nabore.bg

Интелигенцията се обезвери и се отдаде на грижата за материалното оцеляване

Недялко Йорданов е роден през 1940 г. в Бургас. Завършва гимназия в родния си град, през 1962 г. - българска филология в Софийския университет. Една година е учител по литература в Малко Търново. От 1963 до 1983 г. е драматург на Бургаския драматичен театър. През 1980-1988 г. е главен редактор на Алманах "Море". През 1990 г. става драматург в театър “Възраждане” – София. Негови творби са превеждани на руски, полски, немски и други езици. Носител на награда "Златен Орфей" за цялостно творчество през 1997 г.

- Вие успявате да докоснете сърцата на много хора, откъде черпите вдъхновение за вашите стихове и песни в това безрадостно време? Как се спасявате от кошмара на ежедневието, от партизанщината във всички сфери на българското битие?

- Наистина времето е трудно, но не бих казал, че е безрадостно... Всеки си има своите радости, които сам си създава понякога. Така и аз, когато ми се допише, се затварям в един малък скафандър. И колкото по-малко време ми остава, толкова по-често оставам сам със себе си.

- Любовта заема водещо място в поезията ви. Според вас, останало ли е нещо от истинската любов в нашата сбръчкана действителност? Как обичаха хората едно време, преди 10 ноември 1989 година, и как обичат днес?

- Любовта е еднаква за всяко време. Или я има, или я няма. Наистина в моята ранна младост трябваше да минат три години, за да заговоря моята първа любов на „ти“ и да я целуна... Сега за 16-годишните момчета това е смешно вероятно, но това не означава, че не могат да се влюбват и да обичат безумно... Колко самоубийства стават днес за несподелена любов.

- Как виждате бъдещето на България? Има ли опасност да изчезнем като нация, както твърдят някои мастити анализатори? Къде е спасението - бунт, месия, външна намеса, катаклизъм...?

- Не е толкова страшно, както го прогнозират някои „местни анализатори“. 700 години сме живели под робство и пак сме оцелели. Ще дойде и по-друго време, сигурен съм... Дори написах едно стихотворение за България, в което се казва:

        Все някога ще дойде за теб по-друго време.

        Било е и по-тежко… Болеше… Издържа.

        Кой знамето ти славно могъл би да отнеме…

        Кой името ти древно затрупал би с лъжа.

- Как виждате ролята на интелигенцията в нашето време? Лично на вас не ви ли идват твърде много абсурдите, сред които живеем, и овцедушното търпение на българина?

- За съжаление никой вече не се съобразява с интелигенцията и по-точно с хората на изкуството. По онова време, което наричаме тоталитарно, думата на поета беше важна, затова се страхуваха от нея. Театърът беше фактор, който определяше общественото мнение, затова забраняваха „опасните“ пиеси. Сега има пълна свобода, но и пълна незаинтересуваност към това, какво мисли интелигенцията. Затова тя се обезвери, стана безразлична към проблемите на времето и се отдаде на грижата за материално оцеляване.

- Във вас има нещо от Франсоа Вийон - понякога леко скандален, понякога присмехулен, ироничен, но винаги лиричен. Кой от великите поети, независимо от националността им, е най-близо до вас?

- Комплиментът не е уместен, но може би е искрен, затова ще ви отговоря. Писал съм винаги само за това, което ме вълнува, и не съм мислил на кого приличам. Писал съм според моментните си настроения, а те са толкова различни: радост, тъга, прошка, ярост, отчаяние, вяра... Обичал съм Есенин, Рембо, Багряна, Валери Петров, Далчев... Не мога да ги изброя естествено...

- С какво друго изкуство бихте се занимавали, ако не бяхте поет?

- Понякога ме иронизират, че се занимавам с всичко: с режисура, с композиране, с пеене, с актьорство... Занимавам се с това, което ме прави щастлив и наистина съм щастлив, когато все още правя и други хора щастливи.

- Изкушавам се да ви попитам следното: с коя от великите сенки на миналото бихте искали да си побъбрите, ако има хипотетична възможност да възкръсне?

- С Чарли Чаплин, чоято възраст наближавам, за да споделим опита си от старостта.

- Простете за въпроса - в какво вярвате? Какво е вашето, извинете за думата, мироздание - философско учение, религия или друга форма на познание?

- Вярвам, че животът не свършва със смъртта. Смъртта е начало на нов живот. Влизаш от едната врата на стаята и излизаш от другата, за да влезеш в друга стая.

Все още никой не ме е опровергал, че не е така.

Интервю на Христо КУФОВ

Вестник „Златна възраст”