nabore.bg

Архивите са живи

Памет: Полк. Димитър Чолаков загина геройски в отбраната на Добрич

На  3 март 2016 г. при тържествената заря-проверка в София по случай Националния празник - Освобождението на България наред с имената на националните герои, бе споменато и името на полк. Димитър Чолаков, загинал геройски като командир на 1-ва дружина от 35-ти пехотен Врачански полк при отбраната на Добрич през 1916 г.

На 6 септември 1916 г. през І-вата световна война за превземането на гр. Добрич -  някогашна столица на българското Добротишко царство, неприятелските войски съсредоточават 3 пехотни дивизии – румънска, руска и сърбохърватска, снабдени с артилерия и конни ескадрони. Командваната от подполк. Чолаков дружина е разгърната в отбранителна линия при подстъпите към  града в малка низина. Чолаков предлага на командира на полка да разреши оттеглянето на дружината на 200 крачки назад, за да се окопае по-добре и на по-удобно място, с оглед на по-успешна отбрана, при очакваната мощна атака на неприятеля.

Командирът на полка – корав троянец – счита това за грешна отстъпателна маневра, която ще окуражи противника, и я забранява. Тогава подполковник Чолаков издава следната знаменита заповед до ротите: „ Войници, не ни се разреши да се окопаем на по-задна позиция. Направете, прочее, така, че да знаят деца и внуци – ако Добрич падне, паднал е, понеже не е останал жив нито един от защитниците му!”.

На 7-ми септември още от зори започва масирана неприятелска атака с артилерийска подготовка по цялата отбранителна линия. Затрещява в отговор и българската артилерия. За почуда на противника, преди да е разгърнал всички части за атака, в устремна атака се  вдигат българските полкове: Една бригада от 6-та Бдинска дивизия  - 35-ти пех. Врачански и 36-ти пех. Козлодуйски полк, 8-ми приморски Варненски полк, подкрепяни от 2-ри артилерийски полк. Добруджанската степ става арена на кървава нечовешка касапница. Дружината на подполковник Чолаков се оказала в главното направление на противниковия удар в  участъка на с. Чакърча срещу с. Ези бей на 5-6 км от Добрич. Чолаков и всички офицери, с извадени саби, повеждат войниците в неравен, кървав бой.

„Към 10 часа подполковник Чолаков е повален смъртоносно. Командването на дружината поема капитан Георгиев, но и той е убит. Тогава командването поема  поручик Дундеков, но и той пада пронизан от вражески къшум. Накрая в дружината остава единствен подпоручик Димитров, но и той пада – последният офицер! Сега войниците се командват сами – верните безименни Врачанци! Така ги сварил подпоручик Таушек, който по жребий бил пратен от 2-ра дружина да командва шепата железни хора…” – така военният кореспондент тогава Антон Страшимиров описва този славен, но не единствен, войнишки подвиг.

По обяд в атака, като вихрушка, се включва предислоцираната след битката при Карапелит І-ва Софийска шопска кавалерийска дивизия на ген. Иван Колев. Тя помита сърбохърватската дивизия, нанесла тежки загуби на 36-ти пех. Козлодуйски полк, която отстъпва в безпорядък. Това окуражава Варненските и Врачански военни части, които минават в решително контранастъпление.

Чуждите дивизии са спрени и отблъснати в дълбочина. Добрич е спасен! Цената са хиляди свидни жертви, обречени на смърт от алчни и безразсъдни монарси.

А  ето как сърцеведа Страшимиров описва картината след тази битка в сборника „Червени страници”, издаден през 1917 г.: „Когато на 7-ми септември след обяд руско-румънските дивизии обърнаха гръб и нашите санитарни команди се пръснаха далеч да вършат своята работа – степта заприлича на лозе, докъдето очи видят. Падналите бяха много – толкова много, че за да се приберат от гробарите до всеки убит войник се забиваше пушката му. И от хилядите възправени пушки степта заприлича на лозе. Това бе най-страшното.

