nabore.bg

Тежката дума

Ракурси: Писателят Георги Марковски - вътрешен емигрант в държавата България

Четвърт век след неговата смърт прозренията му са злободневни повече от всякога

 

Георги  Марковски е роден на 31 януари 1941 г. в село Василовци. Завършва начално образование в родното си село и гимназия в Лом (1959). Завършва българска филология и философия в Софийския университет (1967). Работи в окръжния комитет на ДКМС в  Михайловград (1967-68); в Химико-фармацевтичния завод "Фармахим" в София (1968-69). Редактор във вестник "Студентска трибуна" (1970-73); редактор в издателство "Народна младеж" (1973-79);  заместник-завеждащ отдел "Култура" във вестник "Работническо дело" (1979-80), завеждащ отдел "Белетристика" в списание "Септември" (1981-86) и заместник-главен, по-късно главен редактор на списание "Отечество" (1986-90). Ръководител на основаната от него Издателска къща "Сребърен лъв" до смъртта си (1991-99). Член на Съюза на българските писатели от 1978 г., два пъти носител на годишната  награда на съюза  - за романа "Хитър Петър" за 1978 г. и за сборника с литературни фрагменти "Христоматия за двама" за 1996 г. Починал на 9 януари 1999 г.

 

Ако не в друго, поне в едно  съм уверен, че ако Георги Марковски беше доживял днешния ден на България,  сигурно щеше да е омерзен до дъното на душата си  от всичко, което се случва с  нас и покрай  нас:  от материалната и морална разруха; от беднотията и самодоволната парвенющина; от парадиращата посредственост и наглата простотия на управниците; от безродието и снобския космополитизъм; от примирението и послушното овчедушие на народа ни; от липсата на  надежда да излезем някога „на светло” от тунела, в който  сме се залостили,  поради нашето си българско търпило и мълчило.

        Прочее, още в началото на 90-те години на миналия век в разговор с Христо Ковачев - Г.Марковски споделя своето отвращение от тогавашния „текущ живот” в държавата ни и неговите „типично български процеси”, които го принуждават „по да се затваря в себе си” и „да се превръща в един вътрешен емигрант” (в. „Зора”, 19.03.1991 г.)

         Помня от годините на  социализма  неговото неистово възмущение срещу самодоволно оялата се номенклатура, от нейните дебелашки маниери и казионно пустословие.  Споделял е с мене, че в един от персонажите на своя безсмъртен роман  „Хитър Петър”  -  кнез Тодор -   визира бившето партийно величие. Споменавал е, че  пиесата му  притча „Апокриф за Вавилонската кула”  е метафора на градената с усилията на милиони люде  „система” на утопията, оставила след себе си руините на неизброими надежди и човешки разочарования.

         Още в  първите години на така наречения „преход” с безпогрешния си писателски инстинкт Георги Марковски  предчувстваше , че „нещата не отиват на добре”, че страната ни затъва в блатото на алчния егоизъм и  хищния  нагон за безогледно  забогатяване, на арогантно опростачване и духовна нищета. Изразявал е пред  мен своята тревога, че от един момент България може да навлезе  в „опасната спирала” на екзистенциалната катастрофа, която да ни погуби като народ и държава.

     

 Провиденческата дарба на твореца

       

Напоследък понякога  се зачитам в сборника „Вътрешен емигрант”, включващ разговори и интервюта на журналисти  и писатели с Георги Марковски, под прецизното съставителство на неговия по-малък син Борис Марковски- отишъл си за съжаление също твърде рано от този свят. И трябва да си призная, че колкото по-често разлиствам страниците на тази книга, в мене се затвърждава убеждението за  злободневността  едва ли не на всеки ред от тези публицистични изповеди на писателя. 

     

 Литературният кръг "Касиопея". Правият вляво - Георги Марковски, вдясно до него Симеон Янев. Седнали: Венцеслав Задгорски, Димитър Серафимов и Борис Данков, София, 1965 г.

