nabore.bg

През 1978 г. имах неофициална среща със Симеон II в Мадрид – тогава царят в изгнание всеки ден четеше „Работническо дело”  

Поетът Никола Инджов е роден на 30 септември 1935 г. Бургас в семейството на бежанци от Беломорска Тракия.. Поет, публицист, романист и преводач на поезия. Работил е и като дипломат в Куба и Мексико. Носител на Националната Ботевска награда, а тези дни бе удостоен с наградата „Захарий Стоянов”, която ще му бъде връчена на 1 октомври т.г. на тържество на големия салон на БАН в столицата.

- Г-н Инджов, вие сте един от малцината български писатели, добре познавали световноизвестния ви колега Габриел Маркес. Разкажете нещо любопитно за срещите си с нобеловия лауреат?

- На млади години бохемствах из кръчмите на Хавана в компанията на журналисти от информационната агенция Пренса Латина. Чисто по латиноамерикански се знаехме само малките имена и народността. Пиехме коктейли с много лед и тъмен селски ром "в движение и на крак" из малките заведения към крайбрежния булевард "Малекон" - "El gato tuerte", "Oloucu", "El Siboney". Имаше в нашата компания и един колумбиец, когото наричахме Габо. Обичаше да пие червено вино. Казваше, че неговите странности се дължат на най-рядкото расово смешение, на което самият той е продукт - кастилски евреин и андинска индианка от племето аймара. Почти винаги носеше свитък европейски вестници под мишница, на които бе кореспондент на четири езика - испански, английски, португалски и френски. Един ден се появи с цял сак книги и на всекиго от нас подари свой роман, току-що издаден от знаменития културен център Casa de las Americas. На екземпляра за мене бе сложил следния автограф: "На Никола - първия българин в живота ми. Габо". А на корицата на книгата му пишеше: "Габриел Гарсия Маркес. Сто години самота"... След време, когато отидох на работа в Мексико, той ме потърси и ме покани на гости. Разполагаше с неголяма къща на Сalle del fuego 82 в резиденциалния квартал Pedregal de San Angel. Там видях за първи път компютър, чрез компютъра той   получаваше сведения  колко  екземпляра от неговите книги се продават всекидневно. Приживе Маркес бе доста заможен, но е устроен социално и никога не е имал манталитета на новобогаташа, на парвенюто. Бе споделил в едно интервю, че  обича да пие хубави вина, но обвинява буржоазията, че е отнела хубавите вина от работниците и от селяните. Именно в Мексико Маркес получи Международната Димитровска награда за литература. Връчи му я лично Тодор Живков по време на официалното си посещение през 1980 година. Актът се състоя  в знаменития луксозен хотел “Cuatro caminos”.

- Преди няколко години в София вие получихте лично писмо от дъщерята на Фидел Кастро – Алина, по повод една ваша статия в българския печат. Какво ви пишеше тя, как живее днес и какво е отношението на Куба към България днес? Моля, разкажете за ваши лични срещи с Фидел от времето, когато бяхте дипломат в Хавана. Срещали ли сте се с дъщерята на Че Гевара?

