nabore.bg

Днес не знаят урока, наречен умението да побеждаваш

Проф. Петър Киров е роден през 1942 г. в с. Калчево, Ямболско. Един от най-великите български спортисти за всички времена. Двукратен олимпийски и трикратен световен шампион, 4 пъти е стъпвал на европейския връх. В продължение на 10 г. е непобедим в категория до 52 кг в класическата борба. 11 пъти е печелил златния пояс на турнира "Никола Петров" от 11 участия, 2 пъти е спортист № 1 на България (1970 и 1971). Няма загуба на голям шампионат. Започва да се занимава с борба чак след уволнението си от казармата на 21 години. Професор в Националната спортна академия "Васил Левски", където и досега преподава на студентите.

- Как живеете, с какво се занимавате в момента?

- Юли е месец на Цезар, август - на император Октавиан, а септември е моят месец, на Петър Киров, тъй като на 17-ти съм поел първата глътка въздух. През септември 1963 г. за първи път прекрачих прага на спортната зала по борба и се качих на тепих. Никога не съм изменял на категорията си - 52 кг, имам 52 златни медала от всевъзможни първенства - от селски до световни и олимпийски. Трудовата ми дейност е изцяло в Национална спортна академия. Радвам се и се гордея, че още работя там, професор съм и преподавам.

- Майка или мащеха е държавата за борбата? Едно време тя беше национален спорт, треньорите обикаляха училищата и търсеха млади таланти. Днес това не се прави.

- Борбата е народен спорт, народът я обичаше, затова тя донесе първите големи международни успехи за България. Вниманието и грижите на държавата бяха насочени към развитието й. Не се наемам да коментирам днешното й състояние. Тъй като тя е народен спорт, нека народът си каже думата - доволен ли е от резултатите? Колкото и да се опитвам да оправдая представянето на нашите борци на последното световно първенство в Лас Вегас, усещам, че хората връщат лентата назад - как така имаме само един медал при мъжете, как така нито един от Олимпийските игри? Въпросът не е до пари, не съм запознат с бюджета на федерацията по борба, но пари има. Да, имаме успехи в спортове като художествената гимнастика, леката атлетика и др. Но чувам хората да казват - срам и позор, накъде отива борбата, и се свивам. Не искам да давам оценки, оставям това на народа.

- Каква е разликата в работата на треньорите от ваше време и днес?

- Винаги сме имали големи треньори от висока класа. Не се бъркам в работата им, но моите лични наблюдения показват, че днес урокът, наречен умение да побеждаваш, не е предаден. Борците не са го усвоили. Усвоили са комплекс от физически, технически и тактически умения, но да губиш тогава, когато водиш по точки, когато имаш превъзходство в схватката - този урок не е усвоен. Нямам право да коментирам, тъй като съм бил на голямо разстояние, но да водиш със 7 на 1 точки и да загубиш с туш, да водиш с 3 на 0 и да завършиш със 7 за противника... Тук става дума за умението да побеждаваш. Питали са ме коя е моята хватка на победата. Тя е когато се кача на най-високото стъпало и не аз, а противникът вдигне ръката ми, което означава признание. Умението да побеждаваш е най-добрата хватка.

- Чисто технически, коя е любимата ви хватка? За Сашо Томов тя е суплекса.

- Когато отидох в националния отбор, някои от моите връстници вече бяха шампиони - републикански, балкански... Присмиваха ми се. На хватки съм се учил от другите: от един вземах едно, от друг друго, но никога не съм искал да бъда този или онзи. Бях различен по ръст и тегло, бях под 52 кг и моята техника също трябваше да бъде различна. Имах богат арсенал от хватки. Професор Райко Петров казваше: Петър Киров е разнообразен и разностранен борец. В борбата не винаги можеш да изпълниш класически показно техниката, която си научил, защото ситуацията непрекъснато се мени, особено в моята категория до 52 кг.

- Защо се ориентирахте към класическата, а не към свободната борба?

- Като дете на един събор гледах борци от голяма величина - майстори на спорта, шампиони на страната. Но имаше един, който побеждаваше всички, защото беше тежка категория, баша, както й викахме. В Ямболския край борбата беше много развита, както и в Стара Загора, Бургас, Хасково. София да не ми се сърди, но в нея нямаше школи за борба. Тя беше като орел, който грабва най-хубавите пилета. Когато влязох в залата едва 21-годишен, треньорът по свободна борба искаше да ме вземе, явно беше видял нещо в мен. Но там беше и този в тежката категория, който каза: не, той остава при мен. Случайно или не, но така избрах класическата борба.

- Поддържате ли приятелства със стари противници от едно време?

- Имах десетки съперници и всеки от тях се стараеше ако не ме победи, то поне да ми вземе точка. Никога не съм бил надменен, нито съм се надсмивал, напротив, винаги съм искал те да ме чувстват като приятел, да не се чувстват унизени. Така е и до днес.

- Като човек и спортист, който е постигнал всичко, какво послание бихте отправили към днешните треньори и специалисти в борбата?

- Борбата ни е дала много, от нея са израснали големи спортисти. Треньорът е нещо повече от човек, който учи само на техники. Иначе се получава дресура.

- Според вас заложена ли е борбата в гена на българина? Дали сме на света велики спортисти не само от вашето поколение, но и невероятни мъже като Дан Колов и Никола Петров?

- Като гледам и другите спортове, българинът е много талантлив. Но ако талантът не попадне в добри ръце, нищо не става. 

- Получавате ли пенсия за медалите от световни и олимпийски първенства, които сте спечелили?

- С ръка на сърцето ще кажа, че тъй като Еверест е само един, всички ние, които сме били там, получаваме заслужено тези пенсии. Хора в други страни, които имат нашите успехи, са далеч по-добре устроени, но ние се радваме и на това, което имаме.

- Бихте ли участвали в световно първенство по борба за ветерани във вашата категория?

- Много пъти са ме канили да участвам в различни международни състезания, но винаги съм отказвал. Спечелил съм 52 златни медала и това ми стига. За какво ми е да се боря с хора, които нямат нито един?                  

Интервю на Христо КУФОВ