Архивите са живи
- search
- Всички
"Към работа" - първата публикация на проф. Боршуков от далечната 1920 г.
Дописката е отпечатана в казанлъшкия ученически вестник „Лъч”
Така е изглеждал някогашният ученически вестник „Лъч”, урежда го ученически комитет, адресът на издателя е: Иван Унджиев, „Ст. Караджа” 7.
Дали повечето журналисти пазят спомен и свидетелство от първата си публикация във вестник /със сайтовете въпросът е друг/, връщат ли се към нея, вълнуват ли се, като се сетят за началото на своя професионален път? Не знам. Сега обаче няма да разказвам за моето новинарско кръщение, а за първата дописка на историка на българския периодичен печат проф. Георги Боршуков.
Десетилетия от живота си той посвети на създаването на вестници и списания, после – на изучаването на историята на нашата журналистика от самото й зараждане. Неговата първа дописка, нарочно наричам творбата така, е „КЪМ РАБОТА”. Тя е означена с инициалите Г.Б. в листа за литература и педагогика на учащата се младеж в гр. Казанлък в. „Лъч”, бр. 2, издаден на 24 май 1920 г.
На снимката предоставена от архива на литературния критик и историк проф. Стефан Коларов отляво надясно: студентите по журналистика Мария Щиркова, Петър Врачовски, една колежка от друг курс, чието име съм забравил, аз, Мария Мелнишка, проф. Георги Боршуков, Василка Динчовска, Иван Гарелов, Йорданка Мишева
Проф. Филип Панайотов /„Вестници и вестникари”/, пише: в „Златния алманах на България”, издаден през 1940 г. , в който са представени главните редактори на тогавашните вестници, за Г. Боршуков е казано: „Главен редактор на „Дъга”, син на учителско семейство, роден през 1903 г. в Казанлък.
Още като ученик в Казанлъшкото педагогическо училище е печатал
първата си статия в местния ученически вестник „Лъч”.
Профилираната хуманитарна гимназия в Казанлък – нейни възпитаници оставят светли следи в духовния живот на България.
Ето какво четем в публикацията на Г. Б.: „Мнозина днес казват в списания и вестници, в реферати и сказки, че нашата младеж е напълно покварена. Мнозина пък я рисуват като едно идеално поколение и на нея отдават бъдещето, като я ласкаят с много епитети. Според мен, нито едното, нито другото е напълно вярно. Все има още под скромни ученически униформи да туптят благородни сърца, изпълнени с идеализъм. Уви! За голямо съжаление една значителна част от младежта е покварена! Мнозина обвиняват самата младеж! - Не в младежта трябва да се търси причината, а обществото само в себе си трябва да я търси, защото то създаде братоубийствената война на „цивилизованите” народи, защото същото това общество остави без нужния умел надзор младежите, защото то им отне добрите възпитатели през време на войната, защото то ги остави в мизерия...”
Паметникът на светите просветители братята Кирил и Методий /1934 г./ в двора на сегашната казанлъшка хуманитарна гимназия е първият в България. Историята му е красноречива – неговият автор Иван Топалов е възпитаник на педагогическото училище, после преподава рисуване в него. Когато бил готов с модела на монумента от гипс, ученици събират из града медни съдове за отливката и паметникът е направен в Държавната военна фабрика, сегашен „Арсенал”, и в механо-техническото училище, вече Професионална гимназия „Иван Хаджиенов”
През 1920 г. авторът Г. Б. разказва за вълненията на младежите и техните благотворителни начинания, които дават дъх в нечистата социална атмосфера, той твърди, че връстниците му не се отчайват и с присъщата само на тях упоритост продължават да работят, макар подигравани от свои безсъвестни другари и наричани „грандомани” от интелигентни господа. И призовава: „Младежи, нека заработим още по-интензивно, нека се борим с всичко лошо, нека бъдем чисти и идеални и тогава само с открито чело можем да се борим с онези, които ни наричат „покварени” и които търсят причината в нас, не там, където е тя!”
Вестник „Лъч” струва 1 лев и е доказателство за правдивостта на цитираните редове. Той разказва за изнесените реферати и за пиесите, поставени от ученици в школото, радва се на издадена стихосбирка на ученик, кани на изложбата на друг. Амбицията на листа за литература и педагогика е да стане духовен обединител,
истински лъч светъл, топъл и жизнерадостен.