- Срещал съм се и с Че Гевара в Хавана през 1963 година, и с дъщеря му Селия през 1989 година в Перник на откриването на младежкия клуб на името на легендарния герой. Моят дипломатически ранг в Хавана не ми позволяваше самостоятелни официални срещи с Фидел Кастро, но да, попадал съм на неформални срещи с него в качеството ми на писател.  А що се отнася до споменатото писмо, то бе от Алина Кастро, която понастоящем е емигрант в Маями. Тя е политически противник на своя баща и води активна антикастристка пропаганда по вестници и радиостанции. В писмото си Алина тогава изрази солидарност с позицията, изразена в една моя статия, публикувана във в. “24 часа”. За да стане  ясно, ето няколко пасажа от тази статия: “С мотива, че има голям наплив от чуждестранни журналисти за откриването на сесията на новоизбрания кубински парламент, насрочена за 24 февруари (става дума за 2007 г.), кубинското посолство в София отказа да издаде виза на Момчил Инджов, определен за специален пратеник на в. “24 часа”. В момента на отказа той е единственият български журналист, направил заявка, което означава, че се отказва пряк достъп до информация, интересуваща  българското общество... Момчил Инджов е мой син, неговото детство премина в Куба в обкръжението на  кубинци, с които семейството ми и досега поддържа приятелство. Ако зависеше от тях, - а те са писатели, художници, университетски преподаватели, синдикални деятели – проблем с неговото пътуване в изпълнение на професионалния му дълг нямаше да има... Що се отнася до мене, на кубинска тематика и в защита на каузата на кубинската революция съм издал две книги – “Кубамар” и “Двуречие”, автор съм на десетки  публикации, между които изследванията “Христо Ботев и Хосе Марти - единен символ на два народа”, “Куба в света на идеите и в идеите на света”,  “Двеста години война на САЩ срещу Куба”, “Син и герой на Америка (за Че Гевара), “Сърцето – мъничък боксьор” (за Фидел Кастро). Част от личното ми писателско творчество са преводите  на кубинска поезия за  авторските ми антологии на испаноезична поезия “Време и вик под кондора”, “Потеклото на светците” и “Пламък на вятъра”... В продължение на тридесетина години бях вицепрезидент и президент на Българо-кубинското дружество за приятелство. За моята дейност на това поприще съм удостоен с кубинския орден “Amistad” (“Приятелство”). Сега, огорчен от случая, връщам този орден, защото формално ми е присъден от същите органи, които отказаха виза на сина ми. Други и с други хора остават  връзките ми с Куба, а с кубинската бюрокрация – дотук! “

Този публикация навремето бе разпространена от Радио България  на испански език –  така  стигнала и до Алина Кастро. Искам да добавя, че като познавач на Куба аз правя разлика между кубинската революция и кубинската бюрокрация. Освен това един невразумителен тогавашен консулски акт към моя син, не е в състояние да  отмени моралната ми обвързаност с кубинския народ, с който споделих идеите и въжделенията на моята младост.

- Какъв човек е днешният лидер на Куба Раул Кастро?

- От шестдесет и пет години той е личност с изявено борческо съзнание. Най-напред като участник в нападението на казармата “Монкада” през 1953 година; после – като един от десантиралите нелегално на кубинския бряг с  яхтата “Гранма” през 1957 година; сетне – като водач на “брадатите въстаници” в победоносния поход от планината Сиера Маестра до столицата Хавана през 1958 година; след сраженията на Плая Хирон през 1961 година до днес като военен министър. Раул Кастро запази този пост и сега, когато  наследи брат си Фидел на всички длъжности, на които бе  негов заместник почти половин век – в Кубинската комунистическа партия, в правителството и в Държавния съвет. Денят му вероятно започва с четене на кратките антрефилета с наблюдения и бележки върху обществени проблеми, които Фидел Кастро публикува  във всеки брой  на официоза вестник ”Гранма”. По стечение на исторически обстоятелства Раул Кастро е живото олицетворение и на кубинската революция, и на кубинската бюрокрация. Понякога тези две обществени системи влизат в кошмарни сблъсъци. Не мисля, че революцията е изчерпана, но породената от нея бюрокрация се оказва неизчерпаема. Въпрос на въпросите сега е Раул Кастро на какво е лидер – на революцията или на бюрокрацията?

- Наистина ли е толкова популярна в Куба певицата Йорданка Христова?

- Да, но тя не е просто популярна, тя е искрено обичана от кубинците. Помня първото й посещение, то бе в рамките на българската национална изложба в Хавана през 1963 година. Още тогава Йорданка Христова заплени кубинците с глас, красота, естествено поведение. С времето научи отлично испанския език, насити  репертоара си с кубински песни. Умна и очарователна, тя и до днес продължава да предизвиква симпатии и уважение на всяко  кубинско равнище.

