nabore.bg

В разгара на зимата сме, а тя не се дава лесно. Тази нощ свистяха ветрове, валяха снегове, като че ли искаше проклетницата да си покаже майсторъка. Но на сутринта грейна едно слънце, което ни отвори душите за светлите и по-топли дни, идващи с усещащата се пролет. Тръгнали сме с внучката за хляб - до близката фурна. “Скръц-скръц” се чува под краката ни, а въздухът трепти, звънти със сребърни звънчета. Снегът е бял и чист като детска душа, като душата на моята внучка, гушнала топлата си ръчичка в ръката ми. Хлябът е току-що изваден от пещта, пари в ръцете ни. Отчупваме си по залче и благословеният аромат ме пренася в незабравимото ми детство…

   Бяхме градски деца - играехме на тротоара пред къщата ни, скачахме на “дама” и “прескочи кобила”, на “дълго магаре”. А на калдъръмената ни улица играехме на “челик”, на гоненица, на топка… Дворът пред къщата ни беше цветна градина. Два вечно зелени храста от цариграски чемшир се извисяваха сред едрите цветове на хортензиите. Зад къщата, в малкото “задно дворче” беше царството на мама и баба. До високия зид на оградата бе разперила листа огромната смокиня. Тя даваше толкова плод, че имаше за нас, за роднините ни и за децата от махалата. А какво ароматно сладко ставаше от нея! Прочутото пловдивско смокиново сладко!

     На “своята си” територия мама беше насадила цветя всякакви. Цъфтяха от ранна пролет до късна есен, радваха очите ни, омайваха ни с миризмите, които излъчваха. Мама ги береше, слагаше ги във вазите из къщата, а и гостите ни изпращаше с букети. Баба пък беше насадила покрай лехите своите мерудии: джоджън, магданоз, копър, босилек, щото “мерудиите са душата на манджата” - това звучеше като “закон божи” от нейната уста!

   Имахме си една леля, която единствена се върнала от Пловдив в село Дълго поле заради мъжа си, към когото беше силно привързана. Там през януари 1944г се е родил брат ми, защото нашите се евакуирали при леля и калеко. Така казала баба, която се чувствала най-добре при този си зет - с кротката усмивка, с добрите си сини очи. Селото е разположено между две летища. По-далече е “Марно поле”, а съвсем близо е “Граф Игнатиево”. Когато обстрелвали летищата, в селото ставало светло като ден. В една такава нощ, раздирана от бомбите, се родил брат ми. Татко залягал и пълзял, едва се добрал до къщата на леля. Дрехите му висели като парцали, но там го чакала новородената мъжка рожба! И тъй като в този дом това било първото оцеляло момче, радостта на всички била голяма!

     Ароматните залчета топъл хляб сега ме връщат в онези дни, когато един път седмично леля месеше хляб. Как го чакахме този ден! Леля Магдалина, чиста и спретната, забрадена с бяла кърпа, запретнала ръкави месеше тестото в големите нощови. Около нея се суетеше баба с наставления, с подканвания да не превтаса тестото и после хлябът да е кисел. В големи тави с къдрави стени, предварително подмазани, се слагаха топките от тестото. Мятаха се в пещта - червена като огнена паст! А за нас, децата, слагаха едни малки питки съвсем близо до вратата на фурната. Вадеха първо тях. Ние ги чакахме със светнали очи. Как ухаеха! Повече никога и никъде не съм яла по-вкусно нещо! Ето, леля е извадила питките. Ние ги премятаме в ръцете си, защото са врели, духаме ги, разтваряме ги и вътре леля слага  от домашното масло, което са избили предния ден. То веднага се разтапя и дъхът му се смесва с влудяващото ухание на току-що изпечената питка. Ръсим с чубричка и отхапваме жадуваното залче!