В него намират място стихове на начеващи поети, статии на педагогическа тема, хроники за организирани забави. Там са поместени съобщения за даване на книги за домашно четене от библиотеката на дружина „Искра” в сряда и неделя срещу залог от 20 лв, както и информация за въвеждането със специален закон в Англия на ръчен труд в първоначалните училища.
Какви са указанията към сътрудниците? Творбите да бъдат четливи и ясни, дописниците да означават името и класа си, ако желаят – могат да използват с псевдоним. Ръкописи не се връщат, а за обяви се плаща по споразумение... ”Лъч” уверява читателите си, че не е „сепаративен”орган само на казанлъшките педагогисти, така наричат себе си възпитаниците на училището, и определя като задоволително разпространението на първия брой и в други градове.
След повече от век си струва да се заинтересуваме за живота в същото школо, вече Профилирана хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий”. Ще се убедим, че някогашната дописка за учениците-педагогози е получила свое естествено продължение.
Директорът на гимназията Румена Петрова разказва, че 2023-та за учебното заведение минава
под знака на два юбилея
– 140-годишнината от неговото създаване и 90-годишнината от поставянето у нас на първия паметник на св. равноапостолни Методий и Кирил. Тя е завършила Великотърновския университет, от 1996 г преподава български език и литература в гимназията, а от 2018 г. поема нейното ръководство. Така че можем да се доверим на наблюденията й за днешните възпитаници на училището – те се интересуват повече от електронната журналистика, а не от „хартиената”, някои вече правят първи стъпки в поезия и проза, сътрудничат в местни издания, които имат сайтове, също в откритата група на школото във Фейсбук. През различни периоди от историята на училището са отпечатвани много вестници и единични листове, за тях може детайлно да се научи и в местната библиотека, и в интернет. За 140-годишнината обаче не планират подготовка на юбилейно издание. Защо? Просто децата предпочитат да пишат и да ги четат в интернет.
Теодора Георгиева, директор на общинската библиотека. Тя сърцато откликва на молби за читатели и иска съдействие от съгражданите си за обогатяване на фондовете с опазена в лични сбирки книжнина...
Колкото и болно да е за заклет вестникар да чуе такова нещо, то отразява обективна действителност. Пък тя не е чак толкова мрачна, щом с помощта на Казанлъшката общинска библиотека „Искра”, учредена през 1860 г. и една от най-старите в България, се докоснах до дигитализираните броеве на някогашния ученически вестник „Лъч”.
От 2022 г. директор на библиотеката е Теодора Георгиева, също възпитаник на Великотърновския университет. От 1986 г. започва работа в общинската библиотека ”Искра”
вече признат общински културен институт.
Разбираемо е, когато се хвали с уникалното духовно богатство, пазено там – наша и чуждестранна старопечатна книжнина, ръкописи, редки и ценни издания след Освобождението, дигитална краеведска библиотека от местни вестници, излизали през 1878-1944 г. За какво съкровище става дума всеки е-ползвател ще прецени сам – един клик върху електронните ресурси от сайта на казанлъшката библиотека и човек може да се докосне до хумористичните„Стъргало” /1926година/, „К`во да е” /1902-1922г/ и „Огледало”/1937 г/, но също сериозните „Трезва просвета”/1940/ и „Сръчност”/1942/. Ще посоча още един вестник – „Пръчка” от 1905 г., издаден за ученическа защита от млади учители социалисти в подкрепа на ученическата стачка в педагогическото училище, насочена срещу лоши обноски на учители-реакционери...
В казанлъшката библиотека „Искра” може да се чете и... на компютъра вкъщи.
Преди години библиотеката ”Искра” се е обърнала с апел към казанлъчани да предоставят за дигитализиране броеве на стари издания, ако съхраняват такива у дома, за да бъде попълнена библиотечната колекция. Посочени са и търсените заглавия, но очакваният отклик не последвал. Все още не са дигитализирани и единични листове, с които библиотеката разполага. Е, както се казва – що са дни, занапред са, важното е неотклонното опазване на духовното наследство, което иде от нашите предци.
Антония МЕЧКОВА