nabore.bg

Поетът Паруш Парушев

 

Безветрие

 

                           На Деньо Денев

 

Хайде, моя душа – да опънем платната!

Застояхме се тук, в този залив, приличащ на локва.

Ще се разтвори под нашия кил,

ще запее край борда водата –

само да срежем веднъж

въжето на тежката котва.

Нека най-сетне поеме дъха си морето.

Да засвири хоризонта

на своята единствена струна.

Може би още ни чака

през девет земи – в десета –

златното руно.

Вкаменихме се тука от дълго очакване.

Реже нощем слуха ни с тънки пилички ръждата.

Гният въжетата.

И се врастват в земята краката ни.

Време е, моя душа – да опънем платната.

 

Слънчоглед

 

Каква съдба животът ти избра!

Едва с една глава над другите израснал,

ти ставаш син на небесата

и цялата вселена кръжи около тебе.

Жужи в тревите дребният живот:

кипри се синчец незабележимо;

от тъмно мравката пълзи,

понесла своя тежък дял; напразно

мушицата опитва да се възвиси.

Там суета се слива с денонощен труд

и жалки битки с помисли високи.

А ти единствено във слънцето си взрян.

Подобен сам на него, отминаваш

непонятна радост, непонятна скръб,

съмнения среднощни, утринни надежди.

Ти – красавецът на тези далнини,

ти – най-голямо цвете сред полето.

Но фурната на лятото пече

замесената в пролетта погача.

Прииждат топли, потни дъждове,

дими омара тежка над пръстта

и клюмат класове, треви и храсти.

Все тъй във небесата взрян,

не сещаш как зеленото ти тяло вехне,

как съхнат листите ти, как чернее

и се навежда твоето лице, за да погледне

черната земя, която те откърми.

А вече иззад хълмите приижда

злият дъх на ветрове студени,

сподирян от далечен тътен.

Дали за всичко в този свят се плаща?

След толкоз дни безоблачни и горда орис

твоят огнен мъх съвсем окапва

и короната ти златна се превръща

във венец от тръни.

И вече като хищни птици

кръжат около тебе дните.

За да не виждаш своя край злощастен,

милостиво ти кълват очите…

 "Дом на брега" - една от стихосбирките на поета

 

Петел

 

Докато още дяволските сили

с рога на месечината разбъркват катрана на нощта,

защо крещи, напрегнал жили, че денят ще дойде?

Дали си вярва сам, дали поне надежда храни,

че и заспалото селце ще му повярва? –

притихнало под тежък сън, заслушано все още

в страховете на сърцето нощно?

Ами стопанинът? Едва отпуснал

тяло на кревата, нима ще се зарадва, че го буди?

Но пак, проточил беззащитна шия,

крещи във изнемога и крила приплясква

петелът – дисидентът шарен на зората.

Каква ще е отплатата за дързостта му? Най-сетне

ври успокоен на бавен огън

сред аромата на градински билки –

финал на гордата съдба.

Светло е отдавна, слънцето препича

над доживелите деня. А равнодушен,

векът на пръсти се измъква, ням свидетел

на толкова високи пориви и жертви.

 

Паруш Парушев (крайният вдясно) като журналист във вестник "Народна младеж" със свои колеги

 

Експрес

 

                                 На Иван Цанев

 

Дървета, хукнали в премала,

гора, поле след нея... и човек

като топлийка в хоризонт далечен –

докато видиш как ти маха, отминаваш.

И пак: кантон, селце и вир, отдето

голото ти детство се усмихва.

Някъде в овразите дими мъглица,

по-горе слънце грее и белее сняг...

Така отлитат с бясна скорост

всичките пропуснати минути.

Така в рискован миг през паметта ти бягат

най-скъпи спомени.

В купето сладко дремят, вяло спорят,

играят на белот, мълчат и пушат.

Стринката плете пуловер,

до нея чичото надига дамаджана, черпи.

Отде са тръгнали – не помнят вече,

но знаят ли къде отиват?

