nabore.bg

Милко Балев обичаше да се представя за журналист, имаше комплекс на тази тема

Валентин Караманчев е роден през 1932 г. в гр. Гоце Делчев. Журналист, писател, доайен в полиграфията, книгоиздаването и книгоразпространението у нас. Дълги години е председател на ТСО “Книгоиздаване”. Бил е главен редактор на в. “Народна младеж”, зам.главен редактор на “Работническо дело”, директор на издателства - “Партиздат”, “Народна младеж” и др. Бил е кандидат-член на ЦК на БКП. Автор на книгите: „Мървашки песнивец”- 1981 г., „Черешова задушница” – 1986 г., „Елен от Велика гора” – 1996 г., „Въздаяние” – 2004 г. Носител на литературни награди: „Андрей Германов”, годишната награда на Съюза на българските писатели и др. Член на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти.

- Имаше ли цензура в България по времето на социализма? Известно е, че всичко минаваше за одобрение през ЦК на БКП?

- Цензура у нас нямаше и преди, и след 1956 г. След 9 септември 1944 г. по примера на Съветския съюз у нас се създаде управление към министерския съвет - “Главлит”, насочено към вестниците и списанията, в които имаше негови представители. Вестник не можеше да се завърти без техния параф, независимо че главен редактор може да е Владимир Поптомов, Пенчо Стайков и кой ли не още. Но “Главлит” бързо изчезна и на негово място остана само едно управление, което беше далече от книгоиздаването. Началник му беше един генерал, съпругът на Елена Лагадинова. Те следяха за информация в научно-техническата литература, свързана с параметри на язовири, пристанища и т.н., но това беше друго, а не цензура. Имаше тематична координация между отделните издателства, за да не се дублират книги. Искам да подчертая, че никой не е издирвал ръкописи. Правеше се тематичен план за намерения, който се обсъждаше с издателите и се пращаше в ЦК на БКП. Възможно беше да се каже за някоя книга: сега не й е времето, както се случи с романа “Отнесени от вихъра”. Веднъж се бях заседял при Слав Караславов в издателство “Отечествен фронт”. Секретарката ми ме откри, оказа се, че ме търси заместник-завеждащият отдела на ЦК Вълчо Киров. Започна да ми се кара по телефона: “Нали препоръчахме да не излиза все още “Отнесени от вихъра”? “Вие препоръчахте не знам защо, но ние я издадохме”, отвърнах аз. Тогава вече имах повечко самочувствие, бях кандидат-член на ЦК на БКП и не ми пукаше от чиновниците. “Ама Стоян Михайлов пита нас, а не тебе”, рече той. Казах му, че аз ще се оправя с него.

- Що за партиен функционер беше Стоян Михайлов?

- Не съм срещал друг като Михайлов - толкова общителен, откровен и търпим към събеседника си. Попита ме какво предлагам за книгата. Помолих го с помощта на Вера Ганчева да напиша как стоят нещата, Тя беше литератор с респектираща ерудиция. Аз описах какво се издава в другите социалистически страни, а тя написа такава възхвала на “Отнесени от вихъра”, да ти падне шапката. Възражението дойде от Гриша Филипов на заседание на секретариата - книгата била буржоазна и расистка. Мен от Гриша не беше страх, боях се от “сивия кардинал” Милко Балев. Никой не искаше да се конфронтира с Филипов. По време на заседанието Балев излезе, извика го Живков, и след малко се върна: “Абе, Гриша, каква буржоазна, каква расистка е тази книга. Две години бях със смъртна присъда в единична килия. Плевенските ремсисти успяха да ми внесат “Отнесени от вихъра”. Тя поддържаше искрата на живота ми. Четях я от корица до корица. Препрочитах я не един път” - и си седна. Филипов не се обади повече. Беше декември 1986 година. Като директор на “Партиздат” често ме викаха в секретариата да давам обяснения за една или друга книга.

- Какви бяха основанията да наричат Милко Балев “сивия кардинал”?

- Бях свидетел на процеса срещу Балев. Прокурорът много се беше наострил срещу него. Искаше да докаже, че е вземал хонорари, без да има никакво участие за издаването на трудовете на Тодор Живков. Навремето имаха респект от Милко Балев. След 9 септември той е бил журналист, имаше комплекс на тази тема и така се представяше. Бъркаше се в работата на съюза на журналистите, но не се месеше много в на съюза на писателите.

- В бившия Съветски съюз се издаваха книги, чието излизане у нас беше немислимо. Защо?

- Техните мащаби са съвсем други. Те издаваха 70 хиляди заглавия годишно, а ние едва 5-6 хиляди. Благодарение на почти масовото знаене на руския език у нас, особено от интелигенцията, ние можехме да имаме достъп до световното книгоиздаване, нещо, което никога не може да бъде наваксано от една малка държава като България. Това беше голямо преимущество за българската култура. Чрез руснаците имахме достъп до преводни книги. По онова време те бяха евтини, днес са много по-скъпи. Освен това ние използвахме руското книгоиздаване, за да имаме достъп до европейската и американската литература, защото нямахме нито капацитет да я издаваме, нито пазар за техните книги. Често пъти съм правел услуги на съветски приятели, като им изпращах оттук книги на руски, които те не са могли да намерят в Москва. Аз например имах най-голямата сбирка от биографии на руски език.

- С какви чувства си спомняте за Георги Джагаров, който беше близък до върховете на държавата и като известен автор имаше отношение към книгоиздаването?

- С Георги Джагаров бяхме приятели. След като се завърна от Москва, където завърши литературния институт “Максим Горки”, той стана любимец на младите хора и защитник на младите творци. Постоянно се запиваше в бар “Астория”, до Народното събрание. Сутрин в 7 часа отивам на работа, а той ме чака пред входа на “Калоян” 10, където беше службата ми: “Дай ми някой лев, не мога да се прибера вкъщи без никакви пари.” Давах му по 200-300 лева. Казвах му: “Ще пратиш жена си, на нея ще ги давам.” Не можех 10-20 пъти да му услужвам. Като стана заместник-председател на държавния съвет, си въобрази, че ще отговаря за духовната сфера. Идваше при мен да беседваме и да ми дава акъл как да оправим книгоиздаването. Аз го слушах и дремех. Водеше някакъв чиновник, който записваше разговора ни. Казах му: тази сфера не ти е ясна, не се занимавай с тази работа.

- Имаше ли доноси по онова време?

- Да, имаше. Срещу мене също е имало. Като председател на обединението всеки понеделник правех оперативка с моите четирима заместници - по полиграфията, по търговията с книги, по периодичния печат, по производство и икономика. Всеки от тях ползваше автомобил, защото трябваше да обикалят из страната. Един път в месеца през мене минаваха пътните листове, за да ги подпиша. Веднъж им казах: “Кажете на шофьорите си да изписват грамотно наименованието на нашето обединение. Всички пишат ДС БКП - Държавно сдружение “Българска книга и печат”. Ние не можем винаги да бъдем БКП, но ДС винаги ще си останем.” След 7-8 дена ме извика Стоян Михайлов и ми казва: “Виж каква анонимка се получи срещу тебе. Знам, че обичаш да се шегуваш, ама някой път не знаеш как да го правиш.”

- Как оценявате днешните български творци и съвременната ни литература като цяло?

- Трудно ми е да ви отговоря, не ги познавам добре. Мисля, че Георги Господинов има талант, убедих се в това, след като прочетох неговия “Естествен роман”. Калин Терзийски не ме интересува, той е алкохолик. 

(Следва)

Интервю на Христо КУФОВ

Вестник „Златна възраст”