подпали с петрол…

И ти се загръщаш в балтона си -

усещаш се като гол.

 

Поетът като млад

Дете с кученце

 

Под измръзналите дървета

 то трепереше и подсмърчаше.

Но под дрешките си притопляше

 едно кученце клепоухо.

Всичко беше така трогателно!

Не, не вярвам на философите,

дето казват,

че ние - хората -

като малки прегръщаме кученца,

та когато пораснем -

по кучешки

 да захапем себеподобните.

 

Сборникът със стихове "Подарявам ти тоя кестен"

Всички пътища водят в Чепърлянци

 

Над далечни провинции гъста забрава никне.

Една сива мъгла е размила лица и черти.

И не знаеш кого да презреш и кого да обикнеш.

И объркан се питаш: а кой си самият ти?

 

Все по-яростно сменяме дрехи и къщи.

Летуваме в планината. Зимуваме на море.

И ни пазят оръжия все по-могъщи.

И живеем, естествено, все по-добре.

 

И все по-самотни поетите бродят.

И вият космически ветрове.

Страх ме е, страх ме е от народи,

Които не четат стиховè.

 

Щедрост

 

Под нозете ми шума стелеш.

Звън и багри. И малко тъга…

Боже Господи, колко прелест!

И защо си я крил досега?

Или трябваше да остарея,

та смирено навел глава,

да открия пръстта и по нея

тези китки и тази трева.

Колко щедро и обичливо

е сърцето ти, Отче наш,

щом в страха ми, че си отивам

ми нашепваш: “Кураж, кураж!”;

щом земята с цветчета прости

от най-хубавите бои

ще повие моите кости

и духа ми ще успокои.

 

Първан Стефанов на среща със своите читатели

Поне веднъж

 

О, бил ли си категоричен

поне веднъж.

Поне веднъж!

 

Целунеш във трамвай момиче

и те изхвърлят.

Но си мъж!

Удариш на подлец плесница

и за това те уволнят:

Но твойта длан е вече птица,

политнала за първи път.

Единствен миг.

Мигът на риска!

И би могъл да си Нерон .

Или пък Ричард,

който иска

да хвърли царство срещу кон.

Ала от теб събужда ревност

все оня смешен Дон Кихот.

И срещу мелниците гневно

ти би воювал цял живот,

би се превърнал в стих епичен -

ако под туй небе си бил

поне веднъж категоричен

като дървото през април.

 

Рокля

 

Чудото се случи много рано.

Тя недоумяваше сама.

Просто се огледа във герана

и разбра,че вече е мома.

И сънува рокля с пеперуди ...

Колко хубав беше този сън!

Но баща ѝ рано я събуди,

че овцете чакаха навън.

 

Рокличка детето не получи,

рокля и девойката не взе.

Младостта проплака като ручей

и опали босите нозе ...

 

След година влезе в чужда къща.

В плитките ѝ пламна есента.

А в сърцето все една и съща

тлееше моминската мечта.

 

Но тогава трябваше да вземе

за сина тетрадка и молив.

А за рокля все ще дойде време.

Нека само той да ѝ е жив.

 

Колко пъти върза и развърза

възелчето с белите пари!

А на дните хукналият бързей

с вадички лицето ѝ покри.

Колко пъти щъркелите горе

на комина свиваха гнезда ...

И синът изучи!

А наскоро

с рокля я зарадва от града.

Цяла от уплаха отмаляла,

тя понечи да направи кръст.

И за първи път пред огледало

се изправи в целия си ръст.

Взря се в потъмнялото си чело.

В шията. В дълбоките бразди.

В оня кладенец край село

тях ли беше виждала преди?

 

Кожа, почерняла като угар ...

И по нея роклята цъфти

с тъжни, закъснели теменуги ...

Боже, колко скъпо я плати.

Нещо я удари безпощадно.

Образът се люшна и разби.

Сякаш в кладенеца беше паднал

лист от разлюлените върби.

И си спомни неживяна младост.

И разбра през бликналата жал,

че денят на тази тиха радост

страшно много беше закъснял.

 

1958

 

Стихосбирката "Насрещно време" на поета

Емигрантите ни

 

На Асен Шопов

 

Те бодърствуват някъде далече

в единоборство с тоя свят бездомен.

Не мигваме и ний до късно вечер –

да ръсим с нафталин обречен спомен;

да слушаме в безбрежните си бдения

как вън расте тревата на забравата…

 

Понякога в минути заплатени

по жицата дъха ни проверяват.

Умислено и котето се вглежда

във снимките, лицата разпознало.

И над чужбините една надежда

лети към нас

на облаче ле бяло…

Сълза върху клепача на безкрая…

Крило на птица, все така далечно…

…И репетираме из празни стаи

самотността на идващата вечност…

 

Но днес мушкатото със шарка проста

цъфти за нас все още върху скрина.

Деца, не ни наказвайте със прошка,

задето ви лишихме от родина.