Сега са пленници на скоростта, която

все по-далече ги отнася.

Ти би могъл да слезеш тук и да закрачиш

по пътеката, която в храстите се крие

и сигурно към щастието води.

Но отгърмяват колелата по железен мост

и се завъртат телеграфни стълбове покрай очите.

 

"Живях на този бряг" е литературната анкета с поета, осъществена от Димитър Костадинов. Парушев е едно известните имена на литераторите, свързани с град Бургас, където той е израснал 

 

* * *

 

Господи, нима така ще премина живота?

Ще се връщам от работа капнал –

подгонен от днеска,

с надежда за утре.

Ще залъгвам своята болка

със сухи корички – за раната лек,

от който тя няма пак да зарасне.

Ще клокочи във гърлото песен,

за която все думи не стигат.

И лудост.

Ще се мята в просъница птица

зад решетката на гърдите

и ръката, за ласка създадена,

ще се свива във джоба.

Бялото облаче,

дето от детството бърза пред мене,

все така е далече, далече;

синьото, дето отдавна ми мами очите,

все така е високо, високо...

 

Дружески шарж на Паруш Парушев, нарисуван от Борис Бухчев. Художникът погрешно е посочил 1946 г. за рожденна дата на поета

 

Солници

 

На края на града, на края на света

са старите бургаски солници.

Над тях в пещта на лятото, прозрачна,

възнася се душата на водата.

Далеч от тук е веселата песен на вълните,

подгонени от вятър към скалите,

където през стъклото чудно на дъгата

слънцето изглежда златно.

Тук

тревите са червени от солта,

скърца край брега теснолинейка

и е прояден въздухът наоколо

от гласовете дрезгави на хора,

заети с тежък труд – да преведат

водата от един във друг живот.

(Като в колбата на алхимика ври

превъплъщението тайнствено…)

Тук

и самолети не прелитат –

квадратите напомнят на летците

прозорци към отвъдни светове…

 Стихосбирката "Сърдечна недостатъчност" на поета

 

Спомен за лято

 

Прибираме сe в есента като във дом.

Да избършем праха,

да полеем цветята,

да се облегнем удобно на канапето и да въздъхнем.

Беше лятната лудост – слава богу, отмина.

Беше синьо и светло,

беше парещо, алено, безразсъдно.

Като в слънчев въртоп се пилееха нашите мисли,

смехът ни.

/Как сме можели да се смеем – невероятно!

Как очите ни диреха все хоризонта,

платното, опънато дръзко.

Как бучеше нестройният хор на вълните,

как ни помами./

Беше обич и лудост наистина –

поглед, пронизващ внезапно,

звезден шепот и повик на фар,

трепет и болка.

Там сега само есенен вятър се скита,

над очите прихлупил забравена шапка на плажа.

Нагазва водата унесен и отскача със писък -

зъбите му тракат.

Нещо живо може би в нас ще остане да свети

като пламък последен в камина –

докато мрачни облаци ни прихлупват,

докато плискат дъждовете студени,

докато стане трезво и бяло накрая.

 През 2020 година издателство "Захарий Стоянов" интересната книга на Парушев "Никола Вапцаров"

 

Спомен за лято

 

Прибираме сe в есента като във дом.

Да избършем праха,

да полеем цветята,

да се облегнем удобно на канапето и да въздъхнем.

Беше лятната лудост – слава богу, отмина.

Беше синьо и светло,

беше парещо, алено, безразсъдно.

Като в слънчев въртоп се пилееха нашите мисли,

смехът ни.

/Как сме можели да се смеем – невероятно!

Как очите ни диреха все хоризонта,

платното, опънато дръзко.

Как бучеше нестройният хор на вълните,

как ни помами./

Беше обич и лудост наистина –

поглед, пронизващ внезапно,

звезден шепот и повик на фар,

трепет и болка.

Там сега само есенен вятър се скита,

над очите прихлупил забравена шапка на плажа.

