nabore.bg

Коледа, а и дните, преди нея, въздейства на всички възрасти! Не е вярно, че само на децата. Е, на тях  най – много. На пръв поглед,  човек, прехвърлил отдавна по-хубавата част от живота си, изглежда безразличен към този ден. Но това е измамно –  щом наближат коледните дни, във  въздуха сякаш се появява специален аромат, който  кара всички, дори пенсионерите, да изпитват наслада от дишането... Някак естествено, през тези дни се увеличават положителните постъпки – милосърдието, дарителството... Намаляват съобщенията за кражби и насилия  в домовете на беззащитни хора,    телефонните измами,  катастрофите по пътищата. Хората стават по-добри, нощите  -  по - светли и цветни от всякога. По елхите грееят многоброини звездички. Дори природата сякаш намалява своята разрушителна мощ, която донесе толкова беди на хилядин наши сънародници.   Наистина Коледа е вълшебен  празник, в който стават чудеса...

За първата си среща с нея  искам да разкажа. Беше прекрасно, че я преживях още в детството си. Но  първо - малко предисловие...

Би било добре  човек да си спомня само за хубавите неща от миналото, но за съжаление,  не е така. Помня  и неприятните и ненужни – както се оказа впоследствие – събития. За какво ми е притрябвало, например, да си спомням

кога се създаде ТКЗС на село?

За незнаещите ще кажа, че тази абревиатура означава Трудово Кооперативно Земеделско Стопанство, което беше  измислено непосредствено след 9.9. 44 година, а през 50-те,   къде доброволно, къде не, всички домакинства в държавата станаха негови членове. Беше им взета земята и тя стана „обща“. Спомням си, че по-късно, като ученик в карловския механотехникум, реших да впечатля класа с остроумие  и я разчетох гласно  на учителката по  литература: „Там Където Загиват Селяните“. Тя уж беше симпатяга, но след тоя случай започнаха неприятностите ми,  продължиха дори, когато се преместих да уча в Пловдив. Много важно, че Димитров умря през 1949, а Сталин – на 5 март  1953 година и селото ни, както и цялата страна, скърбеше. По подобие на севернокорейците, когато умря техният вожд Ким Ир Сен.

 В Калояново много се тачат родените в една и съща година. Има набори, които са оставили следа и се помнят. Появилите се на бял свят през 1919 година, например, са от зодията „алкохолици“.  Някои от тях – тримата Димитровци - Идеаловата, Гушовата и Минковата Мита, още се споменават по кръчмите. Те бяха избрали пиенето, като свой начин на съществуване. Сега някои  допускат, че тяхното безспирно пиене е вид протест срещу наложената насила власт над селянина. Твърде смело предположение... Другите техни връстници сигурно са били почтени и трудови хора, но както става и в Биг Брадър, тримата са били „себе си“.  Мимоходом – защото е извън темата – ще отбележа, че моето мнение  е доста по – различно от това на продуцентите на предаването и на тези, които избират“Любимата звезда на България“. Предпочитам човек, дори с лоши черти на характера си, да ги потиска цял живот, отколкото да бъде агресивен простак, па бил той „себе си“.  Все-пак, тримата са определили визитната картичка и на останалите, родени през 19-та година...  Другият набор е 1928, наричан земетръсен, защото същата година

се случило силното Чирпанско земетресение.

Най-колоритната личност, родена през тази година, е Стоян  Витков – Жак, който си остава  ненадминат местен шегаджия. От всяко негово изречение струеше  хумор! Жив и здрав да  е, сигурен съм, че и на днешната сериозна възраст е съхранил   своето остроумие и духовитост! Друг образ, роден през тази година, е моят комшия Атанас Кодошев, по прякор - Троцки. Неговият живот би бил интересен сюжет за  роман, или поне за дълъг разказ. Той също, като героите от набор 19, беше наблегнал на пиенето. Но тримата поне  поработваха, а той протестираше от сутрин до вечер, ако имаше, разбира се, будали да го черпят...

