nabore.bg

Двамата с Георги Марков планирали да заживеят в Прага и да работят в нашумелия театър-кабаре “Семафор”

Размирните времена на 60-те години в Чехословакия, когато се раждаше модела на “социализма с човешко лице” пряко вълнували и българските творчески среди. Младите писатели виждали в “пражката пролет” на Александър Дубчек нова възможност социализмът да излезе от прегръдката на сталинизма – нещо, което не се случило у нас, въпреки

обещанията на “историческия Априлски пленум”.

По това време младите литератори Георги Марков и Стефан Цанев в Боровец пишели либретото си за музикъла “Зиг-заг”. Режисьорът Вили Цанков трябвало да го постави на сцената на Музикалния театър. През зимата и пролетта на 1968 г. от Прага идвали направо стряскащи новини – комунистическата партия се заела да прави реформи, които в това време звучали като ерес. Стефан Цанев и Джери, както наричали Герги Марков приятелите му, решили направо да се преселят в епицентъра на събитията. Имали идеята да заминат за Прага и да не се връщат. Струвало им се,

че това може да стане лесно

и без да разтревожи никого в България – защото все пак Чехословакия била социалистическа страна. Оше повече, че двамата автори-либретисти подписали договор за поставяне на мюзикъла “Зиг-заг” на сцената на нашумелия пражки театър “Семафор”. Там им помагал наш музикант, който работил в театъра. Идеята на двамата кандидат-емигранти харесала и на режисьора Вили Цанков, който също бил готов да се засели в Прага.

Театърът-кабаре “Семафор” бил по това време на върха на славата си. Там се играели весели скечове и музикални сатири, които буквално „разбивали” властта. Популярността на “Семафор” идвала и от звездите, които се качвали на сцената му – Иржи Сухи, Карел Гот, Валдемар Матушка и др. По-късно на сцената му се играели и текстове на бъдещия чешки президент Вацлав Хавел. В онези години той вече бил   

от видните дисиденти.      

Стефан Цанев и Джери не успели да емигрират в Чехословакия – танковете на Варшавския договор ги изпреварили през август. Стефан обаче не пропуснал да си зададе въпроса какво правят съветските и българските войски в тази страна? Тогава се ражда и поемата му “А вам какое дело?” – тя успява само да стигне до линотипния набор на списание “Септември”, но не и до читателя. Цензурата спира поемата още на коректорските шпалти и читателят не може да прочете прозрението на поета:

“...Ний не сме длъжни само да

ръкопляскаме,

но и да задаваме въпроси!”

Лавината от недоволство сред българските интелектуалци не секва с поемата на Стефан Цанев. През 1968 година, когато окупацията на Чехословакия вече е факт публицистът Стефан Продев на партийно събрание взима думата и протестира срещу изпращането на българскит войници там. Веднага в първичната партийна организация

 го набедили за черна овца.

 “Не бях сам, - ще си спомни по-късно Продев, - през 1968 г. хиляди почтени хора заявиха тихо, полутихо или силно своето несъгласие с агресията срешу Дубчек и неговата пролет.”

Писателят фантаст Любен Дилов-баща също не се примирява с агресията на Варшавския договор и написва романа си “Тежестта на скафандъра”. Между редовете му може да се прочетат болка за изгубената свобода и правото на избор в общофилософски план.

В партийната цитадела – Централния комитет на партията пристигат и много протестни писма – повечето анонимни, но някои и подписани. Българският художник Иван Гонгалов, който

близо 20 години живее и работи в Италия,

изпраща остро протестно писмо до Тодор Живкво срещу агресията в Чехословакия. След 10 ноември 1989 г. Гонгалов бе избран и за председетал на Съюза на българските художници.

Най-емоционална е реакцията на днешният доайен на българската лирика – поетът Валери Петров.  През 1969 година студентът по философия Ян Палах се самозапалва на централния пражки площад “Вацлавски намести” в знак на протест срещу окупацията от съветските танкове. Валери се ужасява от трагичния инцидент и написва стихотворението си “Самозапалване”, което естествено никой не пожелава да отпечата:

“Ян Палах го няма и така ни се пада.

Сега всеки има своята вътрешна клада,

на която страхлив, разтреперан и ням,

се самоизгаря от мъка и срам.”

Стихотворението не било публикувано никъде навремето си, но се разпространява тайно сред най-близките приятели на Валери Петров, като веществено доказателство, че все пак и у нас по това време се е раждала “литература за чекмеджетата”.   

Д-р Боян ЗАХОВ