… Тук падна подполковник Чолаков – спре се пред полузаровен окоп  един от оцелелите войници. Подполковник Чолаков беше левент мъж от пазвите на Пирин. Той имаше двама синове артилеристи, които в празник не се деляха от него. Весели планинци с покрити от ордени гърди, които дома се галеха като деца, а на бойното поле се биеха като лъвове!”

И още: „Ето връщаме се вече в Добрич и спираме пред новата градина на мъртвите. Три дълги редици офицерски гробове и зад тях – стан братски войнишки могили… Тълпим се пред гроба на подполковник Чолаков. Той е от първите погребани. Това е било на утрото след победата. Стекъл се целият спасен град – нали Чолаков с кръвта си е запечатал своя завет; и нали Добрич не е паднал, защото след първия от защитниците му беше готов да падне и последният… Стоя унесен. Участващите разказват и ме унасят сред плачущи хилядници пред трупа на храбрия пиринец… До мъртвия стои артилерист с мраморно чело- млад войн пред трупа на баща-вожд. Смъртта е велика… А ето ред е  - навежда се последният, войнът с мраморното чело. Той прегръща любим баща и бликва болно сподавен стон. Пронизани са хиляди гърди… избухва и глухо ридае народът”.

Подполковник Димитър Чолаков, произведен посмъртно в чин полковник, е първороден син на първородния син Христо на  друг първороден син – не по-малко храбър пиринец – Никола Филипов Чолаков (1819-1879). Този Никола Ф. Чолаков в далечната 1838 г. когато Апостола на нашата свобода Васил Левски е прохождал, дръзко „открадва” и така спасява от насилствено потурчване първородната дъщеря на Мехомийския (Разложки) свещеник отец Михаил поп Йосифов - 15-годишната красива девойка Катя – впоследствие баба на Димитър Чолаков.

Полк. Димитър Чолаков, на чието име е кръстено с. Корбул, Силистренско, близо до тогавашното село Кючук Кайнарджа, е роден през 1866 г. в малкото, но много будно в миналото, с. Долно Дрàглище, Разложко в многолюдния гостоприемен дом на дядо си Никола Ф. Чолаков.

След потушаването на Кресненско-Разложкото въстание 1878 г., цялата фамилия на дядо Никола, в чиито три къщи с общ двор се е помещавал и Щабът на въстанието в Разложко – бежанците от Македония се заселват в гр. Златица. Днес можем само да цъкаме с език като гледаме приложената снимка на фамилията на бащата на полк. Д. Чолаков – Христо Н. Чолаков (1842-1913 г.), направена през 1894 г. в гр. Златица. На нея се вижда подпоручик Димитър Чолаков със съпругата си Виктория; до нея дядо Христо с внука си Христо на скута. До тях по-малък брат на Димитър, сестри, зетьове и, сгушени в краката на майките си, орляк деца. И това е фамилията - Христо, Атанас, Георги, Иван, Филип, Илия и 3 задомени дъщери Мария, Магда, Цена - на стария комита Никола Филипов Чолаков (1819-1879). Първородната му дъщеря Антонина (Тона) – 20 годишна – става жертва на турския произвол през 1864 г., завършил трагично и за турчина насилник и за невинната жертва. Силата и несломимият дух на българската народност са въплътени в тези многолюдни семейства, в които децата са възпитавани в труд, упорство и християнски добродетели.

Полк. Д. Чолаков като юноша мечтае за учителско поприще. Насърчават го грамотни роднини и от бащиния, и от майчиния му род – Чолакови и Панджерови. Учи 2 години в килийното училище в с. Долно Дрàглище. След 1878 г. в гр. Златица. През 1881-1883 г. завършва класното училище в Цариброд, където чичо му – поборника Георги Николов Чолаков (1853-1919), е учител. После педагогически курсове във Враца и Кюстендил, и за кратко е учител. Но през 1887 г. постъпва юнкер във Военното училище и с ХІ випуск 1889 г. в чин подпоручик постъпва на служба в 13 пехотен Рилски полк гр. Кюстендил.

