nabore.bg

България е орисана да построи за година това, което други построиха за ден, казва 96-годишният журналист 

Посреща ме на стълбите. Все същата кавалерийска стойка, сух, стегнат, изправен. Посочва ми канапето, самият той се настанява в един фотьойл. Топъл, уютен хол, с много картини по стените, богата библиотека, бюро с компютър до прозореца, който гледа към Перловската река. Великолепна колекция от ножове - остър като бръснач, широк къс меч от Етиопия, страховит ханджар от Судан, голям, красиво изработен нож от Лаос, бамбуково бастунче от Танзания, което се превръща в смъртоносно острие, кубинско мачете... Всичко тук е в особена, дискретна хармония с моя домакин. Бих го нарекъл патриарх на съвременната наша журналистика, но за разлика от патриарсите в него няма нищо старческо. Просто един мъж с лека усмивка на близо век,

който отказва да остарее.

Умът му сече като етиопския меч на бюрото.

На своите 96 години Петко не спазва режим. Сутрин става в 8, вечер си ляга в 10.30-11 и не робува на здравословни привички. Не пие кафе, отдавна е захвърлил цигарите, а и никога не е бил страстен пушач. Понякога пие едно малко уиски, ракия, мастика, каквото дойде. но не повече. Храни се нормално. “Моето Дорче е превъзходен готвач - всичко, което приготвя, е много вкусно. Онази вечер ядохме свински ребърца на скара.” Има пейсмейкър заради кръвното. Ако падне до 120 и надолу, веднага го качва до 130-140. “Щото като падне, може да спре - казва със смях Петко. - Поначало съм много балансиран човек, но за някои неща съм ужасно краен.

Усещам го, че почва да кипи

и на шега му напомням за кръвното.

“Оня ден гледам една снимка с двамата японци, дето бяха обезглавени от джихадистите. На нея единият, още необезглавен, държи снимката на обезглавения си колега, над него бабаит, целият забулен в черно, щото е подлец и страхливец, а отдолу текст: Ние сме жадни за вашата кръв! Е, мамка му, като прочета такова нещо и ставам краен! Той е жаден за моята кръв, а аз трябва да проявявам толерантност... Ай сиктир!” Мисля си дали пейсмейкърът му се е задействал.

“Как няма да кипя - продължава Петко, - особено след този конфликт в Украйна, много показателен за българската реакция, която би следвало да е малко по-професионална, по-политическа и съобразена с реалностите. Навъдили са се някакви дрънкала, които дрънкат по радиото и телевизията невероятни тъпотии, все едно че не сме членове на НАТО. Има едно дрънкало, което предлага да сме неутрални. Сега пита откъде накъде ще има щаб на НАТО в София, да не вземат да докарат и войски. Чакай бе, ти си подписал договор, задължава ли те той с нещо, с какво точно? Най-напред да се разберем - основният конфликт на нашето време се нарича Владимир Путин, човекът, който живее отвъд стените на Кремъл.

Аз наричам кредото на този човек путиниада - ако една държава граничи с Русия, тя няма суверенитет. Украйна, Грузия, Армения искат да станат членове на НАТО –

не, не може, първо ще питате Москва.

Това е основният конфликт на нашето време, който опасно се плъзга по наклонената плоскост към реална война.”

Този път Петко наистина кипва. Опитвам се да го върна към ежедневието. Питам го дали от него става вегетарианец. “Знаеш ли, последните 1-2 години откривам, че ужасно ме разстройва гледката на клане на животно. Викам си, мама му стара, понеже човекът е по-силен, на това животинче му е писано да умре, за да ме нахрани. Клоня към вегетарианството, но още не съм го стигнал, защото не искам да си забранявам каквото и да е.”

Всеки негов ден е различен. За пет години е написал пет книги. Канят го по телевизиите, пише коментари за медии. Докато разговаряме, телефонът му звъни. “Не мога да се оплача от бездействие, живея както дойде”, казва известният журналист. Пенсията му е 380 лева, няма други доходи. “Имам една голяма болка, която адски ме тормози и сигурно ще ме тормози и на оня свят. Това е

заграбването на моя семеен имот

на пъпа на София, на площад “Славейков”, където съм живял от раждането до 25-та си година. Беше триетажна къща на “Раковски” 112, върху която през войната падна бомба и унищожи всичко. Дворното ни място още си е там. През 1950 г. сключихме договор с единствения останал предприемач - да построи сграда на мястото ни, като в замяна получим четири апартамента. И когато строежът стигна до покрива, комунистическата държава на Вълко Червенков отчужди сградата и мястото за нуждите на министерството на транспорта. Оказва се, че процедурата по отчуждаването е опорочена и то е незаконно. Най-голямата ирония е, че сега на нашите два етажа е настанена комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, т.нар. комисия “Кушлев”. И никой не се сеща, че това е семейният имот на едно честно българско семейство, който беше заграбен и много удобно задържан 65 години. Това е скандално.” Петко бе искал да се свърже по този повод с премиера Бойко Борисов, но смята, че дори и това няма да има смисъл.

Питам го накъде върви България. “Към своето светло бъдеще. България загуби цяла година с правителството на Орешарски. Но никога пред нея не е имало така разчистени хоризонти. Никога.”

Припомням му негова снимка като войник в кавалерията, яхнал кон. “Бях добър ездач,

обучих три набора войници

и искаха да ме оставят като треньор”, спомня си журналистът. “Сега не бих се качил на кон по мое желание, щото мога да се изложа и да падна. Конят е голям тарикат, абсолютно точно преценява кой го е възседнал и ако усети, че е новак, започва да прави номера.” Но нали сърце юнашко не трае - сигурен съм, че ако му падне случай, ще се качи. Питам го обаждат ли му се старите бетеанци - така си викаха едно време колегите от БТА, където Петко е работил 31 години. Разбирам, че рядко - мнозина вече не са между живите. Сещаме се за известна наша преводачка от английски. О, възкликва, смеейки се, тя е “алайв енд кики”, което на български ще рече - жива и рита. Тръгвам си, зареден с енергия, сякаш съм дишал йонизиран въздух. Енергията на човек, в който минало, настояще и бъдеще са в хармония. На своя почти един век Петко Бочаров е “алайв енд кики”.     

Христо КУФОВ

Вестник „Златна възраст”