nabore.bg

С Наско Арнаудов се знаехме още от началото на шейсетте: тогава започнах да сътруднича на френската редакция на дирекция „Предавания за чужбина” /сега „Радио България”/на БНР, където той беше вече утвърден, уважаван журналист. Съдбата ни срещна четвърт век по-късно, когато станах ръководител на тази дирекция, а Наско беше един от четиримата главни редактори. Отношенията ни бяха не като на шеф и подчинен, а най-приятелски, винаги търсех съвет от него, голяма част от работното време прекарвахме заедно в моя кабинет.

Наско пушеше като комин – по три кутии ВТ на ден. Тогава нямаше разни забрани за пушене като сега, оставяше кутията и запалката на масата и понякога посягах и аз за цигара, но направо ми прилошаваше и бързо я гасях. Години по-късно, вече при „демокрацията”, се засякохме на чучурите с минерална вода при банята срещу Халите. Пенсионерски му занимания. Разбира се, решихме да пием по кафе в сладкарничката на втория етаж на „Халите”. Донесоха кафетата и аз очаквах Наско да извади цигарите /все още не беше излязла забраната/. Но не би.

-        Няма ли да почерпиш по цигара? – попитах.

-        Тая свърши, когато трябва да избираш между хляба и цигарата, предпочиташ хляба, отговори стария приятел и колега.

За мене това си остава най-силното доказателство, че дори най-върлият пушач може да ги откаже, притиснат от важна причина, като скромната пенсийка, например.

Имах колежка, чиито съпруг беше руснак. Добряк, високо ценен учен, атомен физик. Имаха две момичета. И като много руснаци не просто си падаше по чашката, но направо не можеше без нея. Накрая на колежката й писна, разведоха се, той се изнесе от общия дом, отиде на квартира. Но явно е страдал за децата и помолил да си се прибере у дома, при семейството. Тя прие, но при едно условие: спира завинаги и напълно пиенето.

И днес, когато се случи да се съберем, всички в компанията си сръбваме, само той – нито капка алкохол, пие нещо безалкохолно.

От това къде по-ярко доказателство, че и един, кажи-речи най-върл консуматор на алкохол може да сложи абсолютен край на пиенето, ако има сериозен мотив и, разбира се, му е останала воля.

В старата махала на ул. „Св. Георги Софийски” /срещу ВМА/ всички се познавахме, жените си заемаха през „комшулука” брашно или олио, ако се е привършило, в дворовете щъкаха кокошки, в кочината грухтеше прасето. Най-известните личности бяха футболистите – Гьоцмана, Майците – Христо и Пепо, бекът Костов, все от „Славия”, цялата махала от „Руския паметник” до „Овча купел”беше славистка.

Баба ми Мария имаше много приятелки – съседките леля Калина и баба Койка, баба Евтимица /майката на Майците/, Донка Патичарката – гледаше гъски, които съскаха и се спускаха след нас дечурлигата. Но най-добрата й приятелка беше баба Сотирица. Тя беше шивачка: тя шиеше роклите и блузките на жените от махалата.

 Баба Сотирица беше вдовица, имаше един син, Кольо. Добряк, тих, скромен, работлив. Но – беше комарджия. Каквото изкарваше го профукваше на комар, хранеше го майка му с иглата и шевната машина. Докато...Докато един ден баба Сотирица дойде у дома, разплакана: Кольо взел от дома шевната машина, заложил я и я загубил.

Моят извод: от пиенето и цигарите можеш да се откажеш, но от комара отърване няма.

/Подсещам се за моя колега и близък приятел от университете – Чавдар. Добряк, услужлив, чудесен разказвач на вицове. Беше готов да се хване на бас за каквото и да е, разбира се на пари. Докато карахме лятната военна служба като студенти се хващаше на бас колко пъти ще вдигне щангата, или колко пъти ще набере на лоста. Бяхме заедно на студентската почивна станция в Рибарица /ами да, имаше и такива социалистически екстри – в Рибарица, на „Дружба” на Черно море/. В почивната беше националният колоездачен отбор, Чавдар си намери сред тях „клиенти”, но веднъж щеше да изяде боя и реши да ме пробва мене. Категорично му отказвах дори срещу най-малък паричен залог. Тогава Чавдар ми предложи:залогът да бъде кой ще измете стаята.

Неспасяем комарджия.

Константин ИВАНОВ