nabore.bg

Иван Сокачев има голям принос за историята и развитието на ловното движение у нас* Щрихи за родова памет с врачански корени * Продължение на написана традиция

Някогашното издание е библиографска рядкост.

Ален мак не е само име на някогашна Пловдивска парфюмерийна фирма, на Благоевградския фестивал за политически песни, популярна марка съветски одеколон от близкото минало или заглавие на песен, която по традиция социалистите пеят в памет на Дядото. Ален мак е псевдоним на царския офицер, поет, журналист и деец на горското и ловно-рибарското движение у нас, подполковник Иван Ангелов Сокачев. Само че за него мнозина може и да не са чували, песента за червеното цвете до 40-те години на миналия век се е разнасяла из разни краища на страната, без да се знае кой е авторът й, а чия е музиката остава неизвестно. Но пък е сигурно друго – стихотворението е публикувано през 1939 г. в юбилеен сборник за четвъртвековната творческа, обществена и ловна дейност на Иван Сокачев, а е създадено през 1913 г. от тогава младия батареен офицер на фронта при Чаталджа. И поискал с думите за крехното стръкче да обнадежди своите войници...

Завет и автор /Снимките са от издадената през 1938 г. история на Ловнострелческата организация „Сокол” и нейните сегашни продължения/, а тази снимка на Иван Сокачев-Ален мак е емблематична.

    Хората запяват „Ален мак самотен...” и казват, че създателят на БСДП Димитър Благоев я чул и обикнал в „Дълбок зимник”, столична кръчма недалече от Орлов мост. Авторът на песента бил на фронта и през трите войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, отзовал се на бойната линия и сетне, в Отечествената война. Имал двама синове и дъщеря, дочакал и единствена внучка, Светла. Вече и внучката я няма, но в последните си години тя е направила наистина много, за да се запомни врачанският род Сокачеви.

     Струва си да споменем тези хора. Прадядото Ангелаки /хаджи/Сокачев е поборник-опълченец, след Освобождението адвокат и общественик, русофил. Синът му Иван завършва военното училище и се посвещава на армията, горското и ловното дело, а неговият син Ангел е инженер и дългогодишен учител по електротехника и електроника. Светла наследява професионалната ориентация на баща си, жени се, ражда син и дъщеря, после се развежда, но остава в Германия. И посвещава много време, усилия и средства за възраждане паметта за дядо си, не само за припомняне на негови творби, архивът на рода е попаднал наистина в грижовни ръце.

Бащата на ловното дело у нас Георги К. Христович...

    Нека добавя няколко думи за тази родолюбива дейност – Светла и синът й Мартин издават отново „История на Ловнострелческата организация „Сокол” на Иван Сокачев, която отдавна е библиографска рядкост, а и „Техническо чертане. Учебник за техникумите, СПТУ и СОУ” на А. Сокачев и Б. Танчев. През януари 2018 г. инж. Мартин Сокачев в Германия пише за своя дядо Ангел:”Благодарение на неговото влияние върху мен и аз самият следвах електротехника и днес работя за развитието й в неговия дух и върху основите, които той постави. Днешното развитие на мобилните комуникации, на цифровата телевизия..., на интернета, които той самият не можа да дочака, със сигурност биха го очаровали и удовлетворили”. А аз си спомням някогашната радост на моя професор по история на българската журналистика Георги Боршуков, че част от възрожденските периодични вестници се издават фототипно, едно към едно, за да не се допускат при евентуален пренабор нови грешки или да се „поправят” вече направени. Както се казва, добавена стойност към безценните свидетелства...

. Страничката за дружеството на ловците в Оряхово  

   Ако тези думи ви се струват прекомерни, да разгърнем историята на ловнострелческата организация „Сокол” – не във всяка голяма библиотека може да я намери човек, а документалният материал за книгата е събиран с невероятно търпение и прецизност. Като доказателство могат да бъдат цитирани документи от учредителните стъпки на БЛРС, за отделни дейци, за местни дружества. Аз съм пристрастна към Оряховското дружество – то е основано 1896 г., с 16 членове, запазени са снимки на председателите и управата на това дружество, общи снимки след гонки, също на изградения през 1937-39 г. Ловен дом в града. Всъщност, част от интересната история на някогашното гарнизонно селище на брега на Дунав, чието летоброене започва от древни времена. Това не е изключение, напротив, правило е – така се разказва и за ловните стопанства в страната, за участието в международни изяви през онези далечни години... И е хубаво, че толкова десетилетия по-късно тази история се използва от местни краеведи, а по неин тертип са издадени сборници като „125 години, посветени на дивия свят”/2023/ и „Софийска ловна организация. История съхранена за бъдещето”/2025/ от НЛРС”Съюз на ловните и риболовците в България” .