    В тази фурна се печаха и големи червени чушки, от които после се чукаше червен пипер. Леле, как кихахме, когато сееха пипера! А леля си е вързала бяла тънка шамия, пребрадила се е като медицинска сестра на фронта! Печаха се още пилета, току-що оскубани, мятаха се гювечи с кокоше месо, тави с пълнени агнета за Гергьовден. Тук се приготвяше и пълненото прасенце за Коледа. Тогава се носеха на талази такива аромати, че ние често, често преглъщахме слюнките си.

   Тук, в село Дълго поле, сме пили току-що издоено мляко от кравата - топло, дъхаво на билки и кърски цветя. А как обичахме да лежим в сеното, да се катерим по копите, да се пързаляме от върховете им, после да се отупваме от полепналите сламки и със зачервени бузи да се приберем, за да поемем поредната си намазана филия от големите кръгли самуни на леля. А върху филията - прясно масло или мазно сирене, или домашен мармалад с ядки от орехи. И пак тичаме, защото игрите ни викат…

    Ранна утрин, още не се е разсъмнало, но нас ни завиват с одеяла, слагат ни в талигата или във волската кола и към… полето. Нашите работеха, а ние им носехме вода в шарените стомни. Беряхме си плодове, връзваха ни люлки и по цял ден ехтяха гласовете ни. Пеехме като птичките по дърветата. Когато почнеше жътвата, нашите ставаха още по-рано. Леля от вечерта е приготвила дисагите с храната: завила е в чист месал самун хляб, отрязала е голям резен от бабека / напълнен мехур от стомаха на прасето с кълцано месо с много силни подправки и така зачервено с домашния пипер, че зачервява и филията, върху която ни го подават/. Когато на обед се нарежда трапезата, ние, децата, сме най-важни, защото сме осигурили най-сладката и студена вода, с която в големи сахани разтварят сливов мармалад, после го подкиселяват с оцет и става една лятна крем-супа, която гаси жаждата, разхлажда те и те кара да ядеш още и още от белия хляб и от пиперлията бабек! Колко пъти си купувам сега от “странджанския дядо”, от ”банския старец”, но не е като лелиния бабек !

     Най-богати на миризми бяха дните на село през есента. Тогава дърветата, отрупани с плод, бяха като парфюмерия на открито. Дъхави ябълки, ароматни сини сливи! А дюлите - те цяла зима грееха с жълтите си лица, гледаха ни от скриновете, усмихваха ни се и разнасяха пищен мирис! Есенес ходехме за шипки в корията. Ах, тази кория! Колко ни привличаше и колко ни плашеше! Ами там може да има таласъми, самодиви! Хващахме се за полите на баба и леля и се молехме да ни заведат в корията. В ранната пролет там беряхме кокичета, после правехме букетчета от срамежливите и дъхави теменужки, следваха жълтите и лилави минзухари…

    Ето, всички сме в корията. Берем шипки, пищим от шиповете им, които наказват малките ни пръстчета. Ама каква сладост ни чака в делвите! Не се забравя уханието на този домашен мармалад! Правеха го от шипки, от сливи, от круши, а смесен беше още по-дъхав! Само в детството си съм яла такъв гъст, лъскав  мармалад! Само тук, в тази благодатна тракийска земя, се раждаха такива сладки плодове, само тук нашите правеха тези уханни сладости! А как чакахме рачела от тиква! Все се чудехме на това “варно мляко”, в което киснеха парченцата от тиквата! А после ни оставаха “мустачки” от рачела!  Няма насита от тази сладост, дъхава на мед!

      Ами домашната лютеница! В нея имаше огромни червени чушки, сини патладжани /цели “магарета”/, домати като детски глави, моркови. Всичко това печено на жар и едро смляно, се вареше в едни големи тави, бъркаше се с дълги лопатки. Ние се въртяхме около огъня, гледахме как червена смес ставаше гъста и уханна и преглъщахме! Тази лютеница беше лъскава смес от най-силните аромати на лятото. Пък и баба я ръсеше със “своята любов” - подправките, които подсилваха вкуса и мириса й, та ставаше неустоимо лакомство! Толкова ли сме били гладни или вече няма такъв чист зарзават? Или жените вече не влагат толкова труд и старание в готвенето, та повече не съм вкусила такива чудеса!

