nabore.bg

Поетът Христо Черняев

Вангя

 

Между тополите течеше Струма

и носеше водите си на юг,

а ние стъпвахме по ланска шума.

Каква ли сила ме доведе тук?

Прадревна долина! Опияни ме

не толкова, което в теб видях,

а туй че глас извика ме по име

и ме избави от ненужен страх.

Между тръстиките, сред толкоз дребни,

но вплетени в съдбите ни неща,

те - изворите вечни и вълшебни -

димяха в бъдещето на света.

Излъчваната бавна бяла пара

рушеше и твореше космос цял

от сънища, надежди и от вяра.

Светът какво до днеска е разбрал.

Не зная. Но сред още снежни хребети

димеше минералната вода

и в нея гъските - същински лебеди -

в захлас се гмуркаха на свобода.

А тя - водата - тайнствено шептеше,

за болки и за мъки земен цяр.

И от къщурката на Вангя беше

прозорецът премигващ дневен фар.

И аз усетих своята посока

сред черния мравуняк от съдби

и свойта цел - като небе висока -

и своята победа може би.

Край Рупите се вдигаше нагоре

загаснал кратер в облаците чак.

И през дима сред южните простори

към Петрич бързо запрепуска влак.

И се изглади вдлъбнатата рязка

върху челото ми. Бях пак поет.

И чувствах как невидим поглед тласка

съдбата ми - през времето - напред.

 

 Поетът напусна този свят на 8 януари 2021 година.

 

Паметникът на Яворов в Поморие

 

           „Аз не живея, аз горя”

 

Вълна след вълната… И тъй до безкрая.

Пронизан от вятър сред ада, сред рая,

вихрушка в Пирина, сълза до морето,

с дъха на пелина, вгорчил му сърцето,

наметнат със здрача, загледан в крила

на гларус от свойта крайбрежна скала,

загледан в Атон, и във Вардар загледан,

споен с монотонния изстрел последен,

отричан, въздиган, надвесвал над бездни,

възкръсвайки мигом през битките звездни,

омълнен, препасал кама и пищов,

сърцат и опасен, и огън, и зов,

поет и апостол в хайдушките друми,

явление в Костур, и цел за куршуми,

потеглил към своя Илинден, обречен

да бъде сред воя и сутрин, и вечер,

опърлил с мечти Поморийския бряг,

той в свойте светини възвръща ни пак.

 

…Далече е Мина, далече е Лора.

Което премина, бе буря в простора

и буря в душата, безбожно ранена,

и песен запята, от кръв озарена.

Той сън бе в живота си, който звъня,

и истина стана дори и в съня.

Той пуква гранита, от който е правен,

и среща вълните почти богоравен

и слънцето - древно, но вечно махало,

въззело се гневно, за малко поспряло,

и с поглед - политнала птица - оре

безбрежното синьо на Черно море.

Вълна след вълната… Вълна след вълната…

Почувствал крилата на морския вятър,

понесъл сам кръста на време страдално,

в гълчавата пъстра пак всичко би дал, но

какво ли повече - в това не греша:

на цялото Българско - цяла душа.

 

Поетът Христо Черняев (първият вдясно) на Априлската литературна дискусия, София, 1986 г. със своите колеги в литературата Стефан Чирпанлиев, Елена Огнянова и Атанас Теодоров.

Чувство

 

                          На Стоян Бойчев

 

Че нямаше да е дъждовно, - и змиите разбраха даже -

туй време, дето в планината през август сменя се за миг.

Наоколо бърда и чуки стояха като вечни стражи

и носеше се хвойнов мирис из необятния светлик.

По земната зелена кожа слепяха слънчевите шарки,

раздвижени от бавни сенки на облачетата над мен.

Вървях по борови пътеки с игли кафяви и шишарки

и също като висинето бях млад, и лек, и просветлен.

Кой можеше да се досети, че аз като планинско лято

ухаех, сякаш не живеех, а с чистите цветя цъфтях,

че бях обсебен и погълнат от чувство странно и крилато,

че с хоризонтите се сливах, че бях безкраен като тях.

И стига ми това - да нося високото небе нататък,

и лятото високо, топло - през неизбежната мъгла,

и тоя дъх на цяла вечност - в живота, като цвете кратък,

и туй безсмъртие небесно, дарило корена с крила.

 

Орфееви скали

 

                                           На Лиана Даскалова

 

Орфей, какво направи с простосмъртните?

Защо запали тленните сърца

с божествен лъч. И ги осъди да се лутат

между безсмъртие и смърт,

като подхвърляни слънца по хълмите родопски,

които ту залязват, ту изгряват.

Скалите ти, изваяни от боговете,

неземно гладки, с фантастични форми

и с дълги бели жили, сякаш

чувствителните струни на древната ти лира,

зашеметяват погледа на звяр и птица;

и някъде помежду тях расте

единствената билка за амброзия -

напитката за вечния живот.

Хилядолетията като сенки ги докосват.

И южния тракийски вятър шепне

и с тласъците си - незрими пръсти -

във времето безкрайно съживява

мелодията им, дошла изпод земята, тихо

възнесена на ангелски криле.

Не всеки я усеща;

но хрисимо стоят

овчарите, стадата им по пасищата долу,

особено по залез;

и колко душни хижи

вратите си за ведрата мелодия отварят,

където с устни жадни и с очи от ореоли

до късно не заспиват знойните им Евридики.

 

"Единствена любов" - една от стихосбирките на поета

Зеленият дом

 

                      На Николай Христозов

 

Държи те в потна огнена прегръдка юни.

Потапяш топъл поглед в бялнатия сняг

по витошките зъбери и туй е знак,

че снежната им ведрина ще те целуне.

