Тежката дума
- search
- Всички
Ракурси: Писателят Георги Марковски - вътрешен емигрант в държавата България
Четвърт век след неговата смърт прозренията му са злободневни повече от всякога
Георги Марковски е роден на 31 януари 1941 г. в село Василовци. Завършва начално образование в родното си село и гимназия в Лом (1959). Завършва българска филология и философия в Софийския университет (1967). Работи в окръжния комитет на ДКМС в Михайловград (1967-68); в Химико-фармацевтичния завод "Фармахим" в София (1968-69). Редактор във вестник "Студентска трибуна" (1970-73); редактор в издателство "Народна младеж" (1973-79); заместник-завеждащ отдел "Култура" във вестник "Работническо дело" (1979-80), завеждащ отдел "Белетристика" в списание "Септември" (1981-86) и заместник-главен, по-късно главен редактор на списание "Отечество" (1986-90). Ръководител на основаната от него Издателска къща "Сребърен лъв" до смъртта си (1991-99). Член на Съюза на българските писатели от 1978 г., два пъти носител на годишната награда на съюза - за романа "Хитър Петър" за 1978 г. и за сборника с литературни фрагменти "Христоматия за двама" за 1996 г. Починал на 9 януари 1999 г.
Ако не в друго, поне в едно съм уверен, че ако Георги Марковски беше доживял днешния ден на България, сигурно щеше да е омерзен до дъното на душата си от всичко, което се случва с нас и покрай нас: от материалната и морална разруха; от беднотията и самодоволната парвенющина; от парадиращата посредственост и наглата простотия на управниците; от безродието и снобския космополитизъм; от примирението и послушното овчедушие на народа ни; от липсата на надежда да излезем някога „на светло” от тунела, в който сме се залостили, поради нашето си българско търпило и мълчило.
Прочее, още в началото на 90-те години на миналия век в разговор с Христо Ковачев - Г.Марковски споделя своето отвращение от тогавашния „текущ живот” в държавата ни и неговите „типично български процеси”, които го принуждават „по да се затваря в себе си” и „да се превръща в един вътрешен емигрант” (в. „Зора”, 19.03.1991 г.)
Помня от годините на социализма неговото неистово възмущение срещу самодоволно оялата се номенклатура, от нейните дебелашки маниери и казионно пустословие. Споделял е с мене, че в един от персонажите на своя безсмъртен роман „Хитър Петър” - кнез Тодор - визира бившето партийно величие. Споменавал е, че пиесата му притча „Апокриф за Вавилонската кула” е метафора на градената с усилията на милиони люде „система” на утопията, оставила след себе си руините на неизброими надежди и човешки разочарования.
Още в първите години на така наречения „преход” с безпогрешния си писателски инстинкт Георги Марковски предчувстваше , че „нещата не отиват на добре”, че страната ни затъва в блатото на алчния егоизъм и хищния нагон за безогледно забогатяване, на арогантно опростачване и духовна нищета. Изразявал е пред мен своята тревога, че от един момент България може да навлезе в „опасната спирала” на екзистенциалната катастрофа, която да ни погуби като народ и държава.
Провиденческата дарба на твореца
Напоследък понякога се зачитам в сборника „Вътрешен емигрант”, включващ разговори и интервюта на журналисти и писатели с Георги Марковски, под прецизното съставителство на неговия по-малък син Борис Марковски- отишъл си за съжаление също твърде рано от този свят. И трябва да си призная, че колкото по-често разлиствам страниците на тази книга, в мене се затвърждава убеждението за злободневността едва ли не на всеки ред от тези публицистични изповеди на писателя.
Литературният кръг "Касиопея". Правият вляво - Георги Марковски, вдясно до него Симеон Янев. Седнали: Венцеслав Задгорски, Димитър Серафимов и Борис Данков, София, 1965 г.
