nabore.bg

Предизвикани размисли от книгата на Боян Кръстанов-Балкански "От Балкана до африканската савана"

Илюстрация Калин Николов

На 29 април т.г. в читалище "Традище" в Своге бе представена новата книга на Боян Балкански "От Балкана до африканската савана". Не можах да се отзова лично на поканата на автора, но пратих писмено мнение до присъстващите:

В самото начало към заглавието добавям "...и обратно" по аналогия с "До Чикаго и назад" на Алеко Константинов. Авторът каквото и да срещне и види по пътя си, винаги се връща у дома за сравнение.

Книгата е пред вас - някои вече са я чели, останалите ще я прочетат, така че няма да преразказвам съдържанието й. По-добре, мисля, да се поговори за автора и неговото значение за нашия край и - особено важно - как да бъде продължено делото му.

Боян Кръстанов започва работа като техник-почвовед в Почвено-мелиоративния отдел на "Водпроект", после е ръководител на група и сетне ръководител на целия отдел до пенсионирането си. В България обхожда около 600 селища, среща се и разговаря със стотици хора.

От тях научава много за личните преживелици на българите през ХХ век, понякога доста различни от официално описаните. За да каже убедено: "Можех да съставя и карта, в която да отразя разликите в поведението и характера на хората в отделните й райони". И още: "Запознах се на практика с българската народопсихология."

Работата му по-късно го води в Сирия, Ирак и Мозамбик, където също търси корените на българите, но за това ще прочетете в книгата.

С Боян Балкански аз съм се запознавал два пъти - веднъж задочно преди 4 десетилетия, когато в популярния тогава седмичен вестник "Антени" на 3 март 1981 г. излезе статията "Забравеният строител на Шипченския паметник" - за Пеньо Бомбето, открит от автора в едно проучвано на терен край село Дралфа, Търговищко. Историята запомних, авторът не ми бе лично познат.

Следващият път се срещнахме преди 15-тина години в списание "Българи", където го доведе колегата журналист Любомир Любенов, светла му памет, той пък от известния род Поплюбенови от Искрец. Негово е определението: „Боян е една духовна институция за тукашния край”.

Тогава разбрах, че сме даже от едно село - моята родá по майчина линия е Миланови от Искрец, в миналото с хлебарница в центъра на селото.

Сетне на мое запитване как би класирал книгите си до този момент отговори с писмо (2014 година) така: "На първо място поставям "Речник на говора на село Искрец, Софийско" с 20 000 думи, подготвян с прекъсване цели 40 години. Такива речници само за едно селище, при наличност на над 5000 в България, имало само двайсетина."

И на друго място да бе се родил, Боян Кръстанов щеше да прави и постигне същото - за наш късмет това се е случило в нашия край, за да ни покаже кои сме, какви сме, откъде сме се взели и защо сме такива. А ние да си правим изводите как ще продължим във времето.

Защото мине, не мине някакъв период и хората докарват живота си до пренареждане. Днес сме в същата ситуация по света и у нас. Няма как да прозрем какъв ще е светът утре, ако не преосмислим света от вчера.

За държавите и нациите коридорът във времето назад е тяхната история, за отделния човек е неговата лична история в рамките на общата. И общата, и личната история е съградена от случили се събития.

За такива събития напомнят наименованията. Както е казал известният изследовател Ролан Барт в книгата си "Въображението на знака: "Дървото е дърво и не е точно дърво, то е натоварено с някаква социална употреба, която се прибавя към чистата материя."

Примерно над стадиона в Своге са Трите бора, над санаториума "Цар Фердинанд" в Искрец е Клено, същото име носи махала над Своге, зад читалище "Градище" (чудесно име) е хълма Бандерата - наречен на топографския знак, поставен някога от военни картографи.

Човек наименува, за да се ориентира. Според една от хипотезите за възникване на езиците, това е станало преди хилядолетия, когато първите хора, обикаляйки планетата да търсят храна, срещнали себеподобни и се налагало да живеят и се разбират с тях.