 

И затова ли бързат белите нозе

на кротките брези, запътени нагоре,

где Господ-Бог не слага никога резе

на свойте възнебесни ясни кръгозори.

 

Треви и билки като цветно деколте

гръдта на Витоша упойват с аромати.

И над грамадите, над птиците крилати

подобно ореол денят голям расте.

 

Медът му благ сладни на сухите ти устни

и се разлива в жилите като балсам.

Додето жълтото крило на залеза се спусне,

смирения ти дух не се усеща сам.

 

И твоето гнездо е всякъде, където

докосва с радост погледът ти просветлен -

в зеления пейзаж, неподатлив на тлен,

във вечния потаен лес или в полето.

 

Гергьовски дъжд

 

                           На Никола Инджов

 

Разтваряй жадна шепа. В нея

голяма капка ти задръж.

Над тебе сребърен вилнее

най-краткия гергьовски дъжд.

 

Измил души и керемиди,

обрулил мек черешов цвят,

той си отива както иде,

без бряг в пороите разлят.

 

Той като младост си отива,

но помни се и то така,

че цял живот тупти щастлива

- под капка - твоята ръка.

 

И цял живот си ти дамгосан

от бялата й чистота,

и цял живот си омагьосан

от светли облачни ята.

 

И цял живот вървиш по пресен

килим от цвят безумно бял

и волната си млада песен

си пял и пак не си изпял.

 

За читателите си Христо Черняев остави и своите "Гладни  стихове"

Петрич

 

                   На Евтим Евтимов

 

Ако заспиш в града южняшки,

ти ще сънуваш кротко кея,

на който ще те лъха нежен,

забравен, бял и син, Егея.

А в близкото поле ще тича

със шум Струмешница на юг

и ще усетиш, че си вечен

в света… и преди всичко - тук.

 

Я яворите ще ти шепнат

с най-старата си скрита сила,

че като тях и ти си воин

от свитата на Самуила.

Разперили ръце и стволи -

и ти, и те - към небосклона,

в очите ви искри ще пали

България като икона.

 

И с ласка тиха ще те люшне

Беласица на свойта люлка

и ще разцепи тъмнината

една звезда или светулка.

Разсъмне ли, ще се разпукне

най-едрия градински нар

и ще се носи прасков мирис

от пъстроцветния пазар.

 

И Петрич - весело гъмжило -

в деня си огнен ще те вземе,

на рамото ти длан ще сложи,

ще ти даде възторг и време,

сърцето ти ще омагьоса,

ще те накичи с билка-цвете

и от листата и тревите

с най-бисерна роса ще свети.

 

В книгата си "Перо, натопено във времето" Черняев се обръща към историята

Море и суша

 

                      На Никола Радев

 

Морето свети в сини заливи

и, люшнато от ветрове,

с вълни запенени и палави

брега си пясъчен кълве.

 

И чайките нагазват в пяната,

замаяни от светлина,

и тя ги носи към простряната

гореща, прашна равнина.

 

Но тази суша със колибите,

с мухите, с мириса на тор

е само гробище на рибите

и няма влажно-син простор.

 

И нейните вълни са каменни,

и мъртъв - твърдият им свят.

Там стъпват чайките измамени

и литват с крясъци назад,

 

където вечното люлеене

огъва морската черта

и е едно безкрайно пеене

живеенето и смъртта.

 

Христо ЧЕРНЯЕВ (1930-2015)

 

--------

Поетът Христо Черняев (псевдоним на Христо Иванов Бонев) е роден на през 1930 г. в град Варна. Прекарва юношеството си в Борово, Русенско. Учи в гр. Бяла и в Русе, където завършва гимназия през 1949 г. Завършва школата за запасни офицери в гр. Велико Търново, служи в армията като строеви офицер и военен журналист.

Печата за пръв път през 1946 г. в сп. “Кооперативно другарче”, редактирано от поета и преводача Александър Муратов (стихотворението “Орач”). Започва да изпраща стихове в сп. „Млад творец“ (град Полски Тръмбеш). Отначало (1945–1946) списанието излиза на циклостил, но през 1946 е официализирано като орган на ученическите дружества. Списанието „Млад творец” в последствие става литературна страница със същото име в „Народна младеж”, а по-късно излиза като седмична притурка „Пулс” в младежкия всекидневник. Христо Черняев е работил в редица вестници и списания. Бил е редактор във вестниците „Народна армия” и „Народна младеж”. Бил е отговорен редактор на редакция “Българска литература” в Националното радио (1964), завеждащ отдел “Поезия” във вестник “Пулс” (1965-1970) и в списание “Пламък” (1970-1976).

Автор на 35 книги с лирика и есеистика, сред които “Момъкът от взвода” (1954), “Комсомолска поема” (1964), “Лирика” (1965), “Животът, който не умира” (1967), “България” - поема, “Сребърни зарани”, “Гергьовски дъжд”, “Прости радости” (1971), “Старопланински дни” (1975), “Далечни гари” (1978), “Стихотворения” (1979), “Край брега на Янтра”, “Път за автобуси”, “Гладни стихове” (1998), “Крайбрежие” (2000), “Да се нарадваме на лятото”, “Пясъчен пръстен”, “Огнище” (2003), “По чукари и пътеки” (2007), “Апостоли на българския дух” (2008), “Бродник” (избрана лирика). Книги за деца: “Конче”, “Южнякът премина”, “Синя стряха”, “Топли гнезда” и др. Литературна анкета на Златка Караманова с поета се появява през 2003. Бил е член на Съюза на българските писатели. Преводач от руски език. Превеждан на редица езици. Умира на 8 януари 2021 година.