Там се жени за учителката Виктория Хаджиилиева от гр. Прилеп. Раждат им се в последствие 4 деца – синове Христо и Петър, и дъщери Надежда и Цветанка. Следва успешна военна кариера в армията. Завършва с отличен успех Висша офицерска школа 1896 г. В 1900 г. с чин капитан е ротен командир в І-ви резервен полк в гр. Брезник, началник на пограничен участък Цариброд – връх Патарица с щаб в гр. Трън. 1905 г. е ротен командир в 18 пехотен Етърски полк гр. Велико Търново. В 1912 г., произведен в чин майор и командир на 4-та дружина от 18 пехотен Етърски полк, участва в Балканската война. В стихията на боевете е при настъплението на ІІІ-та Българска армия от границата в посока Лозенград, Бунар Хисар, Чаталджа,  ез. Деркос. За проявена храброст е награден с Орден за храброст ІV ст. ІІ кл. В Балканската война 1912 г. вземат участие и двамата му синове: Христо като подпоручик от артилерийски полк, а по-малкия Петър – 17 годишен доброволец – портупей юнкер, командир на взвод в 16 рота на 18 пех. Етърски полк. За проявена храброст в боевете при Люлебургас и Бунар Хисар лично командирът на ІІІ-та армия ген. Радко Димитриев произвежда на фронта Петър Д. Чолаков в офицерски чин  подпоручик. За боевете при Чаталджа, с. Тарфа, Чифликкьой Петър е награден със знака на военния орден за храброст ІV степен. За участието му в останалите боеве е награден с Офицерски орден за военна заслуга на лента. В Европейската война срещу Сърбия 1915 г. като командир на артилерийска батарея от 2-ри арт. полк Петър Д. Чолаков участва в боевете на 6-та Бдинска дивизия при Връшка чука,  Болевац, Алексинац при река Морава.  За проявена храброст е награден с Орден за храброст ІV ст. ІІ кл. След тези боеве полкът е изтеглен в района на с. Кочериново като армейски резерв.  През м. август 1916 г. полкът е прехвърлен на Добруджанския фронт. Там на 5.ІХ Петър участва в боевете за освобождаване на Добрич и на 7.ІХ като командир на 4-та батарея от 2 ри арт. полк участва в отбраната на Добрич. Това е „войнът с мраморното чело”, впечатлил писателя Страшимиров.

След Добричката битка Петър Д. Чолаков участва в боевете при Кубадин,  Топрик Хисар, Мурфатлар, Хърсово, Бериштепе, Исакча на р. Дунав. За тези боеве е награден с Ордена за храброст ІV ст. І кл. и произведен в чин поручик. На румънска територия 1917 г. участва в битката на Серет с. Максинели. Следват нови назначения – началник на подофицерска мераческа школа гр. Разград и др. След свършване на войната в чин капитан от м. януари 1919 г. е командир на отделение в 4-ти артилерийски полк гр. София. За отказ и противодействие на 9-то юнския преврат 1923 г., ненавършил 28 г., е уволнен от армията и интерниран.