Дори ако прехвърлим на първо време само заглавията, ще почувстваме неговата провиденческата дарба: „Главите са ни нужни за мислене, не за козируване!”- казва той през 1990 г. в разговор за някогашния седмичник „Антени” с писателката Радост Николаева. „България - географско понятие, българите - народ самоубиец?”- пита в интервю за изданието „Варненска дума” от 1993 г. на журналиста Йово Неделчев. „Съборим ли темелите на българската духовност, всичко ще рухне” - предупреждава в разговор за „Дума” от 1993 г. с Николай Василев. „Нещастието ни е в политическата простотия”- разкрива в разговор за седмичника „168 часа” от 1995 г. на Галина Минчева.
Тревога за бъдещето на страната
В свое интервю за в. „Антени” от началото на 1990 г., преди още окончателно да е „избухнала демокрацията”, той споделя своята тревога за съдбата на страната ни, с надеждата че „когато тя е под чужд ботуш, а собствената й върхушка осребрява националните интереси, само интелигенцията може да спаси Отечеството”. Една от малкото илюзии, които може би е имал тогава като писател и творец . Защото само месеци по-късно в друг разговор ще произнесе отрезвяващата си присъда, че „днес повечето от нас имат чувството, че се разделят с един беден, но подреден и сигурен свят, срещу който бъдещето се възправя като тъмна, враждебна и застрашаваща ни опасност” (в. „Посоки”, 27.04. 1990 г.)
Боричканията за власт
В друго интервю за в. „Дума” от 5.08.1990 г. Г. Марковски изразява надеждата си, че „в движението към демокрация” страстите могат да се успокоят”. Няколко реда по-нататък обаче уточнява, че „... ако пък всичко е само боричкания за власт, не ни очаква нищо добро, чака ни политическа, стопанска и духовна разруха”. Колко точна, безгрешна прогноза за онова, което се случи с политическата система и държавата ни през годините на безконечно проточилия се „преход” към „демокрация” и тъй наречената „пазарна икономика”, нали?!...
Опасната илюзия: хуманен капитализъм
В разговор за политическите илюзии, с които е свързана всяка обществена трансформация, след като отбелязва грозящата ни опасност „българският модел на демокрация” да се изчерпи с „развилнелия се антикомунизъм”, Г.Марковски предупреждава за друга не по-малко опасна илюзия, че „сменим ли политическата система, изведнаж ще потънем в мед и масло, и несметни богатства”. (Сп. „Домино”, 9.10. 1991 г.). Това, което и до ден-днешен продължават да ни втълпяват адептите на тъй наречения „свободен свят”, като ни уверяват че рано или късно ще достигнем до по-добрия и по- хуманен „западен капитализъм”. Ако изобщо има такъв...
Политическите пребоядисвания
Така характерната за нашенския преход към демокрация „смяна на политическия десен” е предмет на друга публикация, в която авторът на романа „Хитър Петър” изригва гневно срещу ширещата се и до ден-днешен социална мимикрия: „И тъжно, и смешно, и отвратитлно е да гледаш - пише той - как хора, които до вчера тичаха да завършат образованието си в Москва, бяха певци на социалистическото строителство и люто проклитивяха световния империализъм, сега са антикомунсти- ударници, челници, стахановци.” (в.”Антени”, 20.08.1993 г.)
Факсимиле от корицата на първото издание на романа „Хитър Петър”.
Да, оказа се, че подобни клакьори са ненужни, в замяна на това пък през тези „демократични години” се сдобихме с прилежни послушковци, с опитни лъжци и политически манипулатори- демократи, неолиберали, евроатлантици и какви ли не още конформисти и безкруполни слагачи.
