nabore.bg

Поетът Петко Братинов е автор на много книги със стихотворения и поеми

Отдавна

 

Два карамфила

             на паважа

                      светеха

със росните си мигли.

Щяха

непременно да ги смажат.

Никой

не посегна да ги вдигне.

 

Аз ги взех.

Не питах паметта си

          кой ги е захвърлил

                           през нощта.

Стига

     предразсъдъци за щастие.

Вземат се

          и хвърлени цветя.

 

Първата стихосбирка на Братинов излиза в библиотека "Смяна" на младежкото издателство 

Жени в мъглата

 

Виждам пътя,

               по който сте слизали.

Хлъзгав път между смътни мъже.

Той започва от някаква грешка.

Преминава през алчни легла.

И достига при мен… Запомнете го.

По лицето му яростно синьо

светят капки от вашата кръв.

Мили мои!… С какво да помогна?…

Аз съм нощния спомен за огъня,

безнадеждно застинал пред вас.

Нямам никаква ясна представа

със кого и защо ще живея.

Тези думи извират от бездна,

пълна с дим от изсъхнали клетви.

Ако някой заплаче над нея –

лумва златният гущер от мрака.

Аз познавам коварния блясък.

Не поглеждайте златния гущер.

Той е дух от подземното царство

на влечугото с принцова маска.

И така омагьосва очите,

че плътта изведнъж се предава.

Не поглеждайте златният гущер!…

И вървете надолу по склона,

недостъпни дори за скръбта…

Гордостта е последната броня

във последната ваша война.

 

Приживе поетът Петко Братинов (със сивия костюм) имаше десетки срещи с читателите си

Изправен пред живота

 

Ето ме

в прегръдката на тази лечебна зима.

Колко ми трябваше този сняг!

Боже мой, колко ми трябваше.

Мълча на сребърния хребет като тъмен звяр.

Удобен съм за прицел.

Но съдбата ми прощава.

Винаги някои са искали да ме заловят

абсолютно жив.

А после да ме поставят в една златна клетка.

И подрастващите да гледат

как се изправям на задните си лапи.

Да гледат как си подвивам опашката.

Или как осветявам ребрата на затвора си

с блясъка на своите залязващи зъби.

Сега се мръква в гората.

По крилете на ястреба се мръква.

Мръква се и в сърцето на света.

Зове ме бялата пустота да се венчая за нея.

Бялата пустота е моето избавление.

Тя е моята последна любов.

Последната любов е по-силна от всички минали.

Не защото е последна, а защото е отчаяна.

Отричам се от клетвите предишни.

От вятъра над пламъка.

От спомена.

Виелиците ще заличават следите ми

и никой повече няма да ме открива.

Прекланям ти се, природо, че си ме родила

да бъда твой продължител, а не твое грехопадение.

Нощта ме поглъща като жена след болезнено очакване.

Сбогом на стъпалата за оцеляване!

Сбогом на общуването пред камините!

Обреченият на свобода може да умре от самота.

Но никога пред иконата на разкаянието.

Никога - пред иконата.

 

Стиховете на Братинов бяха преведени на много чужди езици

Краят на мълчанието

 

Където залезът се слива с хоризонта

и сенките се влюбват

помежду си -

изгряваш ти,

последно възвишение

на моята притихнала чувствителност.

По теб застиват белези от сълзи.

Кървят следи от нокти и светкавици.

И още

върху змейското дърво

един сокол стои на честна стража.

Соколе мой,

защо се заблуждаваш?…

Наивна птицо!

Няма да премине

царицата на всички самодиви.

И няма ти за мен да я отнемеш

от ласките на знатните джуджета.

Соколе мой!…Послушай ме!…Соколе!…

Ти трябва вече сам да се откажеш

от страшната си обич

към съдбата ми.

Ти трябва през нощта да отлетиш

към други планини, към други нрави.

Нарочно тъмнината ще те спира

с вълните си безмилостни от гибел.

Но костите на моите войници

по пътя ще ти светят, рожбо свята.

И тази светлина ще оправдава

безумството на нашето изгнание.

 

Петко Братинов бе майстор на любовната лирика

 

Картина в меки полутонове

 

Червено е окото на промяната.

Червено е и моето око.

И ястребът пълзи между скалите,

отвикнал постепенно от крилете си.

Пътеката е пълна със лалугери,

прекрасно затлъстели от смирение.

