nabore.bg

Жънехме на Могилата. Ръжта беше избуяла. На нивата имаше само едно дърво – мъжка черница. Короната й разкошна. Птици гнездяха… Пееха. Правеше и дебела сянка. Клоните й високи, не можехме да завържем за тях люлката с бебето. Някои от корените й бяха излезли над земята. Между тях нагласихме детето да не се търколи… Застлахме вълненото одеалце, завихме бебето с детското юрганче. Оставихме кучето да го пази.

Не зная от коя порода беше кучето. Но то имаше внушителен външен вид – едро, високо, лапите му големи – кръгли. Главата масивна, ушите клепнали, муцуната широка. На цвят бяло с черно петно на главата. Вярно, предано, смело, лаеше силно. Стоеше мирно като войник, изпълнително, изправено, гордо. С тъмните си очи гледаше без да мига. В него имаше вродена дързост и красота. Нарекохме го Мирчо.

Жънехме… Слънцето напичаше.

Изправихме се да отдъхнем и водица от стомната да пийнем. Изтръпнахме от видяното – кучето носеше бебето. Захапало го за пелените внимателно го остави при нас. И бързо с ръмжане и страшно лаене се върна под дървото. Развихме детето, нямаше и драскотина по него, усмихваше се, обичаше да го носят.

Отидохме да видим защо се върна кучето. Застинахме от страшната гледка – един огромен смок със зинала уста се беше увил два пъти около кучето. А Мирчо го беше захапал със здравите си челюсти и големи зъби за врата. Чудехме се как със сърповете да му помогнем. Беше ни страх да не го нараним. В един момент смокът взе да се развива, опъна се по дължината си, повече от два метра. Обърна се по гръб. Мирчо го беше удушил, но и той едва дишаше, не можеше да стане.

Аз с бебето, дядо ти прегърнал кучето бързахме за село да помогнем на Мирчо. Фелдшерът лекуваше и животните.

Баба Чока (Стойка) спря да разказва. Разчупи още топлата пита, беше приготвила и други неща, раздаваше за Мирчо – спасителят на бебето.

Церковски ПЕТРОВ, Стамболийски