nabore.bg

Не случихме на министри, все по кръстовища и по сокаци ги намират

Любовната лирика на Маргарита Петкова е издавана и преиздавана, а много от стиховете й са текстове на най-добрите песни, изпълнявани от Богдана Карадочева, Васил Найденов, Тони Димитрова... Родена е през 1956 г. в София. Завършва българска филология във Велико Търново. Нашумява още преди да излезе първата й книга "Дива къпина" през 1983 г. Автор е на 13 стихосбирки, на текстовете на над 200 песни и няколко мюзикъла. Носител на национални награди - "Димчо Дебелянов", "Изворът на Белоногата", "Златна амфора", удостоена е от Съвета на европейската научна и културна общност със отличието "Златна книга". Нейни произведения са превеждани на почти всички европейски езици. Майка на 3 деца и баба на две внучета.

 -Маргарита, каза ми, че миналото ти е прекрасно...

-Да, имам прекрасно минало. Когато вече влезеш в златната възраст, виждаш, че миналото ти е било по-хубаво отколкото предстоящото. Дай Боже и то да е хубаво, но не е сигурно. В социален план днес ми липсва сигурността в държавата. Не моята собствена, а това че човек не е сигурен за това, че утре ще има хляб на масата, че децата му ще живеят добре, че ще може да им купи обувки и учебници. Вероятно звучи банално, но това е животът, който всички ние живеем. Ако човек има работа не знае дали като се прибира към вкъщи, някой няма да го наръга или пребие. Тези неща стават все по-често и ние не трябва да се оправдаваме с това, че - амо то по целия свят е така.

-Какво трябва да се направи, за да се променят нещата към добро?

-Ако имах формула щях да стана президент. Пък и президентът е една длъжност, която няма кой знае какви пълномощия, а изхождайки от последните години – слава Богу. Трябва да се наблегне на социалната държава, на това което се прави за хората. Разбирам амбицията на сегашното ръководство за магистралите, по които щял да идва хляба на народа, само че аз колкото пъти изляза на магистралата, пътувайки до някъде, никакъв хляб не срещам по пътя. Обикновено срещам катастрофи, което е жалко.

-Катастрофите се превръщат в емблема на България...

-И трите стълба - здравеопазване, образование, култура, са сринати. За здравеопазването ставам войнствена. Как пък не случихме на министър, все по кръстовища и по сокаци ги намират. Това с пръстовите отпечатъци е безумие. Ако аз трябва да си взимам всеки месец инсулина и не мога да отида до аптеката, децата ми ги няма, не мога да помоля и комшийката, защото трябва да си отрежа пръста и да й го дам да го носи и слага там. Какво значи пръстови отпечатъци на роднините? Ние не сме престъпници, за да ни взимат пръстови отпечатъци. Тъй като съм болна, аз съм престъпник и трябва да си сложа там палеца или средния пръст. Ами учебниците?! Знаете ли какъв е боят за това кой ще пише учебници. На мен ми предложиха да съм съавтор в буквара на издателство „Просвета” сега за новите първокласници от септември. Отказах защото не чувствам в себе си сили да съм максимално полезна на тези деца. В учебниците по история пък, пише какъв гостоприемен народ сме и как 500 години сме имали мирно съвместно съществуване с една империя, която е завладяла нашите земи и то далеч не мирно и кротко. Пише още, че Левски и Ботев са терористи,  партизаните са терористи, и Вапцаров е терорист и трябва да се изхвърли от учебниците! Ужасно беше, когато прочетох че не се препоръчва споменаването на думата родина, защото носела отрицателна конотация. И тогава истински ми се прииска тази конотация да я сложа там където й е мястото на тази, която го измисли. Зорлем си губим езика. Може би скоро в учебниците ще започнат да пишат на така наречената шльокавица с четворка вместо „ч” и шестица вместо „ш”. И това било в името на децата, защото те така са свикнали. На мен едно време не ми даваха в училище както съм свикнала, искаха по учебника да уча.

