nabore.bg

Стефан Поптонев - поет, белетрист, публицист и преводач

Безсмъртие

 

По тия припеци,

по тия

         ниски

               хълмове

                       от бяла глина

баща ми лозе е садил

преди години.

 

А преди него

лозе е садил баща му.

 

А преди туй…

 

Ни в митология,

ни в мрамор

божествените им черти

са въплътени.

 

Останало е само виното благословено,

и празниците,

обновени и старинни

и тия

      ниски

            хълмове

                    от бяла глина.

 

Нашите майки

 

Цял живот нашите майки вървели, вървели,

да достигнат недостигнати висоти -

там, където омайното биле цъфти,

за което в простите песни ни пели,

към което протягали слаби десници

и в съня си го виждали някога те.

 

Мили майки,

аз виждам как мрежа плете

подранилата есен край ваште зеници -

и понякога в стръмното дух не достига,

и понякога слагате вий очила,

за да видите трепкащи птичи крила

над една тъй позната планинска верига.

 

Ний целуваме вашите черни десници,

от които сме вземали сила и хляб,

от които излитаха белите птици,

за да стоплят с песен и просяка сляп,

да достигнат оная красива дъга,

дето грейва след летния дъжд ненадеен,

да повярваме в красотата така,

както вярваме в майките, пели за нея.

 

Една от книгите на Стефан Поптонев е "Строга любов" 

Елегия за Андрей Германов

 

Приятели и чувства проверих

и продължавам

да ги проверявам.

 

Горчивите лекарства пих, изпих.

Премина кризата.

И оздравявам.

 

И почна телефона да звъни,

да се обаждат звани и незвани.

… А идваше Андрей в ония дни

и сядаше до мене на дивана.

 

В косите с белоруски снегове…

Със слънце от Боженци във очите…

Говорехме с него часове.

И той ме питаше…

И аз го питах…

 

Андрей, Андрей, ти беше страшно прав,

че всеки сам за себе си е болен -

със тая разлика, че уж съм здрав,

а ти не ще посрещнеш тая пролет…

 

Януари, 1982 г.

 Стефан Поптонев е обявен за почетен гражданин на родния си град Лясковец

Посвещение

 

По челото ще те целуна…

Дълго…

Ще те целуна много пъти…

Много…

И приказка ще ти разказвам -

мълком,

която нося в мен до изнемога.

Нощта се свърши -

и денят ще свърши.

Звезди на свода ще се полюляват.

Докато някой вихър ме прекърши -

ще ти разказвам.

Ще ти посвещавам…

 

Преливане

 

Запрегнат съм във тая дълга проза

на делника

със тежки колела

Не беше моят път постлан със рози.

Не сложих розовите очила.

Но в драмите, и в яростните схватки

на образи, възвишени и зли -

все тая вяра, романтична, сладка,

която и нагарча и боли.

Във тишината между две сражения,

във отдиха на късния ми час -

се раждат късните стихотворения.

За себе си ги пиша.

И за нас.

Дано във тях не съм допуснал поза -

в живота си до днес позьор не бях.

От стихове извира мойта проза -

и може би

се влива пак във тях.

 

Две капки

 

След виното,

което с теб изпихме,

божествена камбана прозвъня

и всички грехове си опростихме -

сегашни, и за вечни времена.

След виното,

което с теб изпихме -

причастие ни кръсти… Няма хлад…

А есенните листи потвърдиха,

че няма връщане назад.

След виното,

което с теб изпихме,

запяха отлетелите ята.

и чувствата пияни отрезвиха

две капки в чашата на възрастта.

 

"Белорусия - бяла балада" е една от популярните книги на поета

 

Две крила

 

Птицата със две крила лети

в делничното наше поднебесие.

Беше ти -

и винаги бъди

другото крило на мойто равновесие.

 

Два въпроса

 

Натрупано е толкова страдание,

такива пропасти от отчаяние,

от ядрени заряди

смъртоносни,

от глад и от неправди високосни…

А ти ме питаш имам ли пътека

и свой компас за дълго пътешествие?

Не знам.

Аз също имам два въпроса:

- Дали ще оцелее днес човека?

- Не почва ли от днес Второто пришествие?

 

Верую

 

Човекът и властта -

жестока схема

заложена у всекиго от нас…

Живея в своя дом и в свойто време -

и по-далеч от жаждата за власт.

И може би така съм оцелявал

в годините,

и в себе си до днес.

Заложеният ген за власт и слава

превръщал съм навярно в свой протест.

И може би така съм осъзнавал,

че оцелява оня, който има власт

над себе си.

И себе си раздава.

Така живея.