Ето накратко и битието на по-големия с три години негов брат Христо Д. Чолаков, роден 1892 г. в гр. Кюстендил. Завършва Военното училище през 1911 г. (31 випуск) и постъпва на служба в 7-ми артилерийски полк гр. Самоков. В Балканската война като взводен командир в 7-ми арт. полк  в състава на 7-ма Рилска дивизия участва във всички боеве с турците и влиза в Солун. В боевете при Булаир 1913 г. за проявена храброст е награден с Орден за храброст ІV ст. ІІ кл. В Междусъюзническата война и тримата наши герои са на първата бойна линия. От 29 юни до края на войната майор Димитър Чолаков участва в боевете при Босилеград, връх Царица, Букова глава и Пайчин гроб. За тези боеве е награден с орден Св. Александър V ст. на военна лента. В тази война синът Христо като командир на артилерийска батарея участва в ожесточените боеве на 7-ма Рилска дивизия при Брегалница и Калиманци. През следващата мирна 1914 г. Христо Д. Чолаков описва тези боеве в книгата си „Брегалнишки и Калимански боеве”. За участието си в тях Христо е награден с орден Св. Александър V ст. с мечове, сребърен и е произведен в  чин поручик. А Петър Д. Чолаков след края на Междусъюзническата война довършва военното си образование във Военното училище и е изпратен на служба към 2-ри артилерийски полк гр. Враца.  Първата Световна война, която започва при нас от 1915 г. заварва във Враца за кратко време бащата Димитър Чолаков и двамата му сина – Христо поручик, командир на батарея от 2-ри арт. полк и Петър – подпоручик, адютант в същия полк – трима калени бойци и отлично подготвени артилеристи.

Бащата подполковник Димитър Чолаков, като командир на 1-ва дружина от 35-ти пех. Врачански полк е на най-северния фланг на 6-та Бдинска дивизия при с. Брегово. Пръв преминава придошлата р. Тимок на 3.Х.1915 г. и с бързи действия срещу връх Алие обърква сърбите и заема гр. Неготин, след което се насочва към гр. Зайчар. С това улеснява падането на Връшка чука и настъплението на дивизията към река Морава. Участва в боевете на дивизията при Болевац, Планиница, Алексинац и завземането на Прокупле.  За тези боеве Димитър Чолаков е награден с Орден за храброст ІV ст. І кл. По нареждане на главното командване дивизията е изтеглена като армейски резерв в района на гр. Петрич и средното течение на р. Струма.  През м. август 1916 г. части от 6-та Бдинска дивизия в състав 35-ти пех. Врачански полк, 36-ти Козлодуйски и 2-ри арт. полк са прехвърлени от Македонския на Добруджанския фронт. При прехода от Петрич след Кресненското дефиле при гр. Симитли подполковник Димитър Чолаков се отбива от колоната и посещава родното си село Долно Дрàглище, Разложко, което е напуснал като дете – бежанец през 1878 г. Домиляло му да се срещне с чичовци, стринки, братовчеди;  да се порадва, макар и за кратко, на красивата Разложка котловина заобиколена с чудните хребети на Рила, Пирин и Родопите. Сякаш е предчувствал че само след месец пред очите му ще  падне завинаги завесата за всички земни изпитания, радости и красоти. За това свидетелства протойерей Кирил Ив. Чолаков, негов първи братовчед (вуйчо на майка ми).

Във войната срещу сърбите 1915 г. синът му – поручик Христо Д. Чолаков участва в боевете при Зайчар, Връшка чука, Планиница, Алексинац на р. Морава и Прокупле. За тези боеве Христо е награден с Орден за Храброст ІV ст І кл. След отхвърлянето на сръбската армия към Албания  батареята на Христо е разположена в района на с. Бобошево. От м. август 1916 г. поручик Христо Д. Чолаков е прехвърлен на Битолския фронт, където участва в боевете за отблъскване на французите. На 29.ІХ.1916 г. на позицията Канали-Меджетли, на 800 м. североизточно от с. Лъжец, при ожесточен противников артилерийски огън, наблюдателния пункт на поручик Христо Чолаков е разбит и Христо ранен тежко в крака и лявата ръка. Раната в крака заздравява, но ръката не се възстановява и Христо остава инвалид до края на краткия си живот. С незаздравяла рана той се явява доброволно в бойния строи. Произведен в чин капитан, става офицер за поръчки към Военното министерство. Проявява се и като талантлив писател – написва биографична книга за командира на ІV Българска армия ген. Савов. При инспекция в Софийския затвор Христо Чолаков се запознава с Александър Стамболийски  и след края на І-та Световна война, заедно с брат си Петър са привлечени като съратници на БЗНС. Това съратничество им донася тежки репресии след 9-то юнския преврат 1923 г. Христо е участвал в Управителния съвет на БЗНС и в редакцията на в-к Земеделско знаме. Бил е за кратко директор на мини Перник. В 1936 г. раните от войните подкопават здравето  му и Христо Чолаков почива на 43 годишна възраст. А Петър  Д. Чолаков, след сложни житейски перипетии – следва право и финанси в Австрия, за кратко Директор на банка, а до пенсионирането си след 9.ХІ.1944 г. служи като офицер в Трудовата повинност, за създаването на която е съдействал още при управлението на Стамболийски. Достига чин полковник.

