Лични драми
- search
- Всички
От моята биография: Намерих си прекрасна съпруга с характер
Още сънувам работата си в кметството, когато завеждах финансовата служба
Пенсионерът Пенчо Цанев от русенското село Горно Абланово от много години е сътрудник на няколко пепнсионерски вестници и сайтове. Да е жив и здрав още дълги години!
Служих една година и през 1964г. се уволних. Бях решил да остана на село. Още в началото на 1965г. ме назначиха на работа като отчетник на полевъдна бригада. Бях вземал и друго решение-да се оженя. Не виждах смисъл да изчаквам годините да се изнижат неусетно. През есента дойдоха млади учителки. Аз не впечатлявах нито една от тях, защото нямах техния образователен ценз и култура. Те виждаха в мое лице едно обикновено селско момче без всякакво бъдеще. Аз го усещах това и се примирявах със съдбата си. Реших да търся нещо от моя бранш. Изборът не беше голям. Имах съученичка от първи до седми клас, която завърши с пълно отличие, но кой знае защо беше завършила Техникума по обществено хранене. Имаше някакъв приятел, но за мене не беше трудно да я склоня. И в края на 1965 г. се сгодихме. Трябва да призная, че изборът ми е бил правилен. Бях си намерил съпруга с характер и много добри качества. По късно тя осъзна, че с нейния манталитет и възможности заслужава друга професия. Завърши задочно Полувисш институт и се дипломира като редовна прогимназиална учителка със специалност математика и физика. Беше най-добрата учителка за всички времена в Основното училище, сравнявана с останалите преподаватели през годините. Най вече имаше изключителен респект и авторитет сред учениците. Тя сякаш беше единственото добро нещо, което ми се падна в живота, но все пак ми се падна. Реших да отида и заживях в нейния дом. Пак не сгреших.
От тук нататък ще започна да разказвам за себе си. Ще стане ясно, че някой сякаш ме е орисал или проклел. Със всичко с което се захванех отначало започваше добре и много добре, но след време се провалях. И така до 1975 г. замествах или бях безработен. Никой вече ми нямаше доверие да ме назначи на щатна длъжност. Имаше нещо, което не споделях с никого, защото нямаше как да ми се помогне. Сигурно бях наследил от майка си някои симптоми на световъртеж, високо кръвно и отпадналост. Не всякога успявах да преодолея това. В началото на февруари 1975 г. ми се падна златен шанс, който не исках да пропусна, но не се и наемах. Беше овакантена длъжността за завеждащ финансовата служба в общината. Аз в никой случай не съм бил предвиждан, но 12-13 човека са отказали тази длъжност. Преди това всички, които са заемали тази длъжност са се проваляли. Нещо повече, последният излежаваше 2-годишна присъда. Тогава Законът за финансовия контрол беше много строг. Дори и да възстановиш липсите пак изтърпяваш наказанието, а то е затвор.
Разбрах, че изборът се беше паднал на мене, но и аз не се решавах да заема тази отговорна длъжност. Натискаха ме от всякъде. Все пак исках да проверя възможностите си и да докажа на тези, които ме смятаха за черната овца, че не съм. Имах дарбата, която доста хора я нямаха. Смятах на ум по-бързо от калкулатор. Тогава нямаше компютри и смятахме с механични сметачни машини. Другите губеха повече време докато търсят клавишите. Аз на ум го правех три пъти по-бързо. Склоних, но преди мене някой се беше наел без да се съобрази с възможностите си. За два месеца беше баталясал отвсякъде. Десетина дни стоях на стола като препариран. Телефонът постоянно звънеше и искаха обяснения за разни справки и плащания. Аз на всички отговарях, че съм нов, но на края един глас ме накара да не казвам и се оправдавам с тези думи. След като три дена съм заемал службата вече не съм нов. Тогава награбих кетапите и бегом - в Русе. В Окръжния съвет работеха възрастни, но добри служители. Показаха ми основните неща и към края на тримесечието долу горе навлязох в работата. Водеше се съревнование между общините. В края на годината бях във втората десятка на класацията. На следващата година бях в първата тройка. През следващите години не отстъпвах първото място. Ползвах се високо доверие и авторитет във финансовия отдел на Окръжния съвет, Държавен финансов контрол, БНБ и др. За да поддържам формата си и постигнатото работех почти денонощно. Работата ми доставяше удоволствие и я вършех с мерак. Дори сега понякога на сън се сещам, че нещо не съм свършил и бързам да отида в кметството. Като се събудя и разбера, че това е сън се успокоявам, че това се е случвало преди много години. Вече виждах, че и на мен най-после ми излезе късмета, но дойде 1979 г. На някой му хрумна да създаде селищните системи и да увеличи общинската адинистрация. Осъзнавах, че столът ми ще бъде разклатен, защото в управлението на тези системи местните управници ще имат думата. Аз на тях не им се нравех и винаги щяха да ми дирят карез. За това по съвместителство и без заплащане започнах да върша и работата като секретар на кметството. Натоварих се с допълнителна работа, с цел никой да не посмее да ме измести. Разбирах, че пак имам врагове. Пак по съвместителство след няколко години заех още една служба - строителен техник. Извършвах много услуги на гражданите по всяко време. И това не ми помогна, но задържах ситуацията за десет години. След десетата година ми отнеха тази длъжност и аз виждах, че краката ми вече се люлеят. Намериха ми кусури и последва дисциплинарно уволнение.