Културата на малката нация
В друг разговор известният навремето талантлив писател и публицист Стефан Поптонев подхваща с Г.Марковски темата за националната самобитност на литературата, за опасността културата ни да бъде пометена от „настъпващата американизация”. На това опасение Марковски отвръща с лаконичен и точен отговор: „В днешния свят културата на малката нация е принудена да битува в контекста на могъщите международни културни индустрии, които безкомпромисно налагат и стиловете, и жанровете, и модите. Тази култура (на малката нация) може да оцелее, ако има здрав корен, ако има порив за живот и жив инстинкт за национална културна идентичност. Тръгне ли да подражава на чужди образци, тръгне ли да се вписва в контекста на световната масова култура, националната култура на малката нация е обречена”. (11.06.1993 г.)
Заплахите за Отечеството
В разговор за „Страшните въпроси”, пред които е изправена страната ни в края на XX век, Георги Марковски отговаря метафорично, че „змийски възел от опасности е оплел България”. Според него „най-голямата от тях е, „че географски сме се изпречили на пътя на чужди геополитически интереси и те няма да ни пожалят ни на йота”.
Георги Марковски (вдясно) и Анчо Калоянов в Мадрид
Продължение на тази опасност според него е „съвпадението на интересите на САЩ и Турция на Балканите”, което може да се окаже фатално за бъдещето на българската държава. В тази сложна ситуация „сърбите правят героичен опит за оцеляване”, а „гърците разчитат на дипломацията”. Докато „единствено ние се самопредаваме, защото ни липсва българска национална идея”, а „шепа политици се стремят само те единствено да са на власт” , макар и с чужда подкрепа, като усърдно „дупедавстват” само и единствено в свой интерес” (в. „Варненска дума”, 20.08.1993 г.)
Катастрофата изглежда неизбежна...
Дали обаче държавата ни е обречена подобно на „Титаник”? – обръща се към него следващият събеседник. Въпрос, на който писателят отвръща полемично: „Не бих се съгласил, че България е като кораб без кормчия, който безпомощно се люшка по вълните. Корабът ловко се направлява от чужди сили чрез наши марионетки... Заинтересован е оня, който иска да ни превърне в лесна плячка. Обслужват го двама души: глупакът, който уж разгражда комунизма, а разгражда държавата и простакът, който е готов да продаде не само Отечеството, но и рождената си майчица, стига да има кой да ги купи... Катастрофата наистина изглежда неизбежна и има един единствен начин за спасение- нещо да отключи инстинкта ни за оцеляване” (в. „Подкрепа”, 19.01.1994 г.)
Спасителният брод за Отечеството
Но писателят не е оставил без отговор тази съдбовна дилема: „Най-после ще трябва да си отговорим на въпроса - народ ли сме, който има воля за самостоятелен живот или сме стадо, което все си търси по-добрия стопанин- заключава той, като сам уточнява: - Не успеем ли да формулираме българската национална идея, която да неутрализира всички пагубни противоречия сред нас, изгубени сме. Защото българският народ никога не е познавал такава чудовищна политическа простотия, алчност и самоубийствени партийни прострастия” (в. „Стандарт”, 28.08. 1996 г.
Георги Марковски, Емил Андреев, Любомир Йорданов, Анчо Калоянов в редакцията на ломския вестник. Снимка: Гриша Левиев.
Съвсем обяснима погнуса, която изпитваме и днес от политическите страсти и партизанските боричкания, от махленската простащина и меркантилното интересчийство, от плужеския слугинаж на родните грантаджии-неолиберали, евроатлантици и какви ли още не... Към тези до болка познати ни „конюнктури”, остава да добавим безогледната корупция, организираната престъпност и масовите кражби, за да се оформи картинката на съвременната антидържава, която подменя нормалната държавност, спъва развитието на страната и ни хвърля в бездната на неизвестността.
Е, и какво ни остава да направим при подобно омерзение и очертаваща се безизходица? Единият начин е да си заровим главите в пясъка и да чакаме „да отмине бурята”, както ни учеше навремето Първия. А изходът е час по-скоро да се освободим от всички „пагубни противоречия”, като си отговорим на съдбовния въпрос- какво сме всъщност и накъде отиваме. Време е.
Борис ДАНКОВ