Времена разни и ловци разни...

Но да се върнем при Иван Сокачев, роден е на 7 ноември 1887 г. във Враца, умира в лагера Богданов дол през февруари 1949 г., според тогавашни обяснения се самоубил, изпадайки в депресия. Внучката Светла Сокачева, тя настоява и децата й да запазят фамилията на своите деди, публикува документи от съвременни държавни институции, че Ален мак не е бил съден от Народния съд. За наградите му информацията също е впечатляваща – от български царски до съветски ордени, знаци за друго международно признание. Внучката е издала три удивителни книги с негови произведения: „И ти ще ме познаеш”, „Ще дойде ден” и „Ален мак.” Прелисти ли ги човек, неминуемо ще се запита достатъчно ли е да се припомнят стихове и отделни публикации из периодичния печат. Ален Мак пише във войнишки издания, после в „Ловец”, „Ловна просвета”,”Млад ловец”, „Рибарска защита”, „Трудово дело”, в много вестници, списания, сборници, използва и други псевдоними - Бреговак, Горски цар, Орел Морянин, Стожер, Беломорец, инициали...

     Стиховете на поета са силно свързани с българската природа, те възпяват лесове, планини и поля, животни, ловци. Ще цитирам редове на Иван Сокачев, които би трябвало да ни спомнят за Каравеловата възхита към гората :”Обичам те. Гора безсмъртна/ и с трепен сладък и свещен/ аз в твоите чертози влизам/ възторжен, весел, подмладен”. Годината е 1926-а. Но не всичко върви толкова оптимистично според гороведа - понеже животът му е свързан с горски стопанства, Ален мак се нарича горовед, т. е лесовъд. През 1929 г. той простенва: „Пустееш, родни наш Балкане!/Гори вековни нямаш днес./Пъстърва – в твоите потоци./Елен в изкрадения лес!...” Темата за опазването на родната земя и богатства става водеща в журналистиката му, в работата му в Долни чифлик, в популяризиране на трудовата повинност и опазване на природата.

     Животът на безпартийния подполковник Ален мак е белязан от всички политически урагани, които се извиват в нашата история. Събраните спомени и публикации доказват това – като български представител на второто международно ловно изложение в Берлин той поднася дар от нашите ловци на Херман Гьоринг и разказва подробно за своите срещи, за гостуването в Каринхал /ловната хижа на фелдмаршала/. Историята е дала безспорната си оценка за Гьоринг, така че написаното през 1938 г. си остава следа на времето... Ще отбележа обаче един друг разговор от същата година. Ален мак се среща и с Фердинанд I, абдикирал след Първата световна война от България. Авторът на репортажа разказва: ”Побързах в хотела и записах всичко. Моята памет никога не е работила тъй добре... Аз чувствах силата на свят дълг да предам тая беседа на българските ловци, защото онзи, който първи е начертал културната задача на българския природолюбител, това е Той – Царят-Баща...”. В споменатите издадени сборници за Иван Сокачев можем да се запознаем с първата част на неговия разказ – като дежурен 13-годишен кадет във военното училище той се среща с Царя и монархът е недоволен от безредието в помещенията, макар че младежите се готвят за ваканция... Следващата част на беседата през 1938 г., според мен, е по-поучителна, защото...

 Част от произведенията на Иван Сокачев

Не, не съм монархист, а някогашен репортер и си представям трудността на диалог, воден без диктофон, писалка и бележник. Фердинанд говори за редки животински видове – фазани, глухари, кеклици, тетреви, елени, ловни стопанства, безценни дървесни видове и тяхното опазване. Е, бившият монарх е известен с пристрастието си към природата. Само че в такъв разговор и събеседникът трябва да се държи на равнище по знания и актуална информираност в обсъжданата тема. Ален мак го прави. Каквито и да са политическите ни убеждения днес, пак си струва си да замислим над думите на Фердинанд: ”Предайте тоя мой завет на българските ловци и кажете им... да гледат на природните предмети не само от гледище на ловните интереси, но и от гледище на натуралистиката, с оглед към запазване на всичко онова, което е характерно, редко и ценно за прекрасната, девствена още българска природа. Защото, виждате ли, тук - в Европа, всичко вече е изкуствено, а там – в България, е запазен малък дивен кът... пълен с очарование и интерес за природолюбителя. А на първо място, всеки български ловец трябва да бъде природолюбител, да бъде природозащитник!” Та хич не е за чудене, че събеседниците „обикалят” словесно и Пирин, и Странджа, и парк Витоша, и Лонгоза, в интервю всичко е възможно.

Антония МЕЧКОВА