Интервю
- search
- Всички
Поетесата Надежда Захариева: Не бих се върнала в политиката никога
Не мога да направя толкова за внуците си, колкото направиха родителите ми за моите деца
Известната поетеса Надежда Захариева се шегува, че ако държавата беше приела такъв закон, тя ще има 35 години трудов стаж като личен асистент на съпруга си Дамян Дамянов. Автор е и на текстове на песни, като „Може би“ на група Сигнал, „Разпилей ме ти цялата“ на Лили Иванова и „Любовта е“ на Хайгашот Агасян. Родила е 3 деца и е щастлива баба на 2 внучета.
- Г-жо Захариева, разкажете над какво работите в момента?
- В тъй наречения творчески план – с нищо особено. Имам намерение да „изровя“ един изоставен ръкопис, за да стигна до финала му, но не съм си поставила конкретен срок. Всяка седмица пиша есе за в-к „Минаха години“. Когато потрябвам като баба, се старая да съм на линия. Заета съм и в читалището „Д-р Петър Берон 1926“ – председател съм на настоятелството и водя там „Литературната гостоприемница”. В книжарница „Перото“ на 17 май в 18:30 ч. ще отбележим 10-годишнината на в-к „Съвременно читалище“. Заповядайте!
- Много често определят съдбата ви като драматична. Вие самата бихте ли я определила така?
- В никакъв случай. Мирише ми на самосъжаление. Сложна – да. Отговорна, особено през 35-те години съпружески живот с Дамян – да. Но чак драматична – не.
- Как приемате клюките, които се пишат по ваш адрес?
- В началото ми беше трудно – дължало се е на изненадата. После реших, че за мене е важно това, което самата аз зная за себе си, а не – каквото другите си въобразяват. На премиерата на „Смет за сливи“ – 1, изминали са оттогава двадесетина години, казах, че бях поставена пред избора или да се оставя клюките да ме засипят и унищожат духом, или да ги използвам за пиедестал, върху който ще стъпи духът ми. Мисля, че с всеки човек е така. Ако самият той няма основание да изпитва угризения на съвестта си от своите дела, трябва да му е все едно кой какво ще каже за него.
- Философския начин, по който приемате нещата в живота, ли е вашата тайна за преодоляване на трудностите?
- На първо място – примерът на майка ми, смирението, с което тя приемаше всяка житейска трудност. Не зная дали вътрешно е била толкова смирена, но поведението с нищо не показваше, че се бунтува. Тя за мене беше олицетворение на смирението.
- Много години се грижихте за съпруга си Дамян Дамянов. Каква беше разликата между човека и поета?
- И най-дългият човешки живот е много кратък. Живяхме с Дамян почти 35 години заедно – не достигнаха само 27 дни, за да ги закръглим. Ще ви отговоря със строфа от негово стихотворение:
Когато пиша, ставам друг човек.
Възнасям се във небеса измамни
ведно с тютюневия пушек лек.
От бъдното долавям просто ек
и със земята нищо общо нямам.
Идеалът на поета Дамян за справедливо човешко общество се разминаваше с картината на обществото, която човекът Дамян виждаше край себе си. Това го караше да страда.
- Преди време признахте, че сте знаела, че Дамян е бил влюбен в други жени и че това също сте приела философски. Вие самата влюбвала и сте се в друг мъж?
- Не само аз съм знаела, че Дамян се е влюбвал в други жени. Всички негови читатели са знаели, знаят и сега. Философията да дадеш свобода на човека до себе си не е само моя философия. Ако стиховете, посветени на жените, в които е бил влюбен, са хубави, няма никакво значение дали на мене ми е било приятно, или не. Всичко друго е глупост, която не съм си позволявала. Аз мъчно се влюбвам. Един единствен път съм била силно влюбена. Беше еднопосочно. Не знам дори дали човекът разбра. Държа да уточня – не беше по време на брака.
- Казвате, че умеете да “ампутирате” излишните неща от душата си... Кое е последното нещо, което се наложи да премахнахте?
- Думата ампутация май не е най-точната. Докато човек има памет, нищо не може да бъде ампутирано. Но може по наша воля да бъде забутано в някой килер на душата и здраво заключено там, за да не трови живота ни. Напоследък не ми се е налагало нито да „ампутирам“, нито да „забутвам“ каквото и да било. Вероятно защото отдавна извърших тези действия с някои емоции – гняв, отмъстителност, завист, алчност…
- Казвате, че Господ ви е създал като мярка за търпение... Имало ли е моменти, когато и търпението се е изчерпвало?
- Имам стихотворение, в което се казва, че „…Бог ме е създал, изглежда, / като мярка за търпение / една Надежда.“ Сега бих го редактирала. Бих написала „мярка за смирение“. Търпението може да бъде изчерпано, смирението – не.