Тъй умирам аз…

 

Топлина

 

Изключих всички радиатори -

и зная

на студа цената.

Но включих няколко приятели -

и ми е топло

на душата.

 

Зона

 

По площади

и по паважи:

два митинга,

две армии вражи,

предвождани от кухи величия.

А помежду им - България:

люлка майчина,

страна ничия.

 

Друга книга на Поптонев, приета добре от читателите е "Почти безсмъртие"

 

Чернобил

 

            На Борис Сачанка

            беларуски писател - приятел

 

Отлъчени,

отлъчени,

отлъчени

от себе си и своите деца…

Облъчени,

облъчени,

облъчени

са мислите -

не кръвните телца.

А ето че -

и кръвните телца.

 

Озарения

 

Блести росата изумрудена

с небесни капки озарени.

Тя ръси Богове и юди.

А заедно със тях - и мене.

Не е ли малко късно, старче,

за млади чувства ранобудни?

Навярно късно е…

Макар че

ме къпят капки изумрудени…

 

Лъч

 

Дъждовни дни,

в дъждовно хладно лято…

Прогизнаха градини и поля.

С намокрени крила са небесата.

Потъват в кал нозе и колела.

Безделие,

униние

и киша…

Но ако лунен лъч изгрей нощес,

със лунен лъч, в писмо ще ти напиша,

словата, ненаписани до днес.

 

Крило

 

Такова вино пият боговете -

такова вино в Лясковец се пие.

Елате тук. Пияни се върнете,

тъй може би ще бъдем трезви ние.

Мой Лясковец, начало във безкрая.

Мой корен-коренище и лоза.

Черковище с Хайдут Сидер,

и с тая

горчива или радостна сълза.

Денят

изгрява, нека да е хубав.

Дръвче да расне, длан да търси длан.

И влюбеният нека да е влюбен.

И да е весел Трифон Зарезан.

Такова вино пият Боговете -

такова вино в Лясковец се пие.

Елате тук и щедри се върнете -

така ще бъдем щедри всички ние.

Денят догаря, залезът е мъдър.

Със своя ум, сърце и труд благат

живее моя град, за да пребъде

в безкрайния житейски кръговрат.

Такова вино пият Боговете, -

такова вино в Лясковец се пие.

Елате тук и мъдри се върнете,

така по-мъдри ще сме всички ние.

А горе на скалата манастирът

белее като ангелско крило,

което злите черни сили спира

и пази моя град от всяко зло.

Такова вино пият Боговете -

такова вино в Лясковец се пие.

Бъди мой корен жив и многолетен -

да бъдем и пребъдем всички ние.

 

Даром…

 

И даром нищо не получих.

И даром

хляба си не ям.

И не оратори ме учат -

какво да дам.

И да не дам…

 

Залък

 

Моят залък

е малък.

Но сладни -

не горчи.

Ще съм дребен и жалък,

ако нямам очи,

за да видя дъгата

с двете нейни крила

как прегръща земята

с тия житни поля,

с тоя двор, с тая къща,

с тия нощи и дни,

във които, насъщен,

моят залък сладни.

 

Есен

 

Студени дъждове се спущат.

Трепери мокрото врабче.

Закърпих старите обуща,

А във душата ми -

тече.

През шевовете й прониква

студена мокрота,

печал.

И как напролет ще поникне

това, което съм посял?

 

Дъх

 

Дори във тази безпределна криза -

все още мога да си облека

и чист костюм, и чиста прана риза,

изгладена от женската ръка.

И мога, чист, да отминавам тихо

край шумните тълпи на тоя град,

да опрощавам,

и да се усмихвам -

под есенния златен листопад.

Но ако златен лист в дланта ми грейне -

преди мъглите,

и преди дъжда,

ще знам, че твоят дъх го е довеял

в най-хубавия ден на есента.

 

Поетът е написал десетки произведения за децата

Мълчание

 

Гасне залезът в твойте очи

и крилата на мрака се вият.

Ти едното от тях отсечи,

а със другото -

аз ще се бия.

Имам сили,

и имам замах,

и предател не ми е сърцето.

Туй ти казах, когато мълчах

и димеше между ни кафето.

 

Ухание

 

Навън

ухае на липа -

и аз не мога

да заспя.

Вън

липов полъх прошепти -

не можеш

да заспиш и ти.

Не знам

дали светът заспа.

Но ти ухаеш на липа.

