nabore.bg

(Продължение)

Разкрепостен от мъчителната си зависимост от другите, а и след като много пъти бяхме говорили за моята ергенска таванска стаичка, един ден Дамян поиска да я види, както преди години същото направи и Радой Ралин. Напомних му пак, че съм на шестия етаж, че нямам асансьор и ще бъде крайно изморително за него, дори невъзможно да се изкачи дотам по стълбите. Но с познатия си нрав от твърдост той отсече, че това нямало значение. Щом съм бил с него, – щял да се изкатери и на сливенските Сини камъни. Не го било страх. Не се колебах повече. Защото знаех, че за моя приятел това ще бъде най-високият връх, който щеше да изкачи дотогава в живота си, и то със собствени нозе, воля и сили. В това време обаче в редакцията на “Пламък” беше дошла жена му Надя, за да го вземе от работа и се приберат вкъщи. Ала Дамян се дръпна и заяви, че щял да дойде с мен до квартирата ми, а тя да си вървяла у тях, където после щял съм да го доведа. Но това негово твърдо решение просто втресе Надя. Защото след скорошната им женитба той не се беше отделял от нея, докато с него двамата бяхме непрекъснато заедно през предните години. А сега я отпраща сама да си ходи, за да дойдел с мен в ергенската ми квартира. Дрън-дрън! Всяка жена (или повечето от тях) изпитват враждебна ревност, когато мъжете им дълго общуват и се задържат при приятелите си. И особено пък, ако жените им изпитват към тях противност или неприязън. Освен това Надя знаеше от Дамян и други общи приятели за прякора ми “Съдбата на жените”. Т. е. че с Дамян често водехме разговори на тази тема. На всичко отгоре (уверен съм в това), Дамян притуряше към моите “мъжки подвизи” и други истински или измислени истории, което съвсем е обезверявало Надя в моята благонамереност. Тогава как няма да ни подозира, че двамата с него кроим нещо “мръсничко”, щом ще го мъкна в ергенската си квартира. Повече от ясно беше, че зад тази работа стои някакво друго намерение, което тя, горката, не можеше да позволи да стане. Затова само като чу това, не само че й стана забележимо неприятно, но започна настойчиво да разколебава Дамян да не идва в квартирата ми. И как щели сме да отидем пеша от Съюза на писателите до “Кирков” 6? И как Дамян щял да изкачи толкова стълби до шестия етаж, като нямало асансьор? А и как щял да се върне после у тях и т. н. Накрая, като видя упорството на Дамян, Надя поиска също да дойде с нас, та да не се тревожела за него. Тогава й казах: „– Надя, аз поемам грижата. Ще се изкачим двамата, като алпинисти на Хималаите, и ще го върна у вас здрав и читав като “майстор на спорта” дори…” Дамян взе да се кикоти и като погледна жена си, ме задърпа нетърпеливо: „– Хайде, Станко, да тръгваме!” Усетих, че след тези думи Надя беше готова да надигне глас на несъгласие срещу упоритостта на мъжа си, но се овладя, а само ме запита с примирение къде съм живеел: улица, номер, етаж, телефон и пр., та ако станело нещо и не сме се приберели до някое време, да знаяла къде да ни търси. Отвърнах й укорно с думите: „–Хайде, много задълба! – и добавих с нарочно предизвикателство: – Абе, остави ни на мира, че да си свършим работа като мъже.” – и повлякох Дамян със себе си. Тя остана зад нас със зяпнали очи, готова още друго да каже, та да отклони налудничавото намерение на мъжа си да се катери по тавана ми. Както и да е, но й стана неприятно и се отдели от нас, примирена накрая да правим с Дамян каквото щем.

Но сега пък как щях да мъкна Дамян по улиците до квартирата ми, облегнат и силно стиснал се за ръката ми? Затова се стремях да говоря повече с него, мъчейки се да бъда духовит. По този начин целях да предам безразличие на това, което той щеше да опита за пръв път в живота си да направи – да изкачи без асансьор и по каменните стълби шестия ми етаж. С една дума исках моите частици от сила, жизненост, енергия, смях, шеговитост да станат негови притежания поне през минутите, когато щяхме да бъдем заедно. Ала още като излязохме от “Стамболийски” и свихме по “Кирков” към квартирата ми, той започна да диша тежко, учестено. По челото му избиха ситни капчици пот, а погледът му стана плах и неспокоен като малко дете. Та за пръв път в живота си той тръгваше на такъв дълъг път пеша, и то без близките си, с които бе свикнал. Започна все по-често да се спира, да отпада от немощ, но прикривайки това със заглеждане във фучащите покрай нас коли или разминаващи се хора. Ала колкото и усърдно да го правеше, усещах, че възторгът постепенно го напуска, а заедно с него и увереността, че ще издържи предстоящоето изпитание.

Най-сетне границата между безволието и упоритостта се изравниха и ние спряхме пред моя вход. Оттук нататък очаквах Дамян да извърши най-невероятното в своя живот – да изкачи стълбите на високите ми шест етажа. За пръв и единствен път трябваше да надмогне немощта и докаже върховенството си на можещ мъж и волеви човек (Впрочем много често се обръщах към него с нарицанието Мъж, вместо Дамяне). Едва ли повечето хора биха разбрали какво означава това за един физически немощен човек – да изкачи с увреденото си и немощно тяло такъв висок “връх” (нямам други думи, за да изразя най-точно невероятния подвиг на Дамян). Затова накрая ще разкажа и останалите мигове от него, които този ден той бе извършил пред очите ми.

Всеясно е, че животът има закономерен ред в своето устройство. И той се възприема и осъществява от всеки такъв, какъвто му е даден от Бог. Т. е. от предопределеността на съдбата, както се казва още. Едни изкачват върхове, други слизат в падините. Едни преброждат реки и морета, други дори от картинка с котарак изпитват страх, ако я доближат. Едни живеят чрез душата си, други чрез плътта. Едни са строители, други рушители на човешкото съзидание и т. н. Всичко това е прастаро да го повтарям. Но в последна сметка надделява онова, което е най-силно у човека и чрез могъществото на духа и волята си може да завоюва с победа всяко изпречило се по пътя му препятствие. В случая стълбището и височината на квартирата ми бяха за Дамян онова непреодолимо препятствие, което трябваше сам и с върховна воля да превъзмогне. Беше равнозначно на гладиаторска битка между слабостта и силата, страха и безстрашието, вярата и безверието. Щеше ли Дамян да достигне до своята човешка възходност, или още след първата крачка щеше да срине сакатото си тяло в пропастта на неуспеха и разлома. Ако се строполеше, означаваше никога вече да не види своя търсещ връх и щеше още повече да го обкове страха, в чийто плен постоянно живееше. Затова трябваше уловка, опитност и решимост, за да се изтръгне от съзнанието му жилото на страха, забило се там още от детските му години. А аз именно това целях да постигне моя приятел. Знаех, че изкачеше ли веднъж стълбите на шестте етажа, той щеше  да се освободи от чувството за физическата си безпомощност. Тогава щеше да се почувства съобщник на всички останали хора. Затова се стремях с думи, действия и похвати да умъртвя в него страха и да го освободя от злия хищник, който се беше впил в душата му. Станеше ли това, щеше да се почувства силен, свободен, можещ и равен на всички останали. Нали и охлювът пролазва до върха на люляковото клонче, за да отпие от опияняващия му аромат, а не само птицата. Какво значение имаше, че едни с лазене щяха да изкачат до върха на шестте етажа, а други можеха да го сторят и на куцук крак.

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор

                                              (Следва продължение)