 -Поколението става неграмотно, изцепките на министрите също не са малко...

-Много смешно и много жалко е това. Бисери е имало винаги откакто аз съм била кандидат-студентка. Нормално е и в притеснението си бъркаш думи и не всеки е подготвен. Но не може един министър – Тодор Танев да каже пред ученици, че Ломоносов е кръгла нула. А за Фредерик Жолио-Кюри, че се бил оженил по сметка, за да стане спирка на метрото в София, а Асен Златаров е известен с това, че е ходил в Съветския съюз. Абе, ти чел ли си нещо на Аура?! Това е псевдонима на проф. Златаров. Изобщо знаеш ли кой е той и какъв е неговият принос?! Или никой няма никакъв принос и си оставаме с ураджийството?! Безумно е! Прегръща ученички или засукана учителка и си прави селфи. Всичко това го правел, за да е народен човек. Абе, алонколу, Иван Вазов е народен поет, да се е държал някъде непреличино? Как децата да уважават учителите си, когато виждат какъв е министърът. Учителската професия девалвира! Преди не можеше да се върна вкъщи и да кажа – „тоя простак по физика”. Нали ще ми пернат два шамара и ще ми кажат, че не мога да говоря така за своя учител. Колко пъти влиза майката в училище да бие два шамара на учителката, защото взела телефона на детето й  докато то си играело в час. И това го правят 20-30 годишни майки, които не помнят ценностите. Вкъщи родителите говорят – „айде бе, какви са тия учители, с тая заплата мижава”. Нещата са свързани. Ние загубихме две поколения, започнахме да губим трето с това безхаберие и на държавата, и на всяка семейна единица. Има и хора, които възпитават децата си правилно, но една лъжица катран разваля цялата каца с меда.

 -Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му, е казал Брехт…

-Това е така. Но не искайте от интелигенцията да ви оправи бакиите. Протести, митинги... кой нормален творец ще излезе с гола цица насред площада?! Никога не е правена революция от интелигенцията. Тя може да дава насока, може да призовава със слово, с образ. Тези хора не могат да правят простотии като да занесат тоалетна чиния пред Народното събрание. Ето това е разликата между тълпата и интелигента. Да Ботев е тръгнал да освобождава България, но той е бил луда глава, бил е млад, хъш. Сега съвременните млади поети, които си изживяват с ботевски бради крещят пред камерите на протеста – „Аз съм поет! Аз съм поет!” Ботев никога не е казвал, че е поет. По-голям поет от него нямаме и няма да имаме.

-Как не се остави на течението на живота, живяла си винаги по своите правила?

 - Помня много ясно, че когато бях на 5 години реших, че не трябва да слушам никого освен себе си. Така на 18 години реших че няма да кандидатствам във ВИТИЗ. Всички знаеха, че ще ставам актриса. Реших че няма да съм Невена Коканова, а по-малко не ме задоволява и си останах при стиховете. Човек трябва да слуша себе си. Това не значи че не съм слушала учителите си, радителите си, приятелите си. Никога не съм била по течението. Прекалено еднообразно и гъчкано с хора.

-Кои бяха най-харесваните мъже едно време?