- През 80-те години България много (и официално) помагаше на Никарагуа, както и на други латиноамерикански страни. Като дипломат в Куба по това време сигурно знаете в какво се изразяваше тази помощ.  

- Разбира се, че знам, освен това съм бил в Никарагуа и съм разговарял с министъра на отбраната Томас Борхе, с президента Серхио Рамирес, с лидера на сандинистите Дантиел Ортега. Най-общо казано, България оказваше научнотехническа помощ. Например  България построи изключително важно пристанище – Блуфилдс, на източния бряг на страната в една особена етническа зона. Това бе сложен проект, реализиран в трудни технически и политически условия, защото населението  на този бряг е без определено поданство, състои се от симарони – потомци на негри бегълци от робските плантации на Америка през ХVІІІ  век, които и досега живеят с психология на преследвани негри.  Ръководител от наша страна бе инж. Христо Христов, един  изключителен специалист. България помогна много и в здравеопазването на Никарагуа. Професор Бойко Коруков, днешният директор на ИСУЛ, работи там като полеви хирург по време на партизанската война. “Pollo a la jardinera”, т.е. пиле по градинарски – това бяха тонове български консерви, които спасиха от глад никарагуанците. Разбира се, България предоставяше и оръжие на този народ, за да  спаси независимостта си.

- Разкажете за неофициалната си среща със Симеон Сакскобургготски през май 1978 г. По чия инициатива стана срещата? Как премина тя? До кого беше адресиран докладът ви след нея? Как се разви след това познанството ви с царя?

- Тази среща бе на 6 май 1978 година. Тя се състоя, след като редица испански интелектуалци, с които общувах при посещения в Мадрид, ми дадоха да разбера, че познават бившия цар на България, и че той е известен на културните среди. Х. М. А., елитен адвокат и колекционер на книги, направо ми каза, че нашият човек е нещо по-различно от останалите детронирани европейски монарси, намерили убежище в Испания. Няма да описвам как стана самата среща, нито приятния интериор на известния мадридски дом, нито пък любезния домакин. За читателите предавам дословно само това, което наследникът на българската корона ми каза в разговора, като пропускам моето участие в диалога и някои незначителни теми:

Мадрид, май, 1978 г. Симеон Сакскобургготски:

- Вижте, г-н Инджов, аз се чувствам българин, защото има значение къде е роден човек, макар че живях малко в България. Зная девет езика, не че имам особени способности, това е просто една склонност и една необходимост за мене при пътуванията ми. Учех персийски и веднъж иранският шах ме пита "Как е, Симеоне, как е нашият език?" Отговорих му, че съм намерил около петстотин думи от българския език, съществуващи в персийския. Предположих, че това са вероятно турски думи, които са навлезли в двата съседни езика. Той така ме изгледа, че изтръпнах. "Това са наши думи и турците са ги донесли на българите!". Шахинята ми каза, че на същата тема са говорили веднъж и с господин Тодор Живков...

- Летях в ясен слънчев ден над София и гледах скиори и лифтове по Витоша. На десет хиляди километра височина бях и на тридесет и четири години във времето. Как ми се иска да дойда в България като обикновен турист, но може би това щеше да се изтълкува като провокация. Да, зная, че моето положение  е по-сложно...

- Аз съм реалист, аз не си правя илюзии. И съм прагматик. Но България е моя родина, разберете това. Децата ми на футболни мачове, щом дойде наш отбор, все викат за нашите българи. Те знаят български, и жена ми също поназнайва. Като се роди първият ми син, поисках да го кръстя на такъв български цар, който не е воювал със своите съседи и  се е занимавал главно с вътрешното устройство на държавата. Избрах името Кардам. Втория си син кръстих на чичо си Кирил. Третия нарекох Кубрат и тогава ме обвиниха във хунство, шегувам се. Четвъртият се казва Константин - Асен. Роди ми се и дъщеря. Кръстих я Калина, нали е хубаво българско име? Не Калинка, а Калина, нали има разлика?...