За трудовата повинност е добре да се припомни следното: Въодушевени от успехите на доброволното бригадирско движение след 9.ХІ.1944 г. недалновидни български управници през 1948 г.  ликвидират задължителната за непригодните войници трудова повинност. Осъзнали грешката си по-късно се създават Строителни войски и Строителния сектор към БНА. Още по-недалновидни български „демократични” управници, за да предотвратят опити за обратен преход към социализъм след 1989 г. закриват печелившата институция Строителни войски и Строителния сектор към БНА. След тази грешка днешните управници се  чудят как да решат циганският, пардон, ромския проблем и битовата престъпност, увреждащи националната ни сигурност. Хора като полк. Димитър Чолаков и синовете му Христо и Петър – храбреци, железни и последователни родолюбци, се раждат твърде рядко. Рядкост е трима мъже от едно семейство да са се били толкова храбро в почти всички битки на българската войска за Освобождение и Обединение на българския народ в Тракия, Беломорието, Западните покрайнини, Македония и Добруджа. Дъщерите на полк. Димитър Чолаков са също достойни чеда на България.

 С най-малката дъщеря на полк. Димитър Чолаков – Цветанка, гимназиална учителка – съм се срещал и разговарял доста пъти. Тя идваше на гости при роднините си – дъщери и син на полк. Илия Николов Чолаков (1865-1916), загинал геройски като командир на дружина от 11-ти пех. Сливенски полк на 19.ІХ.1916 г. при отбраната на връх Каймакчалан, Македония и погребан в гр. Прилеп, родния град на нейната майка.  Пък аз – 20 годишен студент тогава, по съвет на роднини, бях настанен на квартира в дома на Илия Чолакови на бул. Фр. Нансен №1 и останах при тях от края на 1962 г. до 1991 г. Цветанка Д. Чолакова с мелодичния си глас разказваше охотно, както всяка любяща майка, за съпруга си д-р Станислав Костов, родом от гр. Никопол, носител на Орден за храброст от участието си в Дравската епопея през ІІ-та световна война срещу германците, за синовете си Димитър и Борис, женен за германка; за сестра си Надежда и сина й Петър, за брат си Петър и двете му дъщери. А с „войнът с мраморното чело” – Петър Д. Чолаков съм се срещнал и разговарял един единствен път. Това бе в края на 60-те години от миналия век на ул. „Люлин планина” №36 (тогава Никола Кофарджиев) в двора на къщата на ген. Никола Ив. Чолаков – техен братовчед. Запозна ни нашият роднина Георги Сланчев, тогава н-к отдел в СГНС – сърдечен и отзивчив човек. Помня думите, които каза достолепно изправеният, с благородна осанка Петър Д. Чолаков: „Бог ме дари с дъщери – умни и добри. Пък аз много исках да имам син! Щях да го възпитам храбър, честен и справедлив както баща ми, дядо ми и всички наши неповторими предци. Какъвто и да е строят, България има потребност от повече такива хора…”. 

 

Инж. Иван КАЛОЯНОВ

Вестник „България без граници”


Полковник Димитър Чолаков

Полковник Димитър Чолаков

Погребението на полковник Димитър Чолаков

Погребението на полковник Димитър Чолаков

Полковник Илия Чолаков

Полковник Илия Чолаков

Подполковник Никола Чолаков

Подполковник Никола Чолаков