nabore.bg

Хората говорят

Писателят Владимир Арденски: С Хайтов често хапвахме шкембе заедно

„Аз съм облагодетелстван – мене съдбата ми вложи в ръката писалка, с която белязах пътеките, по които вървях”, казва писателят и някогашен редактор от сп. „Родопи” Владимир Арденски. Авторът на „Капки от корена”, „Загаснали огнища“, „Свои, а не чужди“, дълбоко се вълнува от всичко, което става в родните му Родопи. На 87 години, днес пише нова книга и продължава да се вълнува от всичко, което става в България. „Живея нормално, нито гладувам, нито жадувам. Съчувствам на другите хора на моята възраст, някои от тях изнемогват. Преживявам и това, че

 

цветът на Българя се изнесе навън

 

и хора неоценени тук правят такава кариера там!”, казва Арденски. „Въобразявам си, че все още мога и има неща, които напират, искат да излязат от мен, но дали ще стигне времето, това ме притеснява много. Искам нещо последно да направя документално – за първите учители в Родопите и то специално в българо-мохамеданските села.” Писателят разказва, че е има много драматични случаи от онова време, когато за християните учителят е бил много важен. Още от Възраждането хората са давали мило и драго да имат учител. Знаели са, че за да успеят децата им трябва да имат знания. При мохамеданчените е било точно обратното – при всяка поява на български учители в селата те посрещали на нож. Младите момичета, които идвали от Северна България, за да просвещават попадали на невероятна мизерия, нямало училища, посрещали ги с отвращения. При тежките условия в които живеели много от тях се разболявали от туберколоза. Неслучайно по онова време казвали, че

 

туберкулозата е болестта на родопските учители.

 

 Имало случаи, в които умирали на място там 19-20 годишни момичета. „За тези, аз ги наричам апостоли, ще ми се да оставя нещо. Вече е писано, но искам да го концентрирам на едно място, не с цифри, а със случки”, добавя писателят. За днешните училища казва: „Това не са училища, това са дискотеки или модни салони. Кой как да се облече и как да се напие...”

15 години Арденски работи заедно с Николай Хайтов. За автора на „Диви разкази” казва: „Много талантлив беше, но човек и той си имаше свои слабости, страсти и интереси. Сам не се смяташе за божество и не беше божество. Често пъти се увличаме и като нарочим някого или го правим маскара или божество. В началото се притеснявахме кой ще дойде за главен редактор на списанието, но всички въздъхнаме облекчено, когато ни казаха, че ще е Хайтов. Често ходехме да ядем шкембе заедно, аз бях студент

 

и на него парите не му стигаха.

 

Това съм запомнил, че често казваше – „само ви моля не помествайте текста, който съм ви дал преди да го излъчат по радиото”. Причината беше, че получаваше хонорар и в радиото и в списанието, защото ако го публикуваме преди да е излъчен по радиото от там няма да му дадат хонорар. Нормални неща.”

Темата за мохамеданите вълнува Арденски, защото самият той е един от тях. Роден е в село Сивино, Смолянско. Споделя, че много от нещата за които пише ги е изживял. „Това е една тежка национална драма – Освобождението идва, всички се радват през 1878 г., но то идва и със своите проблеми. Голяма част от населението е отчуждено от българщината. Клони към турцизма. Това население е останало изцяло в ръцете на ходжите и тъкмо за това се хванах и за тая тема.” Казва, че управниците ни правят много грешки. Отнасят се или с пълно безразличие или пък с един замах искат да решат проблема. Няма постоянна политика. Самият той е имал мюсюлманско име, за което не иска да си спомня.

 

Когато се женил за момиче от Северна България,

 

хората не правели разлика между помак и турчин. „Когато родителите й разбраха, че дъщеря им ще се жени за помак полудяха. Тежко го преживяха. Отидохме в съвета да сключваме граждански брак и попитаха булката каква фамилия ще носи, а тя унесена каза моята мюсюлманска фамилия. Откъде накъде ще носи моята фамилия, казах си. Деца ще дойдат... Дълги размисли имах и реших, че трябва да сменя веднъж завинаги името си. Никой не ме е карал, беше мой избор. Избрах Арденски, защото израснах близо до река Арда”, разказва писателят.

Разказва ни и за приятелството си с голямата ни поетеса Станка Пенчева.

 

Тя е сред най-близките му хора.

 

„Много ми липсва. Не съм срещал друг човек като нея – талантлив, човечен. Ние сме набори. Много ми липсва. Но и на нея горката краят й бе много тежък. Човек струна! Първо си счупи единия крак, след това другия, после се появиха проблеми със сърцето. Тежък й беше краят. Често ме канеше у тях. Обаждаше се и казваше: „Владо, ела, нужен си ми!” И аз като знам какво й е - че е трудноподвижна бързам да й помогна. Засиля се да си ходя, а тя ми казва – „сега съм сготвила нещо и искам заедно да го изядем.” Съвестно ми беше, защото знаех колко трудно се придвижва. Въпреки трудностите до последно не оставяше писалката. Грижеше се и за едно кученце, гледаше го като все едно е човешко същество”, споделя Владимор Арденски

 

 Драгомира ИВАНОВА

Вестник „Златна възраст”

 


Владимир Арденски

Владимир Арденски