- Смъртта на сина ви Петър безспорно е най-голямата болка в живота ви. Какво ви помогна да излезете от мъката?
- Загубата на дете наистина е най-голямата болка. От тази мъка не се излиза. В памет на Петьо написах:
Отсъствието ти присъства
в живота ми незримо.
Като сълза във мен възкръсваш –
сълза непресушима.
Наглед по старому живея.
Душата в мен, обаче,
и в миг, във който се засмея
неутешимо плаче.
- Преживели сте няколко сериозни операции - на жлъчката, на главата... Какво е днес здравословното ви състояние?
- Преживяла съм и хипертонична криза при раждане, и перитонит, и субтотален пневмоторакс… Не живея с мисълта, че Съдбата ме е избрала да преживея повече премеждия от който и да е друг човек. Напоследък се шегувам, че животът е бягане с препятсвия. Прескочим едно, прескочим второ, трето и т.н… Едно няма да прескочим. И какво? Да плача, че няма да го прескоча? Докато подлежа на „рециклиране“, ще ме „рециклират“. После… Каквото за всички хора преди мене, това – и за мене. Зравословното ми състояние е такова, каквото е на повечето хора на 71 години.
- Какво ви дава вярата в Бога, за какво му благодарите всеки ден?
- Не съм сляпо вярваща. Харесвам християнството като философия, която е по мярката на моята душа. Разкъсват ме съмнения понякога, но съм убедена, че човеците имат нужда от морален кодекс, за да могат да живеят в общество. Десетте божи заповеди са в основата на моя личен морален кодекс. Така съм била възпитана от родителите си. Литературата, която съм чела, също е допринесла за този ми начин на мислене. Един от големите френски мислители казва, че човечеството се дели на 2 части – измамници и измамени. По-рентабилно е да си в първата част, по-достойно – във втората. А майка ми разказваше приказката за осъдения на смърт крадец, чието последно желание, преди да го обесят, било да целуне майка си. При тази целувка той отхапал езика ѝ, защото – както казал на ужасените присъстващи на екзекуцията – тя трябвало да му се скара, а не – да го похвали, когато той занесъл вкъщи първата открадната игла… Благодаря на Бога всяка сутрин и всяка вечер, че съм се родила в семейството на моите майка и баща и че съм имала точно този живот.
- Понякога чувствате ли се самотна?
- От моя гледна точка – не. Рядко оставам сама. И тогава не съм самотна. В такива моменти има книги, има телевизия, радио…
- Имате двама внуци Деси - на дъщеря ви Райна, и Дамян - на сина ви Явор. Помагате ли в грижите за тях?
- Дамян е малък – само на годинка. Майка му Лора е в отпуска по майчинство. Двамата с Явор са страхотни родители, а той – добро и усмихнато дете, като всички деца, заобиколени с любов. С Десислава общуваме повече – разбираемо е. Тя е първокласничка. Говорим си като приятелки. Когато боледува, се случва двете баби да помагаме, за да не отсъстват Райна и Генади от работа дълго време. Потрябвам ли, съм на линия. Случва се да кажа на Райна, че никога няма да мога да направя толкова много за внуците си, колкото направиха майка ми и баща ми за моите деца. Без моите родители едва ли щях да мога да се грижа за съпруга си толкова, колкото изискваше здравето му.
- Какво искате децата и внуците ви да наследят от вас?
- Нямам право да искам нищо. Но, ако Николай Хайтов е прав, че възпитанието не е нито изкуство, нито наука, а – подражание, сигурно ще наследят нещо от мене и от баща си (дядо си). Като ги гледам как скромно живеят, се случва да си помисля тайничко, че са „наследствено обременени“… За щастие!
- Бяхте зам.-министър на културата. Бихте ли се върнали в политиката?
- Бях. В политиката не бих се върнала. Казах нещо за различията в поколенческото мислене. Както не сме абонирани за вечен живот във физическия смисъл на думата, така не бива да си въобразяваме, че трябва да имаме абонамент и за вечно присъствие в политическия живот. Но за да мисли човек по този начин, трябва да е прочел някои книги, които биха му подсказали, че в един момент е достойно да се слезе от „трона“…
- На 71, страхувате ли се от старостта?
- Че то 71 години са си старост! Преди много години прочетох мисъл на Артър Милър: „Който се страхува да умре, той се страхува да живее.“ Не забравям и едни думи на майка ми: „И в миша дупка да се скрия, писано ли ми е да умра, смъртта ще ме намери“! Затова „дишам, работя, живея и стихове (понякога) пиша, тъй както умея“… И пожелавам на всеки, който се е родил, да остарее, без да се страхува!
Анна САПУНОВА