nabore.bg

Интервю

Писателят и издател Валентин Караманчев: С Пеньо Пенев пихме в кръчма, поетът омагьоса всички (втора част)

Радой Ралин написа клеветническа епиграма срещу Валери Петров и никога не му се извини

 

(Продължение)

 

- Вие лично сте се познавали с Георги Марков, работили сте с него. Какви бяха първите ви впечатления от писателя?

С Георги Марков се сварихме в комсомолското издателство през 1962 г. По номенклатурни съображения ЦК на комсомола реши от зам.главен редактор на в. “Народна младеж” да оглавя това издателство. По онова време в него работеха 80 души и аз бях сред най-младите. Обикалях редакциите и отделите, за да се запозная с колегите. Този, на когото дълго не видях очите, беше завеждащият редакцията за фантастика и приключенска литература, писателя Георги Марков. Той не беше център на внимание в колектива, какъвто се налагаше навън, сред пишещите, театралите и софийската бохема. Тогава сред лидерите на издателството бяха Добри Жотев, Давид Овадия, Емил Манов, Емилиян Станев, Атанас Далчев и старият литератор Георги Константинов. Изглежда, Марков прецени, че е време да се запознаем. Нахълта при мене един следобед с цяла компания от генерали, шефове в МВР. По-късно разбрах, че не той, а те го търсеха да общуват с него. Постепенно го опознавах все повече и откривах в него нови качества. Респектираше ме нестандартната му личност, прям характер, високо самочувствие и амбиции. По-късно Георги Марков премина желязната завеса с изряден паспорт, по своя воля, безпрепятствено, със собствения си мерцедес, с валиден безсрочен паспорт. И забрави да се върне. Днес, след толкова години, не мога да се начудя на онези, които в гибелта на писателя надушиха поприще и келепир. Въобще не надникнаха в големите му и талантливи творби “Мъже”, “Жените на Варшава” и други, а останаха в сянката на “Задочните репортажи”.

- Какво бихте казали днес, от дистанцията на времето, за отношенията между Тодор Живков и Георги Марков?

- Взаимоотношенията им и до днес си остават загадка. Живков обичаше да се обгражда с писатели и други творци - Пантелей Зарев, Димитър Методиев, Георги Джагаров, Веселин Йосифов, Ангел Балевски, Венко Марковски... Никой от тях, освен Георги Марков, не е оставил документирани доказателства за общуването си с него. В тези страници от “Репортажите” на Марков се откроява една от най-характерните черти на вече утвърдилия се диктатор на държавата - неговия патернализъм, т.е. създаване на отношения на неравноправно партньорство или опека. Привличайки около себе си предпочетени от него писатели, Живков се стремеше да ги заинтересува с темите на социализма, на Съпротивата и партизанството. Имал е предубеждението да не разчита на участници в Съпротивата и преди всичко на писателите-чавдарци. Държал е на разстояние от себе си Веселин Андреев, укротявал го е със синекурни длъжности и привилегии. Братът на Веселин е жертва на сталиновите репресии в Съветския съюз през 30-те години. Боял се е от оцелелия по-малък брат, талантлив и популярен, нахлул в читанката и христоматията на новата българска литература. На една среща с писатели и ветерани край софрата в двореца “Бистрица”, на която до него е бил Георги Марков, Живков се е изтървал: “Трябваше да го разстреляме още тогава в отряда.” Зловещо признание, което е смаяло Георги Марков и го оставило без глас. Чак след години в чужбина, вече недосегаем, той се престраши да свидетелства в един от репортажите си. Тодор Живков много повече се е боял от друг неподкупен чавдарец, който след победата се бе отдал на словото и киноизкуството - Христо Ганев. Той е бил апостолът на чавдарци, този същият, когото в запазената кинохроника Тодор Живков поздравява начело на чавдарците, когато влизат на 9-ти септември в столицата. Партизанският филм на Христо Ганев и на Бинка Желязкова бе набързо снет от екраните. След време той бе изключен от партията, защото се бе въздържал заедно с Валери Петров при гласуване на телеграма от писателите, заклеймяваща Солженицин.

- Как се запознахте с поета Пеньо Пенев?