 

Дори ако прехвърлим на първо време само заглавията, ще почувстваме неговата провиденческата дарба: „Главите са ни нужни за мислене, не за козируване!”- казва той през 1990 г. в разговор за някогашния седмичник „Антени” с писателката Радост Николаева. „България - географско понятие, българите - народ самоубиец?”- пита в интервю за изданието  „Варненска дума” от 1993 г. на журналиста Йово Неделчев. „Съборим ли темелите на българската духовност, всичко ще рухне” -  предупреждава  в разговор за „Дума” от 1993 г. с Николай Василев. „Нещастието ни е в политическата простотия”- разкрива в разговор за седмичника „168 часа”  от 1995 г. на Галина Минчева.              

       

Тревога за бъдещето на страната

 

В свое интервю  за  в. „Антени” от началото на 1990 г., преди още окончателно да е „избухнала демокрацията”, той споделя  своята тревога за съдбата на страната ни, с надеждата  че „когато тя е под чужд ботуш, а собствената й върхушка осребрява националните интереси, само интелигенцията може да спаси Отечеството”. Една от малкото илюзии, които може би е имал тогава като писател и творец . Защото само месеци по-късно в друг разговор ще произнесе отрезвяващата си присъда, че „днес повечето от нас имат чувството, че се разделят с един  беден, но подреден и сигурен свят, срещу който бъдещето се възправя  като тъмна, враждебна и застрашаваща ни опасност” (в. „Посоки”, 27.04. 1990 г.)

          

Боричканията за власт

 

В друго интервю  за в. „Дума” от 5.08.1990 г. Г. Марковски изразява надеждата си, че „в движението към демокрация” страстите могат да се успокоят”. Няколко реда по-нататък обаче уточнява, че  „... ако пък всичко е само боричкания за власт, не ни очаква нищо добро, чака ни политическа, стопанска и духовна разруха”. Колко точна, безгрешна прогноза за онова, което се случи с политическата система и държавата ни през годините на безконечно проточилия се „преход”  към „демокрация” и тъй наречената „пазарна икономика”, нали?!...

          

 Опасната илюзия: хуманен капитализъм

 

В разговор за политическите илюзии, с които е свързана всяка обществена трансформация, след като отбелязва грозящата ни  опасност „българският модел на демокрация” да се изчерпи с  „развилнелия се антикомунизъм”, Г.Марковски предупреждава за друга не по-малко опасна  илюзия, че  „сменим ли политическата система, изведнаж ще потънем в мед и масло, и несметни богатства”. (Сп. „Домино”, 9.10. 1991 г.). Това, което и до ден-днешен продължават да ни втълпяват адептите на тъй  наречения „свободен свят”, като ни уверяват че рано или късно ще достигнем  до по-добрия и по- хуманен  „западен капитализъм”. Ако изобщо има такъв...

          

Политическите пребоядисвания

 

Така характерната  за нашенския преход към демокрация „смяна на политическия десен”  е предмет на друга публикация, в която авторът на романа „Хитър Петър”  изригва гневно срещу ширещата се и до ден-днешен социална мимикрия: „И тъжно, и смешно, и отвратитлно е да гледаш - пише той - как хора, които до вчера тичаха да завършат образованието си в Москва, бяха певци на социалистическото строителство и люто проклитивяха световния империализъм, сега са антикомунсти- ударници, челници, стахановци.” (в.”Антени”, 20.08.1993 г.)

Факсимиле от корицата на първото издание на романа „Хитър Петър”.

 

Да, оказа се, че подобни  клакьори са ненужни, в замяна на това пък през тези „демократични години” се сдобихме с прилежни послушковци, с  опитни лъжци и политически манипулатори- демократи, неолиберали, евроатлантици и какви ли не още конформисти и безкруполни слагачи.