- Знаете ли, когато ни експулсираха от България майка ми раздаде много неща от фамилните ни скъпоценности  като подаръци на близки хора. Тръгнахме с влак от Казичене и бяхме доволни, че сме взели най-необходимото. Като пристигнахме в Египет при италианския ми дядо, открихме, че сме помъкнали и едно сандъче мармалад от малини, представяте ли си? И досега се смеем на тази история...

- Моят дядо Фердинанд умря през 1948 година в страшна бедност. Такава мизерия, че се принудихме да продадем огромната му библиотека, за да изкараме пари за погребението му. Библиотеката се намира сега в един университетски град, когато ми трябва нещо, отивам да я ползвам, близо е. Въобще много неща от фамилното ни имущество бяха разпиляни. Когато започнах да работя ги посъбрах оттук-оттам. Това са неща от Кобургите и от дядо ми, италианеца...

- Аз се подписвам Симеон Рилски. Ползвам един псевдоним на баща ми при пътуванията му инкогнито. Децата ми ползват същото име. Не искам в колежа да се знае, че са Кобурги, не е удобно за тях...     

- За съжаление днес нямам време да ви покажа една великолепна колекция на един немски художник от края на осемнадесети век, рисувана с гуаш. Той е рисувал Несебър от различни гледни точки, но все от прозорците на някоя от четиридесетте църкви. Това е нещо изумително. Бях наскоро на изложбата на Пелисер, гледах рисунките му от Руско-турската война. Не, той няма голяма известност и тежест, но е интересно, интересно...

- Нашите филми са хубави, много хубави, те могат да се прожектират тук в Испания. "Козият рог" върви в едно кино повече от две години. Казват, че има филм "Осъдени души"? Точно сега трябва да се прожектира в Испания. Димитър Димов е голям автор. Обичам много книгата на Талев "Железният светилник". Велика книга за български народ. И бих искал да получавам списание "Отечество". Аз получавам книги и вестници от България чрез един мюнхенски издател. Чета "Работническо дело", но ми е малко. Можете ли да ми изпращате списание "Отечество"? Зная за курортното строителство. Било великолепно. Въобще туризмът в България върви. При това България е спокойна страна, няма ги терористите и хулиганите, дано да не стигне това зло да нас!... Господин Инджов, времето  за уикенда отдавна започна, мене ме чака семейството. Какви книги искам от България ли? На социализма не трябва да се прави търговска реклама. Ах, културна реклама? Ашколсун! Довиждане! Обаждайте се при случай! Ето моя адрес (пише и чете на глас): Симеон Рилски , авенида Вайле, номер 3, Мадрид...

Какво всъщност се промени в отношенията между Република България и Симеон II днес? В театъра казват, че обкръжението играе царя, т. е. персонажът на сцената със своето поведение показва кой е царят. Нова, неочаквана свита започна да  откроява царя на нашенската обществена сцена... и той повярва, че е цар. Не знаеше, че у нас няма монархисти, а има царедворци. В играта на цар се включи и Конституционният съд, който не отмени нито една присъда по царския Закон за защита на държавата, обаче отмени конфискацията на някои от царските имоти. Да се надяваме, че няма да посегне на параграф 3 от Наказателния закон в "Нареда на работниците за освобождение на българския народ", премислена и написана от Васил Левски: "Ако някой презре и отхвърли предначертаната... демократска република и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна (в смисъл монархична) система, то и такива ще се считат за неприятели на отечеството ни..."

 - През 70-те години на миналия век публикувахте една прекрасна книга-репортаж заедно със Серафим Северняк. Как писахте заедно? Разкажете за Северняк - той беше интересна фигура в литературата и публицистиката.

