nabore.bg

Години наред курортът ни беше село Горни Камарци, на петдесетина километра от София. От този край е семейството на майка ми, в Камарци живеше леля й, а ние отсядахме у съседите й чичо Георги и леля Мина, къщата им беше по-голяма и удобна. По онова време чиновниците всяка година бяха длъжни да ходят на двуседмични, струва ми се, бригади за подпомагане прибирането на реколтата. Аз останах и след като татко и мама си тръгнаха в средата на август. На 28 август, Богородица по стар стил, се гласяхме да идем на традиционния „сбор” в съседното село Стъргел. Чичо Георги впрягаше коня в „габроледа”, когато в двора влезе служител от общината. „Ти ли си софиянеца, осведоми се мъжът, майка ти се обади преди два-три дни, приели са те в някакъв пансион и каза да се прибираш”. „Аз и без това утре си тръгвам”. „Утре ти трябва да си в този пансион, така каза майка ти”.

Ами сега! Часът е три следобяд, влакът за София  трябва да взема от Саранци, на десетина километра от Камарци. Събрах си багажа и пеша, кажи речи тичешком  през саранския баир, успях да хвана влака.

Нашите бяха приготвили багажа, включително юрган и възглавница, качиха ме на влака за Ловеч, където беше единствената по онова време в България езикова гимназия.

Още във влака ме преболя коремът вдясно, а две седмици по-късно, след една мъчителна нощ, медицинската сестра на гимназията ме прати да вървя в градската болница. И до там бяха поне три-четири километра, някакси се добрах и седнах в пълната чакалня на хирургическото отделение. Хората влизаха, излизаха, а аз, 13-годишен срамежливко, чакам ли чакам. Чакалнята се изпразни, някъде в късния следобяд на вратата се показа облечен в костюм мустакат мъж и удивено възкликна: „Ти какво чакаш?” Не дочака отговора и викна на някого:”Подготвяйте операционната!”

Доктор Крум Иванов набързо облече престилката, съблякоха ме, проснаха ме на операционната маса: гноен апендисит. Спомен от тичането през саранския баир по Богородица.

Реже докторът, а въпреки упойката мене си ме боли и стена: „Ой, ой, ой”.

„Абе момче, другите охкат, а ти „ой,ой,ой”.

„Ами аз съм френски възпитаник – уча във френския отдел на Езиковата”.

За тази случка се сетих преди дни, когато ми попадна книгата на Пенка Чернева, ловчанлийка. Подробно е писала за нашата гимназия, но има и един животопис за професора хирург д-р Крум Иванов.  Вечна му памет, спаси ми живота в онзи далечен септемврийски ден на 1952 г.

Константин ИВАНОВ