В днешно време наименуването е и въпрос на национален престиж - можем да се похвалим с имена от нашия край чак в Антарктида: Свогенска могила, Годечки хълм, връх Брезе, хълм Заноге, връх Заселе, които са регистрирани между 2005 и 2017 г. по специална международна спогодба. Може би Боян ще ни каже как това е станало и от кого е предложението. А дали не мисли за пътешествие и до там?

От край време заселването по цял свят е по причини икономически. Хората търсят стабилно препитание, което да гарантира живота и продължението му. Имената на селищата и местностите около тях ти дават сигурност, че си в своята си среда.

Когато имаш дълъг преход, както много от живеещите в планината слизаха да работят в предприятията покрай пътищата в ниското и всеки ден се прибираха привечер - името успокоява, че приближаваш дома си, където те очакват и така ти олеква.

Как се променя нашият край след прокарването на железопътната линия през Искърския пролом през 1896 г.? Масовото заселване покрай нея е след Първата световна война - пак в търсене на препитание след опустошителната война.

Тогава моят прадядо Виден Пáвлов слиза от Добърчин и вдига къща с магазин за търговия на едро зад гарата, където сега е площадът с фонтана пред читалище "Градище". По това време братя Пееви построяват шоколадовата фабрика край Искрецка река.

А след 1944 г. се откриват цехове към промишлените предприятия в столицата - шивашки, за опаковки и подобни. Цели фамилии се заселват покрай железопътната линия и шосетата и пренасят имената на поселищата си от баирите.

Над железопътните гари Желен, Церово, Бов, Лакатник и нататък са старите селища със същите имена. А името Меча поляна на автобусната спирка преди Искрец е пренесено от най-високото селище над санаториума "Цар Фердинанд".

Голямото преселение в нашия край стана след 1957 г., когато държавата реши да прави социалистически кооперативи и по тези баири. Десетина години по-късно (1969 г.) статистиката отчита, че градското население в България за пръв път надвишава селското. Което в Англия става още през 1851 г., но нали ние все догонваме.

Процесът е необратим. Какво се случи, след като върнаха земята в реални граници преди 30 години? Това бе вторият по значение закон след Конституцията, който Великото народно събрание прие на 22 февруари 1991 г. Надеждите бяха до две години да се уреди собствеността и ползването на земеделските земи.

Но това не е станало и до днес - даже предстои срокът да се удължи до края на 2025 г., ако има парламент да приеме поредното предложение на поредното правителство.

Така още едно поколение се отдалечи от земята. Но това е световен проблем - по данни на ООН 54% от населението на света живее в мегаполиси и големи градски центрове, като този дял се очаква да достигне 64% до 2050 г. А според последното преброяване на населението през 2021 г. у нас са регистрирани 6 838 937 души, от които в градовете - 5 000 496, а само в София - 1 307 439.

Освен, че не се стимулира земеделското производство, за да живеят хората на село, губят се и уменията, които се научават от ранно детство. И за това пише Боян в книгата си. Трудно е било детството му, но той не се е отказал да върви напред. Мнозина биха казали: "Ако имах нужните условия и аз щях..." Той не е имал нужните условия, но го е направил.

За такъв човек казваме, че е роден с мисия. Неговото дело трябва да бъде продължено. Имената ще се запазят, случките и спомените също, ако бъдат записани. Вместо да се чака някаква национална стратегия, на много места в страната на местно, както се казва, равнище ентусиасти се обединяват с такава изключително важна за народа цел. Сигурно е, че и в нашия край в момента ентусиасти като Боян Балкански работят по идеята.

Въпросът е как повече хора да бъдат заинтересувани и това може да стане като през Възраждането - в училищата и читалищата с помощта на общината.

На такива срещи, освен да отдадем заслужено признание и уважение, трябва да си кажем и ние какво правим, освен да му ръкопляскаме. Съучастие не само към резултата, но и към процеса на постигането му.

Поздравления за Боян и да помогнем да пребъде делото му!

Румян СЛАВОВ