- Има съм една-единствена среща с него. По онова време съюзът на българските писатели начело с Любомир Левчев провеждаше т.нар. литературни десанти. Писателски групи атакуваха провинциятя по суша, въздух и вода, посрещаха ги партийни и държавни ръководители на окръзите. Хранеха ги в луксозни ресторанти, аплодираше ги подбрана публика. Веднъж, беше 1958-а, при мен неочаквано нахълтаха трима видни поети, Марко Недялков, който водеше Пеньо Пенев и Усин Керим. Искаше да организира литературни четения. Вечерта се озовахме в кръчмата “Деветте магарета”, която била историческа, защото през 1924 г. михайловистите изтрепали в нея десетима протогеровисти, заподозрени за убийството на Тодор Александров. Беше препълнено и задимено. Веднага ни приготвиха маса в центъра, поръчах кебапчета, нервозни кюфтета и вино в изпотена кана. Обстановката беше задушевна. Пеньо Пенев мълчаливо наблюдаваше клиентелата. Изведнъж се качи на стола, затрака с вилицата по алуминиевата чиния за тишина и задекламира: “Душата ми не е модерен ресторант, за да гуляят в нея разни дами...” Гробна тишина. И изведнъж бурни ръкопляскания и викове “бис” от масите. Пеньо седна, изправи се Усин и започна да възпява своята Ата и циганските си кончета - същия успех! Марко Недялков не изтърпя и напевно възвеличи своя Бакаджик, който бил по-наперен от Рила и Пирин. Пак овации. Запринасяха от публиката мезета и кани, повториха и потретиха декламациите. Наближаваше полунощ. Пеньо вече не можеше да стъпи на стола, чукна с вилица по чинията: “Благодаря ви, граждани на републиката, време е да си ходим - човекът е човек, когато е на път.” На мига до масата ни се приближи мустакат мургав мъж и се обърна към мене: “Бате, вънка ми е каруцата, с която разкарвам въглища из града с две писани кончета като керимовите. Аз ще извоза гостите до гарата, ще ги настаня в купето и ще ги изпратя от името на цялата компания.” Дойде и шефът на кръчмата и каза, че сметката е за заведението, да дойдем пак. Това беше срещата ми с Пеньо Пенев. Година по-късно той се самоуби.

- Известно е, че Радой Ралин и Николай Хайтов не са могли да се понасят взаимно. Как си обяснявате това?

- Радой Ралин беше нечистоплътен в някои отношения. От “Задочни репортажи” на Георги Марков научихме колко пъти Радой е посещавал Първия. На партийно писателско събрание през 1990 г. той взе думата: “Тук съм, за да получа за спомен партийната си книжка. Замразявам членството си в БСП поне евентуално до следващия цъфтеж на лютите чушки, недай боже...” Радой Ралин живееше със самочувствието, че е завоювал и заслужил правото си да говори каквото мисли. Свикна с почукването по самара му, с преместването му от служба в служба и прехвърлянето му на хранилката на богатия творчески фонд на съюза на писателите. За разлика от него Хайтов си казваше всичко. Той доказваше в свои публикации, че “Люти чушки” са почти плагиатствани от Петко Р. Славейков. Всяка епиграма е взета от поговорките на Славейков, Радой слага едно находчиво заглавие и готово. Най-популярната беше онази със свинята, чиято опашка е с подписа на Тодор Живков: “Сит търбух - за наука глух” - това е от Петко, а Радой й е сложил заглавието “Глух, но послушен!” Но ударната, експлозивната смес я направи Борис Димовски, като нарисува подписа на Живков. Сред многото епиграми на Радой Ралин за мене има една непочтена, невярна, дори клеветническа. Тя е посветена на Валери Петров: “Зайчето Валери/пише и трепери.” До края на живота си Радой Ралин не намери сили и кураж да се извини и отрече от тази чудовищна неистина. За хората от моето обкръжение Валери Петров беше сред най-достолепните, смели и безкомпромисни личности на нашето време. Никога не се и опита да проси снизхождение от високото началство.

 

      Интервю на Христо КУФОВ

Вестник „Златна възраст”

     

 


Валентин Караманчев

Валентин Караманчев

Младият журналист Караманчев говори на комсомолски форум

Младият журналист Караманчев говори на комсомолски форум