Нагазва водата унесен и отскача със писък -

зъбите му тракат.

Нещо живо може би в нас ще остане да свети

като пламък последен в камина –

докато мрачни облаци ни прихлупват,

докато плискат дъждовете студени,

докато стане трезво и бяло накрая.

 

Снимка от среща на стари журналисти от вестник "Народна младеж" от пролетта на 2025 г. Паруш Парушев (крайният вляво) е работил като шеф на отдел "Култура" във всекидневника

 

Селце

 

Каква дълбока нощ. Селцето се удави

на жабешкия хор в тревожните октави.

Рекичката, долът, шосето, манастира –

сега са само прах в безкрая на Всемира.

Сред мрак и пустота, без глас, без птича песен

човек е все така над Смисъла надвесен.

Защо са му пари, власт, почести, омрази,

щом тъй сиротна е душата в нощи като тази?

Искрица в пустошта – къде в нощта отива?

Нима след скръб, любов със Нищото се слива?

А шепот на звезди просторът само носи –

отговор един на всичките въпроси.

 В книгата си "Привечер" (1924) Парушев е събрал най-известните свои стихотворения. Изящната антология е илюстрарана с творби на големия булгарски художник Георги Баев

  

Самуил

 

„И като ги видял да идват в редици,

не издържал това страдание.”

Скилица Кедрин

Излязъл беше царят да ги срещне.

Не се дочуваха стенания все още,

нито молби, ни викове за помощ.

Не можеха все още да се видят

сълзите кървави на храбрите му войни,

ни оскрежените коси, ни раните, месата сини.

Напомняше предългата колона

на остър меч. И приближаваше гръдта му.

най-скъпото да ме загубил,

да бе загинал в бран, но само

да го отмине тази участ, непосилна

за никое сърце човешко.

Но идеха, все идеха насреща неговите войни.

Врани като черни вестоносци

разнасяха далече новината,

черно слънце грейна над полето,

тъмен вятър завъртя вихрушки

и свърши този ден като посечен.

Просторът ослепя. За цялата земя остана

само езерото преспанско да гледа

като единствено око

с надежда в небесата.

 

Паруш ПАРУШЕВ

 

------

 

Паруш Парушев е роден през 1947 г. в Сливен. Живее в Бургас до 1976 г., където завършва средно образование и публикува първите си стихове. Висше образование по специалността българска филология завършва във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий” през 1971 г. Бил е редактор в педагогическия печат, завеждащ отдел “Култура” на вестник “Народна младеж”, заместник главен редактор на вестниците “Учителско дело” и “Пулс”, редактор в отдел “Поезия” на издателство “Български писател” и вестник “Български писател”. Член е на редакционната колегия на сп. “Пламък”. Член е на Съюза на българските писатели. Издал е следните книги: “Остров” (1980), стихотворения, наградена с националната награда “Владимир Башев” за най-добра първа книга; “Строшено огледало” (1983), автобиографична проза, получила национална награда за дебют в детско-юношеската литература; “Сърдечна недостатъчност” (1987), стихотворения; “Беззащитен живот” (1994), стихотворения; “Строшено огледало 2” (1996), автобиографична проза; “Бургас 12 елегии” (1998), стихотворения; “Надомакобале” (2005), стихотворения, преведени на сръбски език, издадени в Сърбия и Черна Гора; “Дом на брега”, избрани стихотворения (2006); “Живях на този бряг“ (2011), литературна анкета с Димитър Костадинов; “Пристан“ (2017), стихотворения; „Открито море“ (2019),   стихотворения; „Никола Вапцаров“ (2020); „Кирил Христов“ (2023) „Думи по пътя“ (2023), литературна критика; „Привечер“ (2024), избрани стихотворения“.Носител нанаградата „Атанас Далчев” за цялостно творчество  Превеждан е на различни европейски езици. Негови творби редовно се включват в представителни антологии на българската поезия у нас и в чужбина, съставител и редактор е на множество сборници споезия, проза и критика.