nabore.bg

Поетът, белетристът и драматург  Климент Цачев

Равносметка

 

Изпепели ме този пуст живот –

Тщеславието с парещата жажда.

Сега съм заприличал на дърво,

което няма ни листа, ни ражда.

 

Понякога на сухия клонак

покарват листи – жълти и сварени.

То иска да цъфти и в него пак

да свирят косовете вдъхновени.

 

Дървото да цъфти, то значи зов

да долови и повика предвечен.

Най-краткото му име е любов,

но него аз не ще дочуя вече.

 

Нима е сътворено в този свят

едничко нещо без любов, трептене?

Пчелите с ласки милват всеки цвят,

ръцете към ръце са устремени.

 

Ще бъде пуста цялата земя

без туй привличане неуловимо.

А може би и аз да се стремя

към тебе, но сега ти нямаш име.

 

Ако те знаех, ще те нарека,

най-свято име ще ти дам – Начало.

И ласката на твоята ръка

от мен ще смъкне всичко изгоряло.

 

Ти ме върни отново за живот –

върни цъфтежа, птиците в гнездата!

Аз ще отрупам клоните си с плод,

ще ги сведа надолу, към земята.

 

Под мойта сянка хората от път

ще спрат във жарко пладне да починат.

Ще си отдъхнат, ще се разхладят,

сполай ще кажат и ще си заминат.

 

Климент Цачев (вторият отдясно) с млади поети. Първият отляво е Иван Радоев 

Всекидневие

 

                    На Андрей Германов

 

Умира всеки ден безкръвно

и в тишината на нощта

се впиват и ме ръфат стръвно

несвършени от мен неща.

 

А “утре” никога не мога

да си припомня и за тях.

Връхлита не една тревога –

човешка болка, вик и смях.

 

И аз след всичко туй разбирам,

че вечерта е пак дошла

и с нея заедно умират

мечтаните от мен неща.

 

Дано да нямам оня жребий

на сбития при старт пилот.

На мен сега ми е потребен

поне едничък друг живот.

 

Ако крилете ми се скършат

и падна с пръсната глава,

със синя кърпа ще избърше

небето сетните слова.

 

И те ще греят озарени,

и дълго ще ви стряскат те!

 

Като очи на неродено,

а тъй очаквано дете.

 

"Първи сноп" - една от стихосбирките на Климент Цачев

 

***

Ние пишем свойте стихове,

убедили себе си, че без тях не бихме живели.

И с недъга на вярата

все развяваме грива на плешивото теме…

А всъщност преживяваме от стиховете си.

Дървоядът на гузната съвест с мисълта ни прониза

патината на инфарктите и дълбае, дълбае сърцето…

Коринфар вземаме, за да имаме сили

да изкачим на обед стъпалата до кухнята,

а във строгите здания, когато е спрял асансьорът,

пребледнели на всяка площадка се люшкаме…

Защото ний всъщност преживяваме от стиховете си.

Оглушали от ритми и рими,

все не можем да чуем в тишината гласа си.

Всяка дума е обърната от нас въпросителна,

на която закрепваме клупа на бесилото…

Ще увиснем на него, но викът ни предсмъртен

вцепенил е палача, да не ритне под краката ни бурето…

Какъв е викът ли?

Последният вик към безсмъртие?…

Няма смисъл да казваме повече, че сме с народа -

някой друг го е казал, озарено от вяра, веднъж и завинаги.

Ний не сме плагиати…

И за тази наша обреченост не ни плащат с куршуми.

Пресметливо се питаме дали той е със нас.

Поласкан е народът от въпроса ни многозначителен.

А такива, безпомощни, то се знае от всички, не бесят.

Не бесят!

Патетично, нали?… И се сливаме с подвига…

Няма хрипове, няма предсмъртни конвулсии…

А пък всъщност ние преживяваме от стиховете си!

 

1987

 

Първите си стихотворения поетът печата още като ученик във вестник "Отечествен фронт"

Шепа пръст

 

Над мъртвец разбрах, че се мълчи.

