Интервю
- search
- Всички
Писателят и издател Валентин Караманчев: С Пеньо Пенев пихме в кръчма, поетът омагьоса всички (втора част)
Радой Ралин написа клеветническа епиграма срещу Валери Петров и никога не му се извини
(Продължение)
- Вие лично сте се познавали с Георги Марков, работили сте с него. Какви бяха първите ви впечатления от писателя?
С Георги Марков се сварихме в комсомолското издателство през 1962 г. По номенклатурни съображения ЦК на комсомола реши от зам.главен редактор на в. “Народна младеж” да оглавя това издателство. По онова време в него работеха 80 души и аз бях сред най-младите. Обикалях редакциите и отделите, за да се запозная с колегите. Този, на когото дълго не видях очите, беше завеждащият редакцията за фантастика и приключенска литература, писателя Георги Марков. Той не беше център на внимание в колектива, какъвто се налагаше навън, сред пишещите, театралите и софийската бохема. Тогава сред лидерите на издателството бяха Добри Жотев, Давид Овадия, Емил Манов, Емилиян Станев, Атанас Далчев и старият литератор Георги Константинов. Изглежда, Марков прецени, че е време да се запознаем. Нахълта при мене един следобед с цяла компания от генерали, шефове в МВР. По-късно разбрах, че не той, а те го търсеха да общуват с него. Постепенно го опознавах все повече и откривах в него нови качества. Респектираше ме нестандартната му личност, прям характер, високо самочувствие и амбиции. По-късно Георги Марков премина желязната завеса с изряден паспорт, по своя воля, безпрепятствено, със собствения си мерцедес, с валиден безсрочен паспорт. И забрави да се върне. Днес, след толкова години, не мога да се начудя на онези, които в гибелта на писателя надушиха поприще и келепир. Въобще не надникнаха в големите му и талантливи творби “Мъже”, “Жените на Варшава” и други, а останаха в сянката на “Задочните репортажи”.
- Какво бихте казали днес, от дистанцията на времето, за отношенията между Тодор Живков и Георги Марков?
- Взаимоотношенията им и до днес си остават загадка. Живков обичаше да се обгражда с писатели и други творци - Пантелей Зарев, Димитър Методиев, Георги Джагаров, Веселин Йосифов, Ангел Балевски, Венко Марковски... Никой от тях, освен Георги Марков, не е оставил документирани доказателства за общуването си с него. В тези страници от “Репортажите” на Марков се откроява една от най-характерните черти на вече утвърдилия се диктатор на държавата - неговия патернализъм, т.е. създаване на отношения на неравноправно партньорство или опека. Привличайки около себе си предпочетени от него писатели, Живков се стремеше да ги заинтересува с темите на социализма, на Съпротивата и партизанството. Имал е предубеждението да не разчита на участници в Съпротивата и преди всичко на писателите-чавдарци. Държал е на разстояние от себе си Веселин Андреев, укротявал го е със синекурни длъжности и привилегии. Братът на Веселин е жертва на сталиновите репресии в Съветския съюз през 30-те години. Боял се е от оцелелия по-малък брат, талантлив и популярен, нахлул в читанката и христоматията на новата българска литература. На една среща с писатели и ветерани край софрата в двореца “Бистрица”, на която до него е бил Георги Марков, Живков се е изтървал: “Трябваше да го разстреляме още тогава в отряда.” Зловещо признание, което е смаяло Георги Марков и го оставило без глас. Чак след години в чужбина, вече недосегаем, той се престраши да свидетелства в един от репортажите си. Тодор Живков много повече се е боял от друг неподкупен чавдарец, който след победата се бе отдал на словото и киноизкуството - Христо Ганев. Той е бил апостолът на чавдарци, този същият, когото в запазената кинохроника Тодор Живков поздравява начело на чавдарците, когато влизат на 9-ти септември в столицата. Партизанският филм на Христо Ганев и на Бинка Желязкова бе набързо снет от екраните. След време той бе изключен от партията, защото се бе въздържал заедно с Валери Петров при гласуване на телеграма от писателите, заклеймяваща Солженицин.
- Как се запознахте с поета Пеньо Пенев?
