nabore.bg

Архивите са живи

Патоки: Два шамара

 Навремето всеки ден в 3 следобяд, по радиото се четеше бюлетин за нивото на река Дунав. На български, френски и руски. Сега всяка вечер по телевизиите върви бюлетин за фините прахови частици, тровещи българите и по-специално софиянци. Навремето на фините прахови частици им викахме мъгла. Откакто се помня, а се помня вече осем десетилетия, мъглата душеше София през декември и януари.

Да не се връщаме до дядо Вазов и неговите "Земляци", където четем: "Гъстък е думан паднал над равното софийско поле"... И сега на руски "мъгла" е "туман". Тези дни четох един текст от приятеля Боби Костурков, за това как горе, от Витоша, окъпана от слънце, София не се вижда поради фините прахови частици /мъглата/. Т.е. нищо ново под слънцето на Черни връх и мъглата /фините прахови частици/ над София през последните 80 години. Ама сега били виновни автомобилите. Тогава тази черна работа я вършеха кюмюрът и дървата, с които се отоплявахме софиянци.

Дотук шамари няма, но не бързайте.

Сред най страдащите от фините прахови частици са няколко софийски квартала, в това число „Хиподрума”. Нашата къща беше на ул. „Свети Георги Софийски” /тогава  май се наричаше просто „Георги Софийски”/, на 200 метра беше улица „Предела”, т,е. краят на София, а още 50 метра натакък беше „Димитър Несторов”, по която минаваше железопътната линия, оттатък която е „Хиподрума”.

„Хиподрумът” беше истински хиподрум, на който се провеждаха в неделен ден конни състезания. А също автомобилни. От онова време помня един от пионерите на автомобилния спорт Соколов. В паметта ми се е запечатало едно състезание, в което той и съперникът му се състезаваха на заден ход. Победи Соколов. А през седмицата след обяд ние, дечурлигата от махалата, ритахме  парцалените топки на „Хиподрума”.

По жп линията редовно минаваха влакове, имаше нещастни случаи с пешеходци, сгазени от влаковете и татко категорично ми беше забранил да пресичам жп линията, т.е. да ходя на хиподрума. Но мина Веско, най-добрият ми приятел, и ме повика да поритаме. На хиподрума, разбира се.

Прибирам се зачервен и потен вкъщи.

-         Къде беше?

-         У  Станислав, играхме на топчета.

-         Води ме у Станислав!

Станислав живееше на „Райко Жинзифов”, пряка на „Георги Софийски”. Разциврих се, признах си, че съм бил на „Хиподрума” и заради лъжата изядох втория и последен шамар от татко.

А първият беше през лятото на 1944 година в русенското село Две Могили, където бяхме евакуирани у братовчедка на баба ми след жестоката бомбардировка на София на 10 януари, при която беше срутена и нашата къща.

Та играя си аз на ашици /кокалчета от крака на овцата, къде ти на село топчета/ с братовчедите Колчо и Асен, не щеш ли трън ми влиза в петата. Боли. Ревейки, се прибирам у дома, баща ми взима игла и почва да ми вади тръна. Нещо не ще да излиза пустият му трън, петата ми се разкървява, реввам.

Изведнъж татко възкликва: „Къде е Беба?” /така й викаме на сестра ми и до днес, минала седемдесетте/. Тича до портата и вижда сестричката ми надвесена над кладенеца. В Северна България кладенците са шейсетметрови, водата е на дълбоко. В ръцете й шарената стомничка, която й беше подарил. /Татко имаше особена слабост към стомните – когато след отчуждаването през петдесетте събориха къщата ни, при разрушаването намериха трийсетина писани стомни, купувани през годините/. Затича се татко, грабна Беба. И ми заши шамара, вторият.

Заради моя трън двегодишната Беба като нищо можеше да полети в шейсетметровия кладенец.

Ами понеже са били само два шамарите, та съм ги запомнил.

                   

Константин ИВАНОВ