-Моите. Разбира се, всички бяха луди по Стефан Данаилов, особено в „На всеки километър”. Той е много добър актьор, освен че е хубав мъж, а на всичкото отгоре остаря и като катедрала, не като цървул. Винаги съм харесвала повече Белмондо от Ален Делон. Делон започнах да го харесвам, когато започна да остарява и заприлича на мъж, а не на ококорено синеоко момченце. За мен мъж без характер не е мъж. Освен това мъж, който не знае нещо и ме пита – „това какво значи?”...  Не, благодаря. Аз искам да купувам знания, да купувам опит. Това съм правила през целия си живот. Веднъж един възпитан, от добро потекло, с образование и културни интереси мъж, който ме ухажваше, ме попита ходила ли съм в „скриптата” на „Св. Александър Невски”. Не благодаря! Харесах страшно един мъж. На почивка бях и той на почивка в съседната стая. Излизам на балкона, той на съседния балкон. Много хубаво беше. Той като Аполон... Пуска музика, аз излизам да пуша... На четвъртия ден се обръща към мен и казва: „Извиньетье, слушате ли дьиско?” Абе, идиот, мълчаливо да беше прескочил тази оградка, да ме беше тръшнал на този пусти балкон! И до там беше. Взе да разказва, че имал най-високата антена в Сливен и ловял сръбска телевизия... Човек отвори ли си устата, край! Аз не гледам толкова хората, колкото ги слушам.

-През 1985 г. вестник „Пулс” отпечатва стихотворението „Есен”, което тогава се приписа на вас, вертикално първите букви от всеки стих изписват „Долу Тодор Живков”... Имате ли предположения кой е авторът в действителност?

- С пистолет на челото не мога да напиша такава глупост. Имам акростихове дето не можеш да ги хванеш че са акростихове, всичко е неизмъчено, а не да търсиш думичка за буквата. Не мога да кажа със сигурност кой е авторът. Георги Тахов беше написал писмо до Народното събрание, че той е автор на този акростих и затова е бил подложен на гонения, лишения и тогава казах, че ще го съдя за нанесени морални вреди. И той си оттегли писмото. 

-Срещали ли сте Тодор Живков?

- На Третата национална конференция на младите литературни творци през 1977 г.  Бях студентка, на 21 г. имаше прием в Бояна. Дойдоха три автобуса в Дома на техниката да ни вземат. Бях с бяло поло, с пола, която висеше от едната страна и ботуши, но не ми пукаше. Никой не ми е казал да си облека рокля с гол гръб. Имаше почерпка. Живков говори около час. Той говореше хубаво, когато не четеше, защото пускаше лафове, беше непосредствен. После цялото Политбюро се събра, сложиха кресла и тръгнах да си търся място из редовете. Тогава Панталей Зарев ме хвана за ръката и каза: „Вие ще седнете до другаря Живков!” Докато разбера какво става и той ме заведе отпред. Живков стана и каза: „Здравей! Как се казваш? Аз съм Тодор Живков!” Казах му: „Знам”. Попита ме какво пиша и отвърна, че и той пишел стихове навремето, но сега пише доклади. Беше комуникативен. Това дето някои хора казват, че бил простак си е тяхна работа. Държеше се с по-младите като с деца. Не може да не си е давал сметка, че човек се панира в негово присъствие. Имаше програма, струнен квартет, оперна певица, накрая хоро. Дойде едно момче, хвана ме за ръката да играя хоро с него, а Живков го хвана едно момиче и тропам аз, въпреки че знам само право хоро. Но като се хванеш за хорото, трябва да го тропаш докрай. После засвири танго. Никой не излиза да танцува и в един момент си давам сметка, че главният трябва да открие танците и че аз му се падам дама. По едно време се обърна към мен: „Желаеш ли да танцуваме”! Еми, щом ме каните, отвърнах му. Излязохме – две напред, едно назад и си спомням, че много сладко ми каза: „Не съм добър танцьор, но ще се опитвам да не те настъпвам.” Той усети, че аз не мога да танцувам, но довършихме и пак кукнахме. Бях на 21, малка и глупава... Гледам от едно балконче нещо насочено към нас. То е камера, но аз си викам, това може би е картечница и бъркам бавно, бавно в чантата да си взема кърпичката. Накрая Живков ми заръча – „Я да идеш там при Евтим в младежкото издателство да ти издаде една книжка!” Естествено, че не отидох, но Евтим Евтимов после призна, че ме е чакал с ръкописа. Първата ми книга излезе през 1983 г. без протекции.

Интервю на Драгомира ИВАНОВА