nabore.bg

Всеки , който е имал възможност да се  доближи до Петър Междуречки, ще се съгласи с определението, че той беше неповторим човек. За такива хора обичаме да казваме примерно, че са били човеци с главна буква. Такъв беше той и като дипломат. Беше първия ни посланик във ФРГ през 1974 г. и последния в ГДР преди обединението на Германия до 1991 г.

    Негова е заслугата на дипломат за успешните контакти с големите немски политици Вили Брандт, Хелмут Шмит, Хелмут Кол, Йозеф Щраус, Ханс-Дитрих Геншер.

    Междуречки беше кмет на столицата по времето на социализма между 1978 и 1986 години. Ще ви припомня своебразната реплика на Тодор Живкова: ”Стига е бил дипломат по Германия! Да дойде да поработи в София!” Или „Не може един такъв красив кмет да е градоначалник на мръсна и непочистена  столица!”    Почти денонощно кметуваше Междуречки. Строи пътища, ключови булеварди, жилища, търговски обекти, НДК, където днес е и българското Европредседателство... Над 120 хиляди жилища са построени по негово време, които все още днешната община ги препродава и заменя...

Смъртта го завари като почетен председател на ветераните-социалисти в София. През 1984 г. излезе книгата ми „Щурче под лозата”. Бях заместник председател на Столичния съвет за култура и му я подарих с автограф, а той на следващата ни среща не пропусна отново да ми благодари, че тази книжка му е помогнала много във взаимоотношенията с децата му.

   Като градоначалник всеки ден се прибирал по късни доби в къщи. Децата му спели. Той ги целувал бащински, а дъщеря му отваряла очи и казвала: ”Я, какъв сантиментален кмет имала София!”А той й цитирал едно мое стихотворение, което завършва със стиха: ”И ме огряват в къщи в пижамки две слънца...” като доказателство, че имало и други сантиментални бащи като него, които не са имали достатъчно време за семейството поради обществените ангажименти, но обичта им е била приоритетна към децата...

    Няма да скрия, че се почувствах доста поласкан от оценката и повода поезията да помага даже на един кмет в бащинските му взаимоотношения с децата. Много по–късно станахме много близки и по партийна и по човешка принадлежност. Той беше и председател на Движението на ветераните в БСП –София, после аз наследих неговите задължения, а той остана почетен председател до смъртта си.

   Петър беше не само сантилентален, той беше прекалено емоционален. Страдаше от разрухата в града и в страната, болеше го от промените и щетите от уродливия преход, имаше често несъгласие и с онова, което ставаше в общината, в държавата, в партията, наследила БКП. Веднъж, доста разочарован от събития, от колеги, от грешни ходове, на четири очи разговаряхме и беше стигнал до крайния избор да напусне или да остане в партията. Преживял обиди, преглътнал несправедливи упреци, но остана верен и предан до края на времето, в което мина животът му, не престана да се вълнува от процесите в БСП и в страната, особено в града, писа отворено писмо до главния архитект на столицата Здравко Здравков. Не го сломиха и здравословните проблеми.Често с помощта на верния другар до него съпругата му Таня, с помощта на патериците идваше на срещи, палеше се както винаги и отправяше послания за ефективна , а не само ефектна пропаганда и работа с хората, даваше умни съвети, оставяше ни уроци по дипломация, по коректност и приятелство. Позовавеше се на сантиментални спомени, често разказваше пиперливи анекдоти и случки от богатия си опит от миналото, предизвикваше бурни аплодисменти и с ораторските си способности...

   И няма как лесно да отшуми или да заглъхне споменът за един сантиментален кмет на София...

Мир на  праха му. И да е светла паметта за Петър Междуречки.

Лозан ТАКЕВ