 Нашият набор – 1945 година, с основание претендира за почетно място в паметта на калояновци. Не заради алкохола. Бяхме се родили много повече на брой, отколкото  другите, преди нас. В годината, която отбеляза края на войната. След нас, броят на родените  непрекъснато намалява. За жалост, тенденцията все по-малко  българчета да се раждат, продължава. А някога, само в нашия Първи „а“ бяхме около 40 деца. Това, което ни прави незаменим набор, е приятелството, което се създаде помежду ни и продължава до ден днешен, въпреки отминалите десетилетия... То се подържа с периодичните срещи в Калояново.  Само след  няколко месеца -  около 24 май -  ще честваме 70-годишния си юбилей. Ще бъде трогателно...  Когато си идваме на село от различните краища, в които животът ни е запратил, се срещаме с основната група бивши съученици, която живее там. Безкрайни са спомените... Някога, още в прогимназията, ходихме с голямо желание на бригади. Сортирахме домати за износ, събирахме сено по полето, беряхме памук. И се забавлявахме... После, като гимназисти, през ваканциите, с радост се записвахме да работим в селското стопанство. Бяхме на вършачките,

където работихме и през нощта.

Навсякъде, където вечно задъхващото се земеделско стопанство, се нуждаеше.  Хем да изкараме по някой лев, хем да си припомним незабравимите общи мигове. А вечер  си говорихме на  „Движението“, или си правихме „забави“...

 Аз, Киро Кънчев и Дельо Шилев, бяхме и най – щурите ученици  извън прогимназията и ръководството всеки ден  очакваше да сме направили  някаква беля предишния. Директор на училището по  онова време, беше Георги Синикчийски - строг стар ерген, който почина точно на 50-годишния си рожден ден. Често пъти по време на час, влизаше  внезапно в стаята, заемаше като  основен стоеж, поглеждаше намръщено към класа, който беше станал прав, и без да  каже нещо, с   движение на регулировчик, пропускащ пред себе си автомобилит, посочваше с двете си ръце вратата. Другите ученици си мислеха, че показва ново упражнение за утринната  физзарядката, но ние тримата знаехме, че  това е команда и се отнася за нас и се отправяхме към кабинета му. Той идваше и ни удряше по два шамара, без да казва защо. Но и ние не питахме, все ще да е за нещо.Но не знаехме точно за коя наша проява е осведомен.  Дали, че бяхме обърнали с краката нагоре малката стара черква и намерихме расо, което сложихме  пред входа на новата, или пък задето играхме на криеница  с  бай Петко в общината? А може-би е разбрал, че отрязахме 4 зелки от частното на Лишковица? Почина без време, човекът. Чувствам някаква вина в себе си... 

 Искам да разкажа за Бай Петко. Той беше прислужник в общината. Освен това беше и глашатай. Бяха му зачислили  барабан с две палки и когато трябваше нещо да се съобщи на хората, обикаляше  кръстовищата, по икиндия /привечер/, биеше го

в продължение на една минута  и се провикваше:

„Внимание,внимание, важни съобщения. Първо съобщение. По решение на Отечествения фронт, на 13, в петък, ще се проведе акцията „Село без кучета“.  Задължават се всички собственици на такива, да ги докарат в уречения ден, вързани със синджир, в местността „Читаците“ в 10 часа. На място ще ви се каже какви действия ще следват по-нататък. Второ съобщение. Известяваме на интересуващите се, че общинския бик вече оздравя и от понеделник ще е на разположение на кравите. Записването става при гледача Кузман“... Скоро  откриха радиовъзела и поставиха във всяко домакинство радиоточка, с копче за намаляване, но не и за спиране на звука. Едното от задълженията на бай Петко отпадна и той по цял ден се концентрира в подържане на хигиената в общината. Ние пък още от по-малки бяхме свикнали да играем там на мижитарка /жмичка/ и започнахме да си отмъщаваме, защото той все  ни гонеше. Криехме се в мазетата на масивната сграда и току се провиквахме: „Бай Петко, тук е мръсно, ела да почистиш“. С други думи – бяхме си диванета...