 

Хвърчило

 

И аз изпуснах някога хвърчило.

Не издържа кълчищния конец.

То трепна, нови небеса открило,

и сигурно пътува и до днес.

Мете с опашка Кумовата слама.

Орли и приказки под него спят.

И как съм благодарен, че го няма,

че още, още, още е на път!

Защото, съгласете се -

едва ли

земята поносима би била,

ако в нозете ни се биха сбрали

раздрани всички детски хвърчила.

 

Стихосбирката "Премълчана любов"

Циганско лято

 

И светлината някак си по тон

се промени, към жълто се избистри.

И в нея, като семчици в лимон,

лежат успокоените ни мисли.

 

Отминава веселият карнавал

на шумата –

стоим пред голотата

на жълъда, закръглено узрял...

Остана истината за нещата.

Земята тъкмо в тези часове

замисля чудото на плодовете.

В дървото някъде кълвач кълве -

и той е угълбен, забележете!

Денят стои смълчан от сутринта

над някакво прозрение надвесен.

... Да можеше най-важните неща

да ми се случват винаги наесен.

 

Танцът на негърката

 

Припадна нощ на сцената и сякаш

лесът на Конго зашумя пред нас

Девойката се втурна в полумрака

и затанцува с дива, южна страст.

 

Навярно гръмотевици среднощни

в тропическите лесове на юг

са изковали стъпките разкошни

на танца, който тя играе тук.

 

Лети, трепери черното ú тяло,

напред се люшне и простре ръце...

От слънцето ли тъй е почерняло?

От мъката ли в младото сърце?

 

Танцува чернокожата! А ние

мълчим. И люта болка ни души.

Тъй вятърът свиреп тръстика вие

и крехкото ú стебълце троши.

 

Танцува чернокожата! Едва ли

сте виждали до днеска танц такъв.

Навярно тъй се вие всяко тяло,

когато от сърцето капе кръв.

 

Танцувай, негърко! Ти по-красива

навярно никога не си била.

Така сред джунглата лъкът се свива

преди да литне гневната стрела.

 

Варшава, 1955 г.

 

Известният историк и писател проф. Надежда Драгова е съпруга на Първан Стефанов. Двамата са написали десетки пиеси, играни на сцените на много български театри и в чужбина

Отчуждение

 

Студени улици. Студени здания.

Студено ми е като никой път.

Превърнали сме дните в разтояния,

които вече страшно ни делят.

 

Гнезда си свиваме под свои стрехи.

От болката на друг не ни боли.

И става тъй, че в новите си дрехи

не сме това, което сме били.

 

И често пъти като зимен вятър

един въпрос плющи над съвестта:

защо и добрината на сърцата

ще трябва да изхвърлим с бедността?

 

Въжето на войнишката ни дружба

полека се разнищва на влакна.

Ценим се повече по ранг и служба,

сдружаваме се по величина.

 

О, колко ме измъчва туй изкуство.

И се боя, че в тоя свят голям

на митинги и колективни чувства

бих мóгъл да остана страшно сам.

 

1958

 -------------

Първан Стефанов е поет, драматург и преводач, е роден на 01.01.1931 г. в село Чепърлянци, Софийско. Завършва гимназия в Годеч (1948) и славянска филология в Софийския университет „Свети Климент Охридски” (1952). Учителства в Мездра (1952-1953), редактор във в. „Народна младеж” (1953-1958), списание „Младеж” (1958-1960), в Българска кинематография (1961-1964; 1971-1972), в издателство „Български писател” (1967) и „Народна младеж” (1972). Драматург на театрите във Варна (1960), Хасково (1964-1966), в театър „София” (1973-1984; 1990-1991). Публикува от 1948 г. в сп. „Пламъче”. Автор на повече от двадесет поетични книги, сред които: „Соколови пера” (1956), „Сред пробудените степи” (1957), „Песни за гнева и радостта” (1958), „Далечините обещават” (1962), „Пътуване към усмивката” (1964), „Насрещно време” (1966, 1973), „Циганско лято” (1968), „Стихове” (1969), „Ковано слънце” (1971), „Арматура за барабани” (1973), „Малки нашествия” (1978, 1983), „На глас и на ум” (1981), „Диагноза” (1982), „Премълчана любов” (1984), „Лирика” (1986), „Насрещно време и други стихотворения” (2005). Автор (в съавторство със съпругата си проф. д-р Надежда Драгова) на пиесите: „Еретици” (1968), „Между два изстрела” (1969), „На война като на война” (1972), „Светът е от майка роден” (1973), „Мечтател безумен” (1975), „Женски години”, „Столичани” и „Свободна валенция” (1981), „Има Бог Перун”, „Насред София”, „Почти идилия” (1981), „Дипломати” (1984) и др. Преводач от руски, немски, полски, сръбски език. Заслужил деятел на културата (1979). Умира на 31.12.2012 г. в София.