    Щях да забравя за аромата на сливовия пестил! Режеха го на големи парчета и увит в пергаментова хартия го съхраняваха в килера. Там бяха всички вкусотии, които ни привличаха неудържимо: висеше бабекът, закачени се проточваха суджуците, светеха кехлибарените очи на гроздето. Там беше и дъхавият шарлан - в едно варелче с чучурче. Точеха от него за готвене и пържене. Ухаеше на току-що изстискан слънчоглед. Как няма да е вкусна “цялата манджа” на леля! Тя все бързаше, имаше много домашна, къщна и кърска работа и си беше измислила лесна манджа. Слагаше от всичко в тая нейна си гозба - цели зеленчуци, че нямаше време да ги ситни. Нареди ги в голям пръстен гювеч, поръси сол, червен пипер, мерудии, шарлан, сложи капака и хайде във фурната! Ама какво ядене ставаше! Да си оближеш пръстите! Затова, като ни питаха:” Утре какво да ви сготвим?”, ние в хор викахме: “Цяла манджа!”

   Обичахме да отваряме сандъка на леля. Там, между орехова шума бяха скатани нейните премени, кърпи, престилки… Ох, как тайнствено  миришеше! Имаше и гердани, и гривни, и сухи цветя, и босилек - все от градините брани. Всичко, извадено от този магически сандък, ухаеше на чисто, на празник!

   Когато сега правя ошав за коледната трапеза, винаги си спомням как цепехме сливи, круши, ябълки и как леля ги сушеше на покрива на лятната кухня. После тавите с плодовете отиваха в по-слаба фурна и се карамелизираха. Когато ги сложеха в ошава, ни връщаха в лятото със засилените си аромати.

     В късната есен започваха да налагат туршиите - в делви, в качета, в големи буркани. Между зеленчуците слагаха листа от дюли, венчета от вишните и от лозите, царевица на кочани, ябълки. Всеки зеленчук и плод пускаше своя сок и аромат и се получаваха незабравими “симфонии” от ухания.

     Крушовицата на леля! В едно каче втасваха диви круши във вода с хардал. Получаваше се божествено питие! А плодовете - стипчиво сладки и малко лютивички, бяха любими на малки и големи! 

    Идваше зимата с чистия сняг, който синееше, лилавееше. Въздухът имаше боров дъх от дима, излизащ от комините. Той се виеше се на кълбета, а ние ги гледахме как се разтапят в чистия небесвод.

   Сега следваше най-чаканата и най-голямата радост за всички - клането на прасето. Знаехме с подробности всички “операции”: пърлене, стържене, разфасоване. Въртяхме се около възрастните и чакахме да ни отрежат  от ушенцето. Голямата суетня около прасето нашите подслаждаха с канчета с младо вино, а за нас имаше горещ ароматен чай с мед. Той беше червен от сухите шипки и дренки, дъхаше на диви ягоди и малини. В него имаше и листа от дюли, от уханни горски плодове, та беше като полъх от гората! Този чай бе незабравим букет от аромати!

     Вкусотиите от прасето - кървавици, наденици, суджуци, пиперлии сланинки, цяла зима баба ни ги печеше в жарта на печката върху машата. Цвъртяха апетитно и миризмите им ни влудяваха! Сочни и вкусни, те се топяха от крехкост и сладост!

     Виждам се малка, колкото внучката сега! От синора на нивата протягам ръчички към синия синчец и червените макове. Мама им казваше “камбули -були”. После тя ми свива венец, слага ми го главата и аз съм “полска “ принцеса! В шепата си мама е издухала от осила житени зрънца - аз ги дъвча и вкусът им, загорял и слънчев, запомням за цял живот!

      … Разказвам на внучката колко житени зрънца трябват за този хляб, който сме си купили, а тя ме дърпа за ръката: “Бабо, виж колко хляб сме изяли!” Леле, мале, ние сме го преполвили - залче по залче, подсладени с ароматните ми детски спомени !…

Петра ТАШЕВА