Не могат те обратно да се върнат,

че дупките им станали са тесни.

И тука ще умрат от слънчев удар.

Безбожно ще пече!…Но няма време

да мислим за съблазните под сянката,

където спряха толкова апостоли.

Отвъд преходността на изкушенията

едва започва всяко оцеляване.

 

Излет през октомври

 

Катериците ме съветваха

да се опомня.

Гарваните се молеха да ранявам.

И очакваха

с предчуствие всеядно

след мене да претърсят

местността.

Но аз съм сложил пушката в тревата.

Цевта мълчи

подобно на змия,

изтегната под сянката

на ангела.

Какъв целебен въздух!…Нежността му

по тялото

интимно се разлива.

А гущерът отново се напряга

да стане динозавър… Той не знае,

че страшното

тогава ще настъпи.

Но не за нас. За него ще настъпи.

Защото ще поиска да ни сдъвче.

И всеки ще го дебне да му стреля.

А в този вид все тъй ще се провира,

нищожен по рождение,

но жив.

 

Една от стихосбирките на поета - "Вкусът на пепелта"

Обратни мисли

 

Ти беше обаятелна река

със много здрави бентове пред себе си.

Но те един след друг

се разрушиха

от мътната ти страст

за бързина.

И няма ги сега дълбочините

с мистични отражения по дъното.

И няма ги ония звездни риби

във подмолите с властна тъмнина.

И ти си окончателно свободна.

Свободна си пред мене,

но си плитка.

И който иска може да прегази

навсякъде през твоята вода.

…И аз замервам жабите

със камъни.

Не е полезна всяка свобода.

 

По навик

 

Отново търсиш

някакви доспехи,

захвърлил спешно

вносния халат.

И влязъл във предишни

свои дрехи

напираш да изглеждаш

още млад.

Но този късен порив

е рискован.

Това припомня

твоята звезда.

Ти цял живот

препуска без окови.

Навярно ще умреш

от свобода.

 

Последствия

 

Завиждат му,

завиждат на поета

за неговото

знатно погребение.

И много от събратята

си мислят,

че също са достойни

за такова.

Парцелът пък

във гробищата столични,

отскоро заделен

за най-признатите,

възбужда

предстоящите вдовици.

И те разпалват битки

за места

на своите мъже

изнемощели.

А старите цветя

пред пантеона

презират вече

новите цветя.

 

Превратности

 

Трудно се общува

cъс поетите разглезени.

Доста ги лустросаха,

та чак ги подлудиха.

Някои от тях

се подвизават

поприведени

в задните дворове

на живота

потъмнял.

Търсят нещо:

Копче ли загубено?

Щипка за пране ли?

Или хвърлена значка?

Задните дворове

са на мода.

Там въздишат

всякакви остатъци

от всички времена.

Дворните поети

ги възпяват.

А понякога

сочат към небето

и крещят

с пресипнал глас:

„Стига с тези

ястреби,

соколи

и орли!

Бъдещето свети

от пчели

и пеперуди.

Блясъкът им слънчев

превъзхожда

всеки полет! …”

Няма нищо страшно

след такива

болни мнения.

Страшно е, че птиците

повярваха във тях.

 

Петко БРАТИНОВ (1939-2019)

-------------

Петко Братинов е роден на 13.09.1939 г. в село Горна Росица, Севлиевско. Следвал е право, после завършва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на 15 книги със стихотворения и поеми: “Движение” (1966), “Полюси” (1971), “Траектория” (1974), “Предимство” (1977), “Самозащита” (1980), “Привлечен от свещта” (1982), “Насаме с далечината” (1983), “Небето в мене” (1987),  “Гнездо над пропастта” (1989) “Смъртта на огъня” (1994), “Вкусът на пепелта” (1997, 1999), “Почти без изход” (2006), “Обратни мисли”, “Преди сълзата да застине” (избрана интимна лирика, 2009), “До следващия здрач” (2012). Работил е каторе редактор в Радио София, вестниците „Народна младеж, „Пулс”, „Литературен фронт”, сп. „Български воин”. Бил е директор на „Националния литературен музей” и на издателство „Български писател”. Стиховете му са превеждани на много чужди езици. Бил е председател на Творческия фонд на СБП. Носител на националната литературна награда “Пеньо Пенев” (2006), националната награда за поезия “Иван Нивянин” (2011). Умира на 1 юни 2019 г.