nabore.bg

Гордея се, че написах поемата “Първа атомна”, единственият поет съм, влизал в ядрен реактор

Георги Константинов е роден през 1943 г. в Плевен. Автор на над 30 стихосбирки и книги за деца. Стиховете му са превеждани на английски, японски, хинди, руски и немски. Завършил е българска филология. Главен редактор на сп. “Пламък” от 1983 г., бил е депутат във ВНС, заместник-министър на културата, главен секретар на Съюза на българските писатели. Носител на многобройни престижни награди.

- Суровите времена раждат поети бунтари - Байрон отива да се бие за свободата на Гърция и умира в Мисолонги, Ботев, Яворов, Гео Милев, Вапцаров също са борци. Ще роди ли и нашето време поети бунтари?

- Те са духовни бунтари, хванали са пушките, но не са били практични. Това повишава цената на техния подвиг, защото подаряват себе си на отечеството и на истината. Гео Милев не е членувал в никаква партия, но е написал най-силната творба за онези събития. Това са примери, които много трудно се следват. Те просто не са могли да бъдат други. Ботев отива да освобождава своя народ и говори за това като за празник, за сватба... Не е възможно ти да си добре, а да гледаш хората около теб да страдат. Не може да си щастлив от това.

- Виждали ли сте културни хора да ровят в кофите за боклук?

- Аз съм виждал жена със златни пръстени да рови в кофата за боклук. Това означава, че тя не иска да се раздели със своя спомен за добър живот, но трябва да оцелее.

- Не мислите ли, че приспособенчеството винаги взема връх у българина?

- Това е черта, останала от робството. Как да оцелееш на това ветровито място, на което се намираме, ако не търсиш начин да си намериш нишата! Затова ценим толкова високо високо Ботев и Левски.

- Защо наричате себе си “последния мохикан” в българската поезия?

- Днес обществото ни обръща все по-малко внимание на поезията и на литературата изобщо. Не си спомням откога не съм чувал думата литература в парламента. Времето е такова - прагматично. В Библията се казва: в началото бе словото, но сега в началото е цифрата. Оттук идва моето усещане, че съм един от последните мохикани на човешката поезия, че донякъде съм встрани от големия обществен интерес. Аз съм на възраст, когато вече нямам право да бъда скромен. Някои от моите стихосбирки стигнаха голям тираж, “Обичам те дотук” излезе в 27 хиляди, други претърпяха по 2-3 издания. Никога не съм писал текстове за музика, но над 200 мои стихотворения станаха песни, някои от тях звучат и до ден днешен. Неотдавна Кирил Маричков ми се обади, че ще направи песни по нови мои стихове. Един млад певец също иска да пее мои стихове на български и на френски. Все още я има българската поезия. Читателите донякъде са и съавтори на поета.

- Означава ли това, че всеки носи поета в себе си?

- В този смисъл - да. Един поет, който пише само за себе си или за свой кръг от познати литератори, все още не е поет. Той трябва да излезе извън рамките на гилдията. Не случайно големите наши поети от миналото може и да не са били признавани от някои свои събратя по перо, но народът си ги е избрал - Ботев, Вазов, Гео Милев, Дебелянов, Яворов, Вапцаров... В днешно време ще посоча Валери Петров, Веселин Ханчев, когото познавах лично и много харесвам. При мен са публикували стиховете си поне 30-40 млади поети. Пред очите ми израсна Петя Дубарова. Тази младост ми дава тонус. Атанас Далчев казва, че в България винаги е имало силни поети, но не винаги е имало силни характери. Днес читателите намаляха, и то повече сред младото поколение. Макар и намалели, тези читатели стават все по-верни на поезията. Това съпричастие окуражава поета да говори своите истини, защото поезията е преди всичко истина. Жан Пол Сартр казва: поетът е лъжец, който винаги казва истината.

- Възможно ли е поетът да избяга от своето време, да се затвори в един свой свят? Животът не е само поезия, особено у нас?