- Има съм една-единствена среща с него. По онова време съюзът на българските писатели начело с Любомир Левчев провеждаше т.нар. литературни десанти. Писателски групи атакуваха провинциятя по суша, въздух и вода, посрещаха ги партийни и държавни ръководители на окръзите. Хранеха ги в луксозни ресторанти, аплодираше ги подбрана публика. Веднъж, беше 1958-а, при мен неочаквано нахълтаха трима видни поети, Марко Недялков, който водеше Пеньо Пенев и Усин Керим. Искаше да организира литературни четения. Вечерта се озовахме в кръчмата “Деветте магарета”, която била историческа, защото през 1924 г. михайловистите изтрепали в нея десетима протогеровисти, заподозрени за убийството на Тодор Александров. Беше препълнено и задимено. Веднага ни приготвиха маса в центъра, поръчах кебапчета, нервозни кюфтета и вино в изпотена кана. Обстановката беше задушевна. Пеньо Пенев мълчаливо наблюдаваше клиентелата. Изведнъж се качи на стола, затрака с вилицата по алуминиевата чиния за тишина и задекламира: “Душата ми не е модерен ресторант, за да гуляят в нея разни дами...” Гробна тишина. И изведнъж бурни ръкопляскания и викове “бис” от масите. Пеньо седна, изправи се Усин и започна да възпява своята Ата и циганските си кончета - същия успех! Марко Недялков не изтърпя и напевно възвеличи своя Бакаджик, който бил по-наперен от Рила и Пирин. Пак овации. Запринасяха от публиката мезета и кани, повториха и потретиха декламациите. Наближаваше полунощ. Пеньо вече не можеше да стъпи на стола, чукна с вилица по чинията: “Благодаря ви, граждани на републиката, време е да си ходим - човекът е човек, когато е на път.” На мига до масата ни се приближи мустакат мургав мъж и се обърна към мене: “Бате, вънка ми е каруцата, с която разкарвам въглища из града с две писани кончета като керимовите. Аз ще извоза гостите до гарата, ще ги настаня в купето и ще ги изпратя от името на цялата компания.” Дойде и шефът на кръчмата и каза, че сметката е за заведението, да дойдем пак. Това беше срещата ми с Пеньо Пенев. Година по-късно той се самоуби.
- Известно е, че Радой Ралин и Николай Хайтов не са могли да се понасят взаимно. Как си обяснявате това?
- Радой Ралин беше нечистоплътен в някои отношения. От “Задочни репортажи” на Георги Марков научихме колко пъти Радой е посещавал Първия. На партийно писателско събрание през 1990 г. той взе думата: “Тук съм, за да получа за спомен партийната си книжка. Замразявам членството си в БСП поне евентуално до следващия цъфтеж на лютите чушки, недай боже...” Радой Ралин живееше със самочувствието, че е завоювал и заслужил правото си да говори каквото мисли. Свикна с почукването по самара му, с преместването му от служба в служба и прехвърлянето му на хранилката на богатия творчески фонд на съюза на писателите. За разлика от него Хайтов си казваше всичко. Той доказваше в свои публикации, че “Люти чушки” са почти плагиатствани от Петко Р. Славейков. Всяка епиграма е взета от поговорките на Славейков, Радой слага едно находчиво заглавие и готово. Най-популярната беше онази със свинята, чиято опашка е с подписа на Тодор Живков: “Сит търбух - за наука глух” - това е от Петко, а Радой й е сложил заглавието “Глух, но послушен!” Но ударната, експлозивната смес я направи Борис Димовски, като нарисува подписа на Живков. Сред многото епиграми на Радой Ралин за мене има една непочтена, невярна, дори клеветническа. Тя е посветена на Валери Петров: “Зайчето Валери/пише и трепери.” До края на живота си Радой Ралин не намери сили и кураж да се извини и отрече от тази чудовищна неистина. За хората от моето обкръжение Валери Петров беше сред най-достолепните, смели и безкомпромисни личности на нашето време. Никога не се и опита да проси снизхождение от високото началство.
Интервю на Христо КУФОВ
Вестник „Златна възраст”