Думите излишни са, ненужни.

Вдигнем ли един към друг очи -

студенеят празни, вече чужди.

 

Може би това е то смъртта?

Може би и в нас се тя засели?

Някаква невидима черта

вече безпощадно ни разделя.

 

Но не е черта, а страшен ров -

за мъртвеца изкопана яма.

Тъй наречената ни любов

в дъното й ще положим двама.

 

Вместо шепата последна пръст

своето проклятие ще спуснем.

Накипялата в сърцата мъст

ще напука сухите ни устни.

 

Над мъртвеца като знамена

изрусените коси се свеждат.

И помръква всяка светлина,

всяка болка, всеки вик, надежда.

 

От цигарата ми синкав дим

се извива - нямаме кандило.

Ти мълчиш - и двамата мълчим.

Нищо на света не ни е мило.

 

Зная, че протегна ли ръка -

твоята на нея ще поставиш.

Никой над пресъхнала река

мост не е и мислил да направи!

 

Климент ЦАЧЕВ (1925-1996)

Една от ранните стихосбирки на поета

 

-------------

Климент Цачев, поет, писател и драматург, е роден на 7.08.1925 г. в село Обнова, Плевенско. Като ученик отпечатва първите си стихотворения. Завършва гимназия в град Левски. Следва „Право“ и „Българска филология“ в СУ „Климент Охридски“. Работи като редактор в Радио София (1949-1950), във в. “Народна младеж” (1950-1951), във в. “Литературен фронт” (1953-1954), “Труд” (1956), сп. “Наша родина” (1958-1959), “Пламък” (1965-1967), “Народна култура” (1968), Профиздат (1973). Завежда отдел “Белетристика” в сп. “Пламък” (от 1975). През 1955 г. работи в Румъния. Специален кореспондент на в. “Народна младеж” и в. “Литературен фронт” в Русе (1956-1958). Драматург на Плевенския театър (1963) и на театър “София” (1969-1970). Член на СБП. Превежда румънски (Д. Дешлиу, Й. Брад, М. Бенюк, Д. Ботез, Т. Аргези, В. Турбуле, М. Еминеску, Д. Мирча, З. Станку) и съветски поети (А. Сурков, К. Емин, М. Рилски). Печата за първи път стихотворения във в. “Отечествен фронт” през 1945 г. Автор на поетичните книги: “Смяна” (1948), “Първи сноп” (1951), “Село Обнова” (поема, 1953); “Нови стихотворения” (1957), “Шепа пръст” (1967), “Сбогуване с пролетта” (1967), “С другари на път” (1969), “Равносметка” (1981), “Невроза” (1984). Прозаични произведения: “Дни и хора” (разкази, 1954), “От много любов” (драма, 1958, 1960, 1967), “Горчив залък” (повест, 1960), “Завръщане на земята” (драма, 1963), “Последният от отряда” (драма, 1965), “За любовта” (новели, 1966), “Момчетата станаха мъже” (повест, 1966), “Наследството на бащите” (драма, 1967), “Августовско безверие” (новели, 1968), “Изстрел. Некролог” (пиеси, 1968), “Последният от отряда. Сурова нежност” (пиеси, 1968), “Свят широк” (разкази, 1968), “Благословен живот” (роман, 1971), “Цената на доверието” (драма, 1971), “Сватба” (драма, 1973), “По-просто от истина” (роман, 1973), “Първият урок” (разкази, 1973), “Шест делника, един празник” (роман, 1974), “Благословен живот” (роман в 3 части, 1975), “Осем новели за любовта” (1976), “Есенни дъждове” (новели, 1977), “Имаше такава песен” (новели, 1977), “Жестокост” (роман, 1978), “Дом като другите” (роман, 1980), “Началото на пътя” (спомени, 1980), “Сътворението на земята” (новели, 1980), “Кръстопът на дните” (1984), “Насаме с всички” (1985), “Любов без обич” (1988), “Завръщане при началото” (1990) и др. Умира на 19.03.1996 г. в София.