nabore.bg

Науката напредва главоломно, но в морално отношение сме си на ембрионално ниво

- Г-н Андреев, по-голямата част от времето си прекарвате в село близо до Поибрене. Защо избрахте да живеете там? Къде сте през останалото време?

- Ако кажа, че вече съм на възраст, която предполага повече спокойствие и уединение, няма да сбъркам, но има и друго – естеството на работата ми е такова, че изисква да съм встрани от напрегнатия живот в София. Освен това мястото ми дава всичко необходимо, за да понасям по-леко случващото се в страната. Разбира се, аз пътувам често – у нас и в чужбина; като усетя, че се застоявам – тръгвам нанякъде. Предпочитам провинцията.

-Вдъхновението само ли идва при вас, или го търсите?

-Ако не си наблюдателен и не забелязваш частицата дух у онова, което те заобикаля и с което живееш, трудно ще намериш повод за вдъхновение. Когато си неподправен, добронамерен и с отворено за любовта (Божията и човешката) сърце, възможността тя да те изпълни е по-голяма. С всеки човек е различно – въпрос е и на талант, и на вяра. Най-често ме вдъхновяват образи и случки, в които има нещо извънредно и които ме карат да се стъписвам от тяхната необяснима загадъчност. В повечето случаи търся вдъхновението, а не го чакам.

-Обикновено женският образ е вдъхновяващ, а не мъжкият, кой ви е по-интересен?

- И двата. Зависи от ролята им. По принцип женският е по-благодатен, той е бил и ще продължава да бъде главният „виновник“ и „подбудител“ за изящната светска словесност – лирична или епична. Жената е вдъхновение. „Търсете жената!“ И все пак, зависи от прототипа, а и от въображението на автора. Опитвам се да бъда безпристрастен в процеса на създаването на образи и – доколкото е възможно – да не ги съдя.

-Какво бихте казали на българските жени?

-Леле, това е много отговорно! Бих ги помолил да продължават да ни обичат, макар понякога да не го заслужаваме. А, и да са чаровни, и да отстояват себе си докрай. Нека ме поправят, ако греша, но мисля, че парите и силиконът дават самочувствие и охолен живот, но рядко истинска любов. Останалото – вие си го можете.

-Казвате, че жените са по-добрата половина от човечеството?

- И е така! Те по природа са по-устойчиви, по-разумни и грижовни, защото раждат и отглеждат деца. Жените шофират по-внимателно, обичат цветята и имат по-малко комплекси от мъжете. А когато обичат истински,  те са готови на всичко, за да запазят любовта си. Жената и земята са посестрими – едната ни ражда, другата ни прибира в пазвите си, затова мъжете се борят за повече женска и земна благосклонност, всеки иска да се насити с повече жени и земя (и парите, които тя дава). Няма конфликт – битов или световен, в който пряко или косвено да не са замесени те, двете. И така ще е, докато не се развием до степен, в която ще започнем да ги ценим и пазим по-добре. Ние непрекъснато опознаваме себе си, развиваме невероятни технологии, вече е „разчетен“ и човешкият геном. В тази област сега науката напредва главоломно, но в морално отношение сме си на ембрионално ниво – тепърва ни предстои да се родим. Може би затова в гностическите текстове пише, че сме умрели, още преди да сме се родили.

-Въпреки всичко сте оптимист?

-Предпочитам да мисля, че чашата е полупълна. По ми прилича да съм оптимист. Лесно е да отречеш нещо – не се изискват кой знае какви усилия, но за да го приемеш, трябва да преодолееш редица предразсъдъци. Най-трудно е да се пребориш с негативите на манталитета – необходими са упоритост и постоянство. Не е лесно, но е благодатно. Малките победи са най-сладки.

-Кое ви прави свободен човек?

-Най-трудният въпрос за всеки човек. Веднага се спасявам с клишето, че свободата е право пропорционална на правото на избор. Не искам да преча на никого, но и не желая на мен да ми пречат. Всички сме равни пред Бог и законите и не обичам да ми се внушава, че някой е по-равен. Да усещам, че хората живеят по-добре и че все повече се радваме взаимно на това, което правим. Доброто приятелство и уважението също ме правят свободен. Опитвам се да оставям място за повече любов в „животеца ми кратък“ и да не забравям пред кого стоя. Както казваше дядо ми Петко: „Напред – с Бога и прилика!“

-В „Проклятието на жабата“ присъства темата за невъзможната любов, кога една любов е невъзможна?

- По ред причини, често свързани с морални норми, които не можем, а и не бива да променяме – кръвното родство, например. Не говоря за несподелената любов. Невъзможността идва и от предразсъдъци, които не позволяват и на двамата влюбени нито да признаят чувствата си един пред друг, нито да дадат воля на тяхното естествено развитие. Това е драма, но сдържаността е за предпочитане. Тогава любовта сюблимира в нещо трайно и скъпо, което влюбеният носи цял живот със себе си. Орисията на невъзможната любов е проклятие, необходим е огромен талант, за да живееш с него.

-А вие в какъв свят живеете?

-Във видимия, като всички хора: „синьо небе, зелени дървета, червени рози… какъв прекрасен свят!“ Ала понякога, да не кажа въобще, хората не са като хората. И тогава предпочитам да се прибирам в другия – невидимия и нетленен свят на сънища, спомени и мечти, на съзерцание и срещи с красивото. Повечето от времето си прекарвам сред природата, а в нея има всичко. Опитвам се да живея чисто.

-Да поговорим за проблемите на обществото ни, казвате, че българинът гледа на държавата си като на чужда?

-Да, облажва се от нея, краде и не мисли сериозно за бъдещето й. Това задълбочава чувството на безпомощност и безверие у обикновените хора. Мизерията и корупцията са повсеместни, а липсата на безнаказаност ни довършва и губим всякаква надежда. Навсякъде ниска култура и няма воля и ресурс у властващите за създаване на висока. Подозирам, че тя не им е нужда (не смея да си помисля, че става въпрос за преднамерена практика). Ако високата култура винаги се е покровителствала от богатите хора, днес по-голямата част от тях предпочитат по-оборотната и лесно смилаема (профанна) ритмика на аудио-визуалното и сценичното. Словесното пожълтява и добива своеобразна силиконова пластичност. Това носи бързи пари, но оказва бавни и дълготрайни увреждания у подрастващите и младите. Те като не намират нормална среда и препитание в страната си, предпочитат чужбина, където има по-ясни правила. Мразя да давам съвети, но ако на властта наистина й „пука“ за народ и държава, няма да е лошо поне „тази“ власт да изучи задълбочено практиките и законите на братските европейски народи и да ги прилага стриктно на „наша почва“. И тук е най-големият проблем е вечното разминаване между думи, намерения и дела. Все си мисля, че ще еволюираме към необходимата принципност, последователност и постоянство.

-Трудно ли е да бъдете само писател?

-В България не е лесно да бъдеш само едно нещо. Изборът си е мой и няма на кого да се сърдя. Днес няма служби, апартаменти и вили за писателите и всеки пишещ трябва да се събразява със собствените си възможности и кураж. Вероятно решението да бъдеш само писател в бедна страна е глупаво, но каквото и да е то – трябва да се отстоява. Е, като минеш потдесетте, тогава е някак си по-лесно. Гледам да правя каквото мога и като за последно, пък „оно че си покаже“ (ломски израз).

Драгомира ИВАНОВА