Архивите са живи
- search
- Всички
По джапанки на хаджилък: Комунизъм - само в библейските земи
Като на шега с кореспондента на радиото Иво Гарвалов опитахме да се възползваме от окупацията на Южен Ливан от Израел през 1982 г. и немислимото преди това безпрепятствено преминаване през ливанско-израелската граница, а то взе че се получи. И стигнахме до Ерусалим, посетихме Божи гроб и станахме хаджии – вероятно едни от много малкото българи в онова време.
И ето ни на път обратно за Нахария, най-северния израелски град на границата с Ливан, където трябва да върнем наетото „фиатче”. Минаваме през библейския Йерихон на Западния бряг /то тук кое ли не е библейско/ Кана Галилейска,
където Исус превърнал водата във вино,
стигаме до Галилейско море /названието на иврит „Кинеретско езеро” е май по-близо до действителността/. Шофирам аз – Иво е от хората, програмирани никога да не станат добри шофьори – и решавам да го заобиколим езерото от Изток, вместо да карам по прекия път, по който бяхме пристигнали седмица преди това. Пътят е живописен, започваме изкачване, оказва се изненадващо продължително. По едно време забелязвам отдясно телени заграждения, а ние сме високо-високо над езерото. Накрая се оказваме на обширно плато. Та това е Голан – Голанското плато, сирийска територия, част от която беше окупирана при предишен арабско-израелски конфликт и сега там минава демаркационната линия. Преди нас друг българин тук не е стъпвал, години по-късно Филип Димитров се остави да го заведат там, та настъпи дипломатически скандал във връзка с това официално посещение на окупирана арабска територия.
На място проумяваме защо Израел, ако не никога, то поне докато на земята не настъпи вечен мир,
няма да отстъпи окупирания Голан.
От тази височина цяла Галилея – Северен Израел- е като на длан: с право мерене артилерията може да срине всяко селище долу в ниското. По повод обявената от Израел анексия на Голан възникна в онези години вероятно единственият шумен американо-израелски конфликт. Президентът Рейгън като репресивна мярка отмени доставката на американски бойни самолети за Израел. Премиерът Менахем Бегин, човече 1,50, с 10 диоптъра очила и не първи красавец, без да му мигне окото, без оглед на милиардите долари ежегодна американска помощ, се изрепчи, спомням си го като днес това негово телевизионно интервю: „Какво си мислят в Америка, че ние сме им тийнейджъри, които могат да бият през пръстите. Израел е с история от 5743 години, ще изкараме следващите 5743 и без американска помощ”. Това се казва самочувствие, а не да се тупаме в гърдите
как сме се прегърнали с фрау Меркел
и как ни е похвалил някакъв брюкселски чиновник.
Не е нужна гранична ограда за да разбереш докъде се разпорежда Израел и откъде започва територията под сирийски контрол: отсам всичко е зелено, оттатък си е пустиня. На една полянка са приседнали десетина младежи, до тях са мотики, лопати. Заговаряме ги, оказват се сравнително нови заселници, учат и работят едновременно, наблизо са временните им жилища. Очевидно това е продължение на практиката с кибуците – онези селски комуни, зародили се в началото на миналия век, но чиято традиция продължаваше и в този момент: 267 кибуца с общо 116 000 жители, около 3 % от израелското население според официални данни по онова време. Ако някога някъде по света е имало комунизъм, това са кибуците: общо имущество и равенство на труда и потреблението, съгласно принципа „на всеки според потребностите, от всеки според възможностите”.
Почивката приключва, младежите хващат мотиките, ние продължаваме към Нахария, предаваме колата, плащаме каквото трябва и пеша през границата до нашата си кола с ливанския номер. Тръгнахме като Иво и Коста, връщаме се като хаджи Иво и хаджи Коста.
Накрая няколко думи за Иво Гарвалов, вечна му памет. Беше два випуска преди мене в английския отдел на единствената тогава Езикова гимназия в Ловеч в средата на петдесетте години. Две десетилетия по-късно станах главен редактор на „Международна информация” на „Хоризонт” на Българското радио, където имах късмета да работя с невероятен екип от журналисти: ерудита Чавдар Киселинчев, мъдреца Барух Шамлиев /един от 12-те, които бяха поканени на закуска от френския президент Митеран/, Борето Джамджиев, който в онези времена когато за Съветския съюз се говореше само в суперлативи,
съумяваше да прави интересно предаване на съветска тема,
вихрената Буря Тоушек, Лидка Божилова /сега Аройо/, колкото скромна толкова и ефективна. Това бяха черноработниците на радиото, техните имена бяха непознати за публиката, но без тях нямаше да има радио. Заварих Иво като директор на „Хоризонт”, а директор на Радиото беше Боян Трайков. Именно на тези двама мъже се дължи превръщането на „Хоризонт” в модерно радио, което спечели българския слушател с легендарни блокови предавания като петъчния „Разговор с вас” на Божана Димитрова, „Събота” и „Неделя 150”, „Спорт и музика”, „Музикална стълбица” 10-минутните коментарни рубрики в 18,30...Иво беше взискателен началник, налагаше глоба на водещите ако прехвърлят и с минута определеното време, имаха го някои за суров и безчувствен. А той беше невероятно човечен, жертвоготов човек. Никога няма да забравя как веднъж, когато нито аз, нито жена ми си бяхме у дома в Бейрут, а съвсем наблизо в квартала станала страхотна експлозия – пореден сляп атентат, при който загина маса народ. Иво знаеше, че децата са сами в къщи и дъщеря ми после сподели: „Мазилката още падаше от тавана, а чичо Иво по чехли дотича да разбере как сме”. Иво живееше поне на километър от нас. Впрочем веднъж посрещах Иво на софийското летище, гледам шляпа по същите чехли, от Бейрут до София, поради разсеяност или просто защото разните там условности и етикети не значеха нищо за него.
Константин ИВАНОВ
Вестник „Златна възраст”