 

Сърце

 

Сърце без чувства -

пустиня

пуста…

 

Стефан ПОПТОНЕВ (1928-2004)

---------

Стефан Поптонев, български поет, белетрист, публицист, преводач, е роден на 08.11.1928 г. в град Лясковец, Ловешко. Завършва гимназия в родния си град (1946) и български език и литература в СУ „Св. Климент Охридски” (1951). Участва в бригадирското движение. Пише стихове от ученик през 1945 г., печата от 1948 г.  Редактор и член на редколегията на в. “Народна младеж” (1953-1962), редактор във в. “Отечествен фронт” (1962-1968), “Литературен  фронт” (1967-1968),  заместник - главен редактор на в. „Пулс” (1968-1974), редактор в Партиздат (от 1974). Редактор в издателство „Христо Ботев”. Член на СБП. Книги: “Димитровски маршрут” (поема, 1951), “Застава “Димитров”" (стихове, 1953), „Извор” (стихове, 1956), “Богата младост” (очерци, 1957), “Чудото на антимовци” (очерк, 1959), „Комсомолци” (повест, 1962), „По чисти пътеки” (стихове, 1962),  „Покана с цвете. Четири поеми” (1963), „Години на узряване” (лирика, 1964), „Гнездо орлово. Стихове за юноши” (1965), “Роднини. Разкази и новели” (1967), „Триста метра” (стихове, 1967), „Разминаване” (стихове, 1968), „Всеки заминава някъде” (роман, 1968), „Дежурният редактор” (стихове, 1968), „Островът с двата кладенеца” (повест за деца, 1968, 1986), „Амплитуда” (разкази, 1969), „Чудото” (повест за юноши, 1969), „Единственият месец март” (стихове, 1970), „Белорусия - бяла балада” (художествена публицистика, 1971), „Добруджански разкази” (1971),  “Най-дългият скок на Корнелия. Две повести за юноши” (1971), „Брези, оставам пленник ваш!” (стихове, 1972), „Внезапен обиск” (повест, 1973), „Строга любов. Разкази и новели” (1973), „Влаковете тръгват в обратна посока” (повест, 1974), „Сини люляки” (новели, 1974),  „Най-северният север” (роман, 1975), „Разстояния” (художествена проза, 1975), „От бялата лястовица до белия ден” (1975), „Последният изстрел” (роман, 1976), „Писмо до потомците” (разкази, 1977), “Ще ме буди светлината” (пътеписи, 1977), „На Шипка всичко е спокойно” (за деца, 1978), „Сибирска тетрадка” (роман за юноши, 1978), „Добруджанска проза. Избрани произведения” (1978), „Полемика” (стихове, 1979), „Пазете тази тайна” (роман, 1979), „Копието” (1980), „Аферата” (роман, 1980), „След тържествата. Лирически дневник” (стихове, 1982), „Белоруска есен” (поема, 1982), “Народен представител” (1982), „Съд” (поема, 1982), „Дъщерята на президента” (1983), „Топлина човешка. Добруджанска проза” (1983), „Аленият. Разкази и новели” (1983), „Щастливо бедствие” (повест, 1984), „В началото бе хляба” (роман, 1984), „Възвръщане на зрението” (роман, 1985), „Талантът, наречен живот. Книга за Батак” (1985), „Преди да проговорят птиците” (1986), „Парите на разбойника” (роман, 1986), „Подсъдимият не беше призован” (роман, 1987), „Сто шейсет и четири стъпала” (1987), „Най-северният север. Избрана проза” (1988), „Поетичен дневник” (стихове, 1988), „Почти безсмъртие” (1989), „Балът на януарските именници” (роман, 1989), „Спасение. Художествено-документален роман за поп Андрей” (1990), „Момчета зад прозорците” (разкази, 1990), „Така живеем, така умираме” (1993), „Рождествено” (стихове, 1994), „Преди петелът да пропее” (роман, 1994), „Присъдата. Роман-приказка за деца и юноши от всички възрасти” (1996), „Босоногият и следствието” (повест, 1997), „Ръката” (повест, 1998), „Влакът, в който пътуваме” (роман, 2000), „Пари от чумаво време” (повест, 2000), „Беларус - бяла балада: каквато я видях и преживях” (2000), „Самодивски кръгове” (роман, 2001), „Опрощение” (стихове, 2002), „Обител. Житейски повествования” (2003), „Укротяване на Лудия кон” (2004). Участва в „Антология на беларуската поезия” (2000). Носител на наградата на СБЖ (1965); на Върховния съвет на Белорусия за книгата „Белорусия ­ бяла балада” (1976); на медала „Франциск Скарина” - най-високото беларуско отличие за културен принос; на наградата „Богомил Нонев” за книгата си „Обител”. Почетен гражданин на Лясковец. Умира на 30.12. 2004 г.