- Тогава и двамата бяхме отстранени от Българската национална телевизия заедно с целия екип на Леда Милева, в който бяхме главни редактори. Той – на литературната редакция, аз – на  предаванията за децата, младежта и армията. Не ни оставиха на улицата, насочиха ни към в. “Литературен фронт” (него) и новото списание “Дружба” (мене). Но преди това решихме да оползотворим многото отпускарски дни, които ни се бяха насъбрали, и тръгнахме на път из България. Започнахме от Чеч – югозападните Родопи, обиколихме Добруджа и Видинския край, завъртяхме се около Демир Баба теке в Лудогорието, около Плиска и Преслав, поскитахме из Смолянско и Кърджалийско. Пишехме едновременно – и сглобявахме текста във формата на диалог. Незабравимо време на другарство и творческо взаимодействие! По-късно двамата основахме списание “Отечество”. Той – главен редактор, аз – първи заместник главен.  Серафим Северняк се бе изградил вече като емблематичен български писател-публицист. Той проследяваше, анализираше или откриваше от неочаквана гледна точка  както съзидателните прояви на българина, така и някои особености на масовата психология, възникващи в сблъсъка на материалното и духовното битие. Серафим Северняк бе трибун на освободения обществен разум, поради което неговата публицистика срещаше спонтанна и организирана съпротива от страна на "главните специалисти". Тук е наложително едно пояснение. Серафим Северняк си бе намерил свое ключово понятие, нарицателно за некадърничеството, службогонството, високоплатеното чиновничество. Прав или неправ, бе избрал като такова понятие известната във всяка ведомствена структура длъжност "главен специалист". Той с яростен присмех преразказваше своите сражения с "главните специалисти", чиято отличителна черта по неговия израз била "нахалният мързел". В края на живота си Серафим Северняк бе поразен от несправедливи оценки на редакторското му дело, от зли приказки по адрес на личността му.. Здравословното му състояние бе крайно лошо, той прекарваше повече време в санаториум или болница, отколкото в редакцията и дома си. Имаше чувството за обреченост и смяташе за безсмислени всякакви хранителни диети, всякакъв профилактичен режим... Бе   заминал за Хавана, града, който особено обичаше. Празнуваше се юбилей на популярното списание "Боемия" и за тържествата бе поканен да присъства представител на списание "Отечество". Пристига късно вечерта на 5 май, а на следващия ден с писателите Педро де Ораа, Хосе Мартинес Матос и художника Рене Авила  отива  в кръчмата “Еl mezоn” , намираща се в  стара испанска брегова крепост. Стълбите са каменни и стръмни. Изкачили се и тогава усетили, че той е доста изморен. В "Еl mezon" си поръчват коктейл "Ронколи" - това е питие главно разхладително. Той не могъл обаче да понесе и лекия коктейл, отишъл до тоалетната и много се забавил. Педро де Ораа  надзърнал да види какво става и - се върнал пребледнял. Серафим повръщал кръв. Кубинците имат поговорка, която гласи, че животът си отива чрез повръщане. Извикват бърза помощ и го откарват в болницата "Братя Алмехейрос". Това е най-съвършеното медицинско учреждение, което съм виждал,  снабдено с модерна апаратура,  с всички лекарствени препарати на световната фармацевтична индустрия, там се прилагат най-съвременни методики. Персоналът е съставен от талантливи и висококвалифицирани лекари, сестри, санитари. Серафим изпада в кома, два пъти идва в съзнание - и умира на 23 май 1988 година. Не можах да присъствам на погребението му в София, тъй като бях в Швейцария на предварително уговорени срещи с някои български емигранти, между които Теодор Димитров – директор на библиотеката на ООН в Женева, станал напоследък широко  известен покрай завещаното от него на България огромно културно наследство. Именно той сподели тогава с мене, че на път за Хавана Серафим Северняк минал през Цюрих, Теодор го посрещнал на летището – и усетил, че транзитният пътник е тежко болен, не е трябвало да пътува....

-Приемате ли днешната нетърпимост на някои млади писатели към творците от вашето поколение?

- Тяхното присъствие в литературата не зависи от нашето отсъствие.

- Пишете ли мемоари?

- Дълг е на всеки, защото близката история е подложена на съзнателни фалшификации. Налице са  безнравствени опити да се променят лични биографии и обществена фактология. Мълчанието на съвременниците е безотговорност със   злокачествени последици за националната памет.

Интервю на Валентин БОЯДЖИЕВ