 Не се и замислихме, когато  Мария Симонова, ни покани на Коледа в тяхното село. Дуванлии – малко селце, на километър - два от нашето, чието население е изцяло католическо, нямаше своя прогимназия и децата му идваха да учат в Калояново. В нашия клас от там имаше 9 човека  - поне за толкова си спомням.  И на Бъдни вечер, водени от типичното детско любопитство, десетина ученици от нашия шести „а“,   отидохме. В онези времена Коледа  в Калояново за всяко семейство настъпваше, когато се колеше прасето. Често пъти - още през ноември.

Тогава хората празнуваха.

Без намек за религиозеност – партията следеше нищо да не смущава  научния  атеизъм. Само се ядеше  и  пиеше. Ние бяхме злояди  и алкохол не близвахме. Затова не ни беше интересно. Официално се честваше  само Нова година, когато идваше и Дядо Мраз с подаръците. Който, после, по десети ноември, 89-а, замръзна някъде из Лапландия и днешните деца не знаят нищо за него. Ние, обаче, някогашните хлапетии,  си го спомняме с най - топли чувства...  Положихме всички възможни усилия, за да измолим разрешението на родителите ни, които не подозираха, че после ще съжаляват. Любопитни, като всички деца,  на връх Бъдни вечер бяхме в Дуванлии. Семейството на Мария ни посрещна подобаващо - почерпиха ни със сладкиши и всевъзможни лакомства,  които коледният пост разрешаваше. После, останали сами, играхме на „Шегите на Амур“. По-възрастните сигурно помнят тази, с любовни намеци, игра. В нея  се разменят карти с избран текст между момичета и момчета. Бяхме станали тийнейджъри, а знаете в тая възраст как се възприемат нещата, свързани с първите трепети... Когато наближи времето за тържествената Меса, се отправихме към църквата. Имаше много народ, но мен най - ме впечатлиха  подобните на арка прозорци, с цветни, като калейдоскоп, стъкла.Отвън църквата не изглеждаше така красиво. Помня, че когато минаваше колоната от хора пред  свещеника, той на всеки подаваше нафора / парче хляб/ и лъжица  вино, която загребваше от лъскав съд, наречен  потир. След това се прекръствахме - бяхме репетирали как става това при католиците – от ляво на дясно. Беше вълнуващо, чувствахме се пораснали... Някъде след полунощ се разотидохме да спим по къщите на нашите съученици...

 На другия ден учителите знаеха за нашето провинение. Изпитваха ни по всички предмети и ни пишеха двойки. Макар, че някои от нас  запомняхме още в час разказаното от учителите, този път ни питаха за неща, за които не са ни говорили, но ги имало в учебниците... Това беше само прелюдията към по-голямото наказание –

намаляване на поведението –

имаше такъв начин за подържане на дисциплината.  Аз не мисля, че беше нещо  лошо – стига да се прилагаше  за нарушения на правилника в училище, а не по други съображения. Заклеймиха ни и на свиканата за случая, родителска среща. Индивидуалните разговори в къщи, допълнени с различни практически  методи за въздействие, финализираха  това ни тежко прегрешение...

  Повечето от момчетата и момичетата, посрещнали католическата Коледа, бяхме отлични ученици и наказанията не ни повлияха особено. Скоро ни повишиха поведението и ние дори се чувствахме  като  герои... Бяхме вкусили  рано – рано  от атмосферата на Рождество Христово, чието честване, както се уверих по-късно, не се различава много от източно православното...

 И сега, след толкова  години, Коледа извиква в съзнанието ми спомена за първото посещение на църква на този ден и необикновеното преживяване, което пазя –  не само аз – и   досега.

Георги СЛАВКОВ