nabore.bg

Тежката дума

Писмо от каднуд*

Надникнете в света на Цветан Пешев, великолепен разказвач, в чиито истории се преплита истина с измислица

 

Юлия ми подава малко пакетче, оставила го е пощальонката долу при вратата.  Виждам подателя, Цветан Пешев, ул.“Солун“ 30, Кнежа.  Ръката ми е мокра, но нямам търпение да отворя пакетчето. Подава се цветната, весела корица на ново издание на „Коза ли е, риба ли е“. Чела съм я преди години, но се изкушавам веднага да надникна в света на Цветан, толкова вълшебен, чак целебен. Нощта беше тежка, денят се очертаваше пак такъв – и аз отворих напосоки...

            Малко след това смехът ми се изплъзна от отворената врата на стаята и тръгна по коридора. А аз тръгнах по пътеката на сладкодумника. На онези, които са се родили скоро, или ще се раждат тепърва, трябва да кажа, че  Цветан Пешев е великолепен разказвач, че в историите, написани от него, се преплита истина с измислица, така да се каже – един човек, който умее да развихри въображението си върху релефа на реалността.Чета историята с Нели Доспевска ...Господи, като нарисувано! Акварелно. С всичките тези хора, познати от моята младост. Една дишаща София, пъстра.

            Второто издание на тази книга ми напомни за толкова събития и личности, а покрай тях – и за безличности. Сега са малцина тези, които ще изпратят своето искрено „Благодаря“ някому.  Надписът на книгата гласи: „На Юлия Пискулийска с признателност и братски чувства! Навремето СБЖ ми отпусна едни пари, с които довърших написването на тази книга. Не съм забравил и ти благодаря! Само радости и нови успехи на теб и цялото ти домочадие.“

            Звъня на Цветан. Казвам му какъв смях ми е подарил, а и това „благодаря“. Забравила съм тази помощ. Напомня ми – леля Славка ми казала, че човек като него трябва да бъде подкрепен, за да твори. Съюзът даваше по малко, но той не е забравил. Посвещението също беше трогателно: „В памет на Славчо Донков и д-р Славка Иванова. Той ме накара да започна тая книга, а тя вярваше, че ще я довърша.“ Но това е за друга страничка, друга история е. Сега, пак запленена от майсторството да се съчинява, питам Цветан за историята, която ми спретна на мен. А, не помни. Не помня всичко, казва. Жалко. И моята памет не е съхранила много, но...

             Един ден в „Публицистика“ на сп. “Пламък“, дойде жена. Много интересна особа, настроена на литературна вълна, търсеше някаква информация и ѝ казали, че в тази стая ще ѝ кажат каквото я интересува. Пита ме за името. Казвам ѝ го. Тя се дръпва крачка назад:

-           Но какво правите тук, нали завеждате дирекция в Министерството на културата – вдига  вежди. – Тъкмо съм тръгнала натам...Или сте на две места?

–          А кой ви праща при мен, – питам я.

–          Другарят Цветан Пешев – казва тя с апломб.

Аха – казвам – а наум се питам какво да направя с този другар Пешев, който ме мести от институция в институция... Нито е да я разочаровам – и от себе си, и от другаря Пешев, нито е да ѝ кажа какъв  режисьор на случки е...Ако вляза в тона на Цецо, ще я пратя в министерството...“ще бъда там след един час, заповядайте...“

Но...не съм Цветан, не ги умея тези неща, не мога да раждам случки, някак си въображението ми се стеснява да излезе от домашното, от приетото, от някакви рамки, кой знае как съчинени. Сега, след толкова време, паметта събужда тази добре облечена дама, която очакваше чрез протекциите на другаря Пешев да ѝ реша някакъв въпрос. И с въздишка си спомням времената, когато злобата спеше – или поне се будеше тук-таме, а там, където нещо бодеше, излизаха ей такива весели истории. Няма как да се появяват, ако все пак няма земя, която дава шанс за плод. Цъфтяха трендафилови акации, колюниколовци, цветанпешевци, уникални със колоритните си словесни излияния. И имаха пряк път до сърцата. И им събуждаха веселата струна, онова особено усещане за светла сила.

Та...“Коза ли е, риба ли е“ свети с цветановата цветна корица в библиотеката ми и ме подсеща колко си дължим ние, пишещите, дължим си един мост помежду си, който минава над реки и над камъни, който свърза брегове с аромати на български гори и поляни... Дължим си препредаване на хармонията или смеха, които живеят у всеки от нас. Така се ражда желанието за думи, посветени на реалността, и прелитащи над нея с въображение и страст. Липсва ми онова общуване, което изключва претенциозност и пози, което иска да помага на човека да не спуска крилцата на духа...И много леко и талантливо сочи – ето това не е така... Както Цветан насади на пачи яйца дамата, тръгнала да превзема света с връзки и...във „високи институции“.

 

Юлия ПИСКУЛИЙСКА

 

  • БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА: Коронният номер на писателя и журналиста Цветан Пешев беше да минава покрай масите в почивната станция на журналистите и да пита с невинно наивното си лице „А, вие, случайно да имате каднуд?” Някои от колегите го гледаха недоумяващо, спрели за момент да дъвчат хапката си, други – по тарикати, или които го знаеха като зевзек, му отвръщаха на въпроса с въпрос: „Каднут ли? Какво е каднуд? Яде ли се, да не е риба. . . ” „Отде да знам” – безгрижно отвръщаше Цецо и продължаваше към съседната маса

Юлия Пискулийска

Юлия Пискулийска

Цветан Пешев

Цветан Пешев