nabore.bg

Нямаме нищо против столовете в залата на парламента да са 240, но да са електрически, шегуват се пловдивските военни пенсионери 

За тях няма студ, няма жега. Можеш спокойно да си сверяваш часовника. Точно в 9 без 5 от четирите посоки на така нареченото каре военни блокове в „Тракия” крачат с разлети походки те – членовете на кварталното политбюро. Така ги наричат всички, защото са свикнали с всекидневните им срещи на кафе. В 9 часа редовните членове на групата са заели местата си.

Последен идва Димо – налят мъж, висок над метър и осемдесет, червендалест, с гъст бял мустак и гони вече 75 лазарника. Той е авторитетът, думата не му се прекършва, защото е най-старши от политбюро.

Димо е командвал полк, разгръщал е роти и е превземал баири, чертал е с цветни моливи върху карти позиции, които трябва да се атакуват. Щабни чиновници от дивизии и армии са му писали оценка – казват все отлична е била. И тогава Димо е бил мощен и як, като разкършел тяло и каишите по него пукали като зрели хасковски дини. Така твърдят онези, които са го виждали да командва кашици в харманлийско поделение. Димо е приемал рапорти, паради, триста гърла вкупом и отсечено сутрин кънтели:

Здраве желаем, другарю полковник!

Столът изкърцва жаловито под тежката снага на Димо, заел е вече председателското място. Вдясно от него е бивш подполковник – оръжейник в армията, а след това също бил оръжейник, само че в МВР, почти набор на Димо. Вляво е батареец, и той подполковник, командвал е гаубици и от тогава му е изтънял слуха. Край масата е и майор,  водил е рота сапьори. Един път без малко да сгреши и да го няма сега на заседанията. Майор седи до майора – само че е доктор. Той е скъп гост на заседанията, защото дава ценни здравни съвети. Медицинския е сравнително най-млад – едва е докоснал 70-те. За разлика от партийните политбюра броят им е четен, ама при тях не се налага да вземат решения и да гласуват, затова и не ги бърка. Пред всеки дими чашка дълго кафе, на масата има обикновено два- три вестника. Те вече са изгледали всички сутрешни блокове

и са напращели за приказка.

Димо кашля в шепа, което е знак, че заседанието почва. Абе, гледахте ли /има си хас да не са гледали!/ тези тулуми в парламента пак си актуализирали заплатите! Нямат срама тези хрантутници, натъртва Димо и вече е пресметнал, че едни депутат/ без добавките, пак подчертава!/  взема негови пет пенсии накуп в месеца. Тия леваци, да им дам пищова, няма да знаят откъде се хваща, завършва встъплението маститият полковник. Останалите клатят одобрително глава. По наше време /разбирай преди 25-30 години най-малко/ , поема приказката Оръжейника, нямаше такова нещо. Един народен представител вземаше по 150 лева над заплатата си и заседаваха в парламента четири пъти в годината. Толкова! Какви бяха тези закони, двайсет и пет години не можаха да ги измъдрят, докога ще храним 240 души. Аз нямам нищо против в пленарната зала да има 240 стола, но да са електрически! /тук след леко хихикане!/ Пенсиите замразени, а те си вдигат заплатите, вклинява се ядовито Батарееца. И колко още вземат допълнително, дето народът не го знае, дава рамо на приказката Медицинския...Виж, темата за коледните добавки не ги вълнува, защото всички имат пенсии над границата на бедност – 300 лева!

Приказката е отпушена и репликите се преплитат като ракети на заря. Темата обобщава пак Димо, който оповестява, че отърване от тази сган няма, че на изборите

партийните централи направо тероризират избирателите

със своите послушковци. И да гласуваме, и да не гласуваме все тая, приключва примирено той. Окото му обаче е съзряло нещо важно в един от вестниците, затова слага очила и изригва наново: Абе, тоя Пленелиев пак плюе Москва и рита срещу Путин! За кварталното политбюро Путин е изключително достоен държавник, още повече, че е бил и  офицер, затова Сапьора с презрение свива седмичния жълтурко и го запокитва на близкия стол.

Медицинския, който единствен от политбюрото работи с компютър, деликатно променя темата. Четох в интернет, казва той, че руснаците освен Байкунур, са имали и друг полигон някъде в Сибир... А, знаех си, знаех, поема репликата Димо, още в академията ни казваха за тази работа/ в академията той е бил през 70-те години и никой не му е казвал „тази работа”/. Каже ли обаче полковникът, че още в академията е научил нещо важно, това се приема без грам съмнение.

Авторитет е Димо, спор няма.

Общо взето заседанията се движат по едни неписани техни правила. Първият половин час е преглед на пресата и сутрешните блокове. След това без да има сигнал, достатъчно е някой да подхвърли: абе, помните ли... И приказката вече няма задръжка. Как да не помнят, всичко помнят, но  им е толкова драго отново и отново да го припомнят. Най-често „помните ли” е насочено към армията – и това си  е естествено. Там е минал техният съзнателен живот, тяхната младост... Мъже ли ще бъдат, ако не подхванат дума за армейското битие...Камо ли пък такива офицери, като тези от състава на кварталното политбюро. Покрай лафът за някогашната казарма /ех, каква войска имаше, какъв ред.../ бившите не забравят да ужилят сегашните военни.

Това не са офицери, а чиновници, ще ми ходят цивилни до казармата и то чак в 8,30, гневно констатира Димо. Аз някога още в 6,30 бях в полка – стегнат и лъснат, ще обиколя района, спалните помещения, та дори и в столовата наминавах...В 7,30 развод: всичко строено по конец, рапорти... Като изрева: полк, мирнооооо! Та чак котките наоколо се вцепеняваха, вживява се Димо и очите му лъщят, сякаш е изпил двеста грама ракия. Останалите клатят утвърдително глави и преповтарят, че това сегашното не е никаква армия, а офицерите са гола вода.

Обикновено в 10 часа заседанието завършва, кафетата са изпити, а някогашните офицери налагат каскети и тръгват към Кауфланд, за да купят мляко и хляб. Само в изключителни случаи си позволяват лукса да удължат приказката с половин час, но това е рядкост. Трябва да има много сериозен повод – в смисъл, „абе помните ли” да е боцнало съкровена тема от младостта, която не може да се претупа как да е. Младоците в кафенето се побутват и намигайки подхвърлят: ако някой не дойде на заседанието, на другия ден отиват у тях с венец...

На тях им е шапка на тояга,

 както би казал Димо, защото още не са стъпили на онази, финалната права. За кварталното политбюро този един час е къс от младостта, от онова време, когато опасани с ремъци и командирски чанти, са водили войска със съкровената вяра, че без тях не може. И сега никой от заседателите не смее да си и помисли, че животът им е минал напразно. Как напразно?  А помните ли ...ще захапе някой от тях, само че утре , точно в 9 часа, когато заседава кварталното политбюро.

Стефан СЕВЕРИН, Пловдив