- Често около поезията се навръзват безброй социални проблеми. Тя е инструмент, който изразява уж лично мнение, но понякога то става мнение на десетки хора, пробужда реакции спрямо даден проблем, отваря очите или спира страха на някои да видят истината. Аз съм преди всичко лирик, така ме възприемаха няколко поколения. Имам десетки сатирични стихотворения по остри проблеми на обществото още в тоталитарно време. Помня как критикуваха моята стихосбирка “Електронното куче”, спряха песен със същото име, спряха на “Щурците” мое доста известно стихотворение, “Цар Ивайло”. По-късно се появи “Квартално събрание”, което стотици хора си носеха изрязано от вестника. Започнаха да ме наричат лирико-сатирик. Да не говоря за стотиците есеистични мои текстове, писани по болезнени проблеми. Поезията не е само райски плод, който трябва да подариш. В този смисъл считам своята поезия за пълноценна, тя не е еднопосочна.

- Не говорят ли днес поетите твърде много на езоповски език?

- Нашата възможност да говорим на езоповски език се засили, защото сме минали през тоталитаризма. Поезията по принцип е на метафоричен език. Неотдавна един вестник, вероятно за да покаже как един поет някога е писал и други стихове, публикува моята поема “Първа атомна”. Писана е в 1974 година. Почти я бях забравил. Аз се гордея, че съм написал тази поема. Бях изпратен като журналист да напиша вестникарски репортаж и там се запознах със съдби на хора от моето поколение, които строяха сърцето на нашата енергетика. Бях горд, че тези хора - една кранистка, един млад инженер - ми разказаха много неща. Върховният момент беше, когато влязох вътре в ядрения реактор, преди той да е заработил, където след два-три месеца ще забушуват ядрени бури и това ще се превърне в светлина и топлина за хората. Това ме вдъхнови и аз написах поемата. Не съм я писал лицемерно, наистина се чувствах горд и развълнуван от това, което виждам. Бях единственият поет, който е бил в ядрения реактор.

- Но нали човекът, поет или не, си остава “зоон политикон” - социално животно. България сакаш е преживяла война, няма да се уморя да питам - защо мълчи духовният елит на нацията?

- В тоталитарно време написах “Квартално събрание”, писах го със социална ярост. Пътувах с влака до Плевен и в купето един възрастен човек ме попита: момче, ти какво работиш? Казах му, че съм журналист, избягвам да казвам, че пиша стихове. Вика ми: на гаргите очите пишеш, ще пишеш като този - и извади от портфейла си изрязано отнякъде “Квартално събрание”. - Като Георги Константинов ще пишеш!   

Разликата е, че днес обръщат по-малко внимание на това, което си написал. Един политически елит успя да ликвидира интереса към това, което пишат сега българските писатели. Имаме белетристи и поети с остро социално чувство, но все едно че елитът казва - то си е тяхна работа.

- Какво би станало, ако те се обединят, за да се чуе ясно тяхната гражданска позиция по най-болните въпроси на обществото?

- Да сте видяли поет да казва свое остро стихотворение на обществена тема по телевизията или по радиото? Лично аз няма да бъда допуснат. Творците са изолирани от тези медии. Понякога излизат мои остри стихове в литературни издания, които се броят на пръсти. Писал съм много пъти, но не съм допускан до нито една медия да го кажа. Нашият политически елит е затворен в решаването на своите партийни и лични проблеми и не обръща сериозно внимание как живее народът. Има едно идеализиране на прагматизма, на либералната философия в държава, където главният бог е печалбата. В същото време остава на заден план това, че два и половина милиона българи живеят изключително лошо, а други два милиона млади хора избягаха. Те можеха със своя ум и енергия да направят много за страната. Липсата на интерес към духовността във властимеющите допринася за падане на духовното ниво на хората. Тя е на път да смени манталитета на българина, който дори в турско време е четял църковните книги заради своята азбука, измислил е читалищата, за да може чете, попивал е знания в килийните училища. Този идеализъм изчезна.

- Не мога да не ви задам въпроса в какво вярвате?

- Все още вярвам в българина, в неговата природна интелигентност. Считам, че българите са една от най-талантливите нации в света, с всички фабрични дефекти, които има. Сегашното положение няма да продължава безкрайно, иначе нацията няма да оцелее.

- Кой може да спаси България?

- По-младите, по-образованите и по-безкористните българи. Някои ще се върнат, някои ще се родят.

- Колко ви е пенсията?

- По-малко от 400 лева. Съпругата ми получава 170, след като беше 40 години редактор в издателство “Отечество”.

- В един свой стих казвате: щях да обичам цялото човечество, ако не бяха няколко човека. Бихте ли пояснили колко и кои?

- За жалост стават все повече.   

Интервю на Христо КУФОВ

Вестник „Златна възраст”