          

Културата на малката нация

 

В друг разговор известният навремето талантлив писател и публицист Стефан Поптонев подхваща с Г.Марковски темата за националната самобитност на литературата, за опасността културата ни да бъде пометена от „настъпващата американизация”. На това опасение Марковски  отвръща с лаконичен и точен отговор: „В днешния свят културата на малката нация е принудена да битува в контекста на могъщите международни културни индустрии, които безкомпромисно налагат и стиловете, и жанровете, и модите. Тази култура (на малката нация) може да оцелее, ако има здрав корен, ако има порив за живот и жив инстинкт за национална културна идентичност. Тръгне ли да подражава на чужди образци, тръгне ли да се вписва в контекста на световната масова култура, националната култура на малката нация е обречена”. (11.06.1993 г.)   

      

Заплахите за Отечеството

 

В разговор за „Страшните въпроси”, пред които е изправена страната ни  в края на XX век, Георги Марковски отговаря  метафорично, че „змийски възел от опасности е оплел България”. Според него „най-голямата от тях е, „че географски сме се изпречили на пътя на чужди геополитически интереси и те няма да ни пожалят ни на йота”.

Георги Марковски (вдясно) и Анчо Калоянов в Мадрид

 

 Продължение на тази  опасност според него е „съвпадението на интересите на САЩ и Турция на Балканите”, което може да се окаже фатално за бъдещето на българската държава.  В тази сложна ситуация „сърбите правят героичен опит за оцеляване”, а „гърците разчитат на дипломацията”. Докато „единствено ние се самопредаваме, защото ни липсва  българска национална идея”, а „шепа политици се стремят само те единствено да са на власт” , макар и с чужда подкрепа, като усърдно „дупедавстват” само и единствено в свой интерес” (в. „Варненска дума”, 20.08.1993 г.)

         

Катастрофата изглежда неизбежна...

 

Дали обаче държавата ни е обречена подобно на „Титаник”? – обръща се към него следващият събеседник. Въпрос, на който писателят отвръща полемично: „Не бих се съгласил, че България е като кораб без кормчия, който безпомощно се люшка по вълните. Корабът ловко се направлява от чужди сили чрез наши марионетки... Заинтересован е оня, който  иска да ни превърне в лесна плячка. Обслужват го двама души: глупакът, който уж разгражда комунизма, а разгражда държавата и простакът, който е готов да продаде не само Отечеството, но и рождената си  майчица, стига да има кой да ги купи... Катастрофата наистина изглежда неизбежна и има един единствен начин за спасение- нещо да  отключи инстинкта ни за оцеляване” (в. „Подкрепа”, 19.01.1994 г.)   

       

Спасителният брод за Отечеството

 

Но  писателят не е оставил без отговор тази съдбовна дилема:  „Най-после ще трябва да си  отговорим на въпроса - народ ли сме, който има воля за самостоятелен живот  или сме стадо, което все си търси по-добрия стопанин- заключава той, като сам уточнява: - Не успеем ли да формулираме българската национална идея, която да неутрализира всички пагубни противоречия сред нас, изгубени сме. Защото българският народ никога не е познавал такава чудовищна политическа простотия, алчност и самоубийствени партийни прострастия” (в. „Стандарт”, 28.08. 1996 г.

 Георги Марковски, Емил Андреев, Любомир Йорданов, Анчо Калоянов в редакцията на ломския вестник. Снимка: Гриша Левиев.

 

      Съвсем обяснима погнуса, която изпитваме и днес  от политическите страсти и партизанските боричкания, от махленската простащина и меркантилното интересчийство, от  плужеския  слугинаж на родните грантаджии-неолиберали, евроатлантици и какви ли още не... Към тези до болка познати ни „конюнктури”, остава да добавим безогледната корупция, организираната престъпност и масовите кражби, за да се оформи картинката на съвременната антидържава, която подменя нормалната държавност, спъва развитието на страната и ни хвърля в бездната на неизвестността.

        Е, и какво ни остава да направим при подобно омерзение и  очертаваща се безизходица? Единият начин е да си заровим главите в пясъка и да чакаме „да отмине бурята”,  както ни  учеше навремето Първия. А изходът е час по-скоро да се освободим от всички „пагубни противоречия”, като си отговорим на съдбовния въпрос-  какво сме всъщност  и накъде отиваме. Време е.

 

Борис ДАНКОВ