Четири години и половина се борих и съдът ме възстанови. Аз вече бях психически изтощен, но дойдох и седнах пак на стола си. Опонентите ми се натикаха в миши дупки от страх да не търся възмездие. Не го направих. Престоях един месец и напуснах доброволно, но излязох през вратата на кметството, а не през прозореца както ме бяха изхвърлили. Ще отбележа само, че лицето, което ме беше наследило за периода след мене бе присвоило близо 250 хил.лева. За мене се пускаха приказки, че съм присвоил милиони, но аз когато напуснах и излязох от кметството се видя и разбра, че както съм дошъл преди близо 30 години така си и заминах. Бях доволен от себе си, че близо 30 години отбивах атаките и ударите под кръста. Не мина и два месеца откакто напуснах и ме връхлетя коварна болест сигурно вследствие на психическото напрежение. Оттървах се, но вече не бях същия. След две години и съпругата ми бе повалена от тежко онкологично заболяване. И тя успя да преодолее заболяването, но сама си знае как се чувства сега.
В един период към края на осемдесетте започнаха да се пишат анонимни писма до МВР и други инстанции с цел да ме компрометират. Тогава никой не им обърна внимание, но на мене ми светна червена лампичка. Недоумявах само кой и защо се жалва от мен. Имало е за някои хора съм рискувал дори и живота си. За други съм правил компромиси, за трети съм стоял по цели нощи. Кой беше този и защо го правеше. Бях много опитен, но не се сетих за този човек. Точно по него време бях много силен и този човек щеше да падне в краката ми. Няма да и простя на съпругата си, която е познала по почерка човека, но не ми го е казала. Страхувала се, че ще търся възмездие от него и решила да премълчи. Да но този човек ни разсипа живота, опозори ни. Подигра се с нас. Аз нямаше да му правя нищо. Щях само да го сплаша и той щеше да ми се извини. Фатална грешка беше направила, която аз вече нямаше как поправя.
Бях ангжиран с доста служебна работа и за това не обърнах сериозно внимание на анонимните писма. Тогава никой не ме потърси да ми търси отговорност. Всички разследващи органи виждаха, че няма данни да съм злоупотребявал. Имаше друго на което не обърнах внимание. Направи ми впечатление, че този човек знаеше някои неща от личния ми живот. Значи той е бил някъде близо до мен за да знае това. Трябваше само да сгъстя кръга на заподозрените и щях да го открия. Длъжен съм бил да го направя, защото този човек външно беше кротък, но вътрешно в себе си е изпитвал може би някаква завист. Тогава по него време можеше така да го сплаша, че дори и да му бъде подигнато обвинение за злоупотреби.
Правомощията ми вече бяха отнети, а беше минало и давност. Да ама този човек тогава като не успя да постигне целта си в един момент имаше въможност да ме нокаутира. Все пак се изправих на крака, но вече бях зашеметен от нанесения тежък удар.
Още като малък много обичах машините. Начесах си и тази краста. При ликвидацията на ТКЗС вземах два трактора - колесен и верижен. С още двама съмишленици се сдружихме. Закупихме малък комбайн и селскостопанска техника. Обработвах около 300 декара ниви. Случи се така, че тогава годините бяха сушави. Добивите бяха ниски. Държавата не подпомагаше селските стопани. Имах пак много опоненти. Десет години обработвах нивите и когато се разболях се отказах. След това вече имаше субсидии, но аз ги бях пропуснал.
Бащата на съпругата ми дълги години отглеждаше пчелни семейства. Когато вече не можеше да ги отглежда, ги поех аз. Още първата година имах по близо 30 кг мед от кошер. Пак завистници. Говореха се най-различни клюки. Хранел съм пчелите със захар, че кошерите ми са болни. Направиха така, че да не мога да се регистрирам по екопрограмите за биологично пчеларство. Да са живи и здрави им казвам аз на тези хора. Оставих и кошерите.
Сега има някои да ми завиждат, че в доста пенсионерски вестници моето име се появява често. Не съм писател, поет или журналист, но някои редакции оценяват написаното от мен. Какво ме интересува, че някой гьонсурат ще ми прави оценка. През този живот разбрах едно нещо – по-добре е да си на хората в устата, от колкото в краката.
И накрая с това с което се гордеем. Имаме двама сина. Единият доктор с 30-годишен стаж в русенската болница. Внучката завърши с отличие медицина и работи в престижна болница като лекар във Варна. Внукът е студент втора година по медицина. Мечтае когато завърши да дойде в русенската болница, за да се ползва с авторитета на баща си. Другият ни син завърши военното училище. Два мандата беше консул в Република Турция. Сега е преподавател в Библиотекарския институт, доктор е на науките. Внучката завърши Нов български университет със специалност политически науки. Снахите са медицински сестри.
Това е най-голямото богатство, което притежаваме с моята съпруга. Иначе животът ни беше изпълнен с добри и не толкова добри неща. Все пак сме оптимисти и гледаме напред.
Пенчо ЦАНЕВ, с.Горно Абланово, Русенско