nabore.bg

У дома, на улица „Св. Георги Софийски” 50 командваше баба Мария. Родена е в село Две Могили, Русенско през 1883 г. Деветнайсетгодишна пристанала на по-възрастния с четири години Иван, шкипер /гордееше се с тази професия дядо/ на яхтата „Крум”, с която и Фердинанд пътувал по Дунава. От онова време у нас беше останал един супник с монограма на монарха. Пристанала 19-годишната Мария и баща й дядо Георги я изгонил и не омекнал дори когато кръстили на негово име баща ми.

Мария станала милосердна сестра и през войните в началото на века била на западния фронт. На другия пък край, при Одрин воювали буквално рамо до рамо били мъжът й и брат й Димитър. Дядо имаше белег от куршум над дясното ухо. Но куршумът не пожалил „братчето” й, както тя го наричаше винаги. Портретът на Димитър, вписан в елипса, беше окачен в една от стаите. Не мога да си простя, че когато през 1957 г. отчуждиха къщата ни за да построят пететажен блок, не съхраних този портрет, както впрочем и сабята на дядо Вельо, бащата на мама, също участник във войните, от които се върнал с осакатен крак.

За евакуацията на семейството ни в Две могили съм разказвал вече в „Дума”, текстът е включен и в книгата ми „От Пхенян до Хавана, през Бейрут и Тирана”, затова минавам към времето след края на Втората световна война. Възстановената горе-долу къща /пиша „горе-долу” защото след като е била разрушена, възстановяването й е станало съвсем любителски, с помощта на приятели, та влагата чертаеше причудливи рисунки по стените/. Имаше хубав двор с орех, три череши, две дюли, круша и достатъчно място за отглеждане на домати, краставици, лук, копър, магданоз, т.е. плодове и зеленчуци не се купуваха от пазара. За останалото в годините след края на войната имаше купони: за хляб, олио, захар и...и май толкова. В дворовете имаше курници и кочини – така се осигуряваха месото и яйцата.

С „интендантството” се занимаваше баба Мария, майка ми и баща ми работеха, тя – като телефонистка в „Телефонни услуги”, той като печатар в Държавната печатница. Баба переше, тя готвеше, тя ни къпеше - сестричката ми и мене в коритото със слънчева вода на двора. Дядо Иван беше несръчен човек, затова го пращаха да пазарува с купоните /веднъж беше загубил едномесечните купони – трагедия, помагаха роднини и приятели/. Опитваше ли се да помага на баба /т.е. да й се пречка/, тя набързо го отпращаше: „Върви на черква, неверник такъв, ето ти пари за свещи”. Тя самата май не беше никак набожна.

У дома не минаваше ден без гости: колегите на татко от печатницата – Гьофрето, Дросю, Балъка , но по-често бяха приятелки на баба Мария. Стоянка Стефанова, и тя бивша сестра идваше поне веднъж седмично от квартал „Булина ливада” /сега май „Момкова махала”/ .Идваше, разбира се пеша, а краката й бяха отекли от ревматизъм. При едно от посещенията й се заоплаква с измъчен вид: ”Все ме е боляло, но такова чудо не е било”. И тука се намеси мама: „Ама како Стоянке, та ти си обула лявата обувка на десния кран, а дясната – на левия”.

Другата редовна посетителка беше Зорка Богданова, учила някога във Франция, където баща й бил дипломат. Веднъж тази „аристократка” реши да помага на баба Мария в саденете но чесън. И старателно го беше белила, както се бели за ядене. Все пак баба забелязала това „престараване” и взела необходимите мерки.

Но най-впечатляващата случка с приятелките на баба беше с една нейна племеница – „Хубавата Данка”. Пристига веднъж леля Данка, придружавана от мъж. Нещо си проговориха тихичко, мъжът тикна в ръцете на баба нещо увито във вестник и влязоха у дома. Баба сложи пръст до носа и строго ни каза на мене и сестра ми: „Няма да вдигате шум, те сега ще си почиват”. За вечерята имаше нечуван деликатес: една „подкова” суджук: спътникът на Хубавата Данка бил нещо в месарския бранш и увитото във вестника се оказа, че е възнаграждението за осигурената „почивка”.  

Константин ИВАНОВ