nabore.bg

Архивите са живи

Още са в спомените ми: Желю Желев и Радой

Внезапната кончина на президента Желю Желев предизвика неочакван спомен, който ме поведе по някогашните житейски пътища, макар и вече космично различни от днешната ни социална действителност. Защото се изрекоха такива възторзи за титаническата мощ на нашия пръв държавен представител, и то решил още от невръстни години да се изгражда като бъдеща водеща личност, философ, лидер и пр., че наистина изумява как с това си амбициозно копнение той достигна до най-високите върхове в обществените, духовните и социалните достижения (е, селският водач Ивайло още по време на антифеодалното селско въстание през средновековието

 

от свинар става цар.

 

И само той ли е? Колко още други като него у нас и по света е имало и още има такива. Защото стойността на човешкия живот не се измерва само с биологичната му произходност, а преди всичко до свещеното благословение на Съдбата, която дава криле на всеки такъв да превъзмогваме житейската си битност). Така, че всичко, което през прощалните мигове се изрече за президента Желев от сънародниците ни, освен от кръвно близките му, съидейниците му, приятелите, та дори и от най-висшите днешни наши и чужди политически и държавни ръководители беше повече от дълбокочовешка и благородно да го сторят с поклон, обич и признание, отколкото да го отрекат и обидят. И въпреки това, без лукави повеи, си помислих: Да, Той е Той, който напълно заслужено прие над саркофага поклоните с най-високите възхвали на сънародниците за личността си. Но, ако историческият преход беше закъснял със своя неизбежен превратен ход дори само с няколко години, щеше ли президентът Желев да достигне до днешния си държавен връх от всенародна удовлетвореност и признание? Щеше ли да му бъде отдадена върховна ценност като човек, гражданин и забележима обществена личност?

 

Защото с неговия интелектуален ръст

 

от мисловност, родолюбие, себеотрицание, убеденост в демократичните идеали, духовно-нравствена извисеност и пр. днес притежатели на подобни всенародни почети са и безброй други наши българи. Но не са, а и никога няма да станат такива като него, ако им липсва свещената благословия на съдбата. Или Божие прословение, както може също да се каже. А защо мисля така?

С Желю Желев не бяхме близки, нито съидейници, а дори и познати. Бях колега само на жена му Мария в Студия за научно-популярни филми, в която тя работеше като асистент-режисьор, а аз сценарист и режисьор. Имало е случаи, когато във вторничните дни сядахме един до друг в киносалона на филмовите дейци срещу халите и си разменяхме по някоя любезна приказка като „земляци” от бургаския край. Поздравявахме се почтително и при разминаване по етажите на Студията. Но не повече от това. И макар някои да ме възприемат за високомерен, хладен, недостъпен, поради вродената ми мълчаливост, по вътрешно устройство аз съм сълзящо разтворен за човешко внимание, нежност, готовност за помощ.

А както вече казах с Желю Желев не бяхме дори и познати,

 

като с жена му Мария.

 

Знаех за него толкова, доколкото той се бе обрекъл с хилядите прегърнали вече миражните копнения на СДС за „революционна” промяна на България през годините на завоевателната комунистическата догма и нищо повече. Освен това той нямаше онази магнетична харизма, която е основен знак за всеобщо привличане на всеки човек от на всички последователи на СДС. Продължаваше без никаква дързостна показност да се движи из София със смирения си лицев израз и ненатрапливост с ниския си ръст, с делничните си дрехи (нима Наполеон, Ленин, Сталин, Чан Кай ши, Хо Ши Мин, Ким Ир Сен, та дори и днешния руски премиер Димитрий Медведев с лилипутския си ръст и още стотици други световни величия не бяха с подобни физически притежания). Така, че и аз бях от хилядите, които го познавах само от тази му външна изразеност. Не бях чел дори, нито знаех нещо за книгата му „Фашизмът”, освен че поетът Евтим Евтимов като тогавашен директор на изд. „Народна младеж” я беше отпечатал, а после уволнен заради проявеното му „политическо късогледство”.

А него ден се движех по една от алеите на градината пред Народния театър, а Желю по противоположната. На „кръстопътя” обаче до шадравана се срещнахме лице с лице и двамата поехме по средната алея към още съществуващия тогава мавзолей на Георги Димитров. И уж „студен”, „горделив” и пр. със своя нрав, но още щом двамата изравнихме походките си и… го заговорих след почтителен поздрав. Казах, че също съм приятел на Радой Ралин, от когото пък знаех, че и те са приятели и пр. След това поривисто изтресох въпроса си

 

какво мисли за цар Симеон,

 

който също вече летеше във висините на новата ни социална битност, прибавяйки, че съм писал за него книги, статии и пр., че съм бил дори при него в Мадрид и т.н., докато после пряко го запитах какво мисли за него? Вярва ли, че царя може отново и заслужено да се върне на царския престол, както е още по конституция и пр. Тогава Желю се спря, разпери двете си ръце и изрече с категоричен глас:

– Никога. Може да се върне в родината само като български гражданин, но не и като цар. България никога няма да бъде вече монархия. Тя е страна, която ще служи само със заветите на Левски и никога повече на царе…

Така, без да удължаваме повече разговора на тази тема продължихме да се движим, докато стигнахме до тротоара, свързващ хотел „България”. А тогава малко преди него на завоя имаше бръснарница. Желю изрече, че отивал да го подстрижат, което правел единствено в нея, спря се, ръкувахме се за довиждане и се разделихме. И настина като пресече улицата той хлътна в бръснарницата, след което никога повече не се видяхме.

Но заговорихме за него с Радой Ралин, когато Желю Желев вече отстъпи президентството си на Петър Стоянов, което пък стана ето как.

След започналата вече през 1996 г. шумна изборна кампания за нов президент и предстоящето сваляне на Желю Желев от този му пост, на случайна среща в Държавния архив Радой, с когото бяхме дългогодишни и почти неразделни приятели с кинорежисьора Володя Янчев, композиторът Петър Ступел и др., той неочаквано ме замоли да говоря с царя да не позволи Желю да бъде преследван, унижаван, отричан и низвергнат по какъвто и да е начин.

 

Защото имало такава опасност

 

да го сполети подобна участ от завъдилите се вече не малко негови „съидейници” от СДС, както и от противоположния политически лагер и други като тях. Така, че да съм кажел на царя без отлагане и чрез вече мощното му влияние у нас и в чужбина Желю да бъде изпратен някъде на посланическа или на друга задгранична работа. Защото останел ли тук неминуемо щял да бъде захапан от „враговете” си, а той незаслужавал подобна участ. Обещах без колебание да го направя, както все по това време бях вече уредил такава среща на Радой Ралин и художника Борис Димовски с царя при идването му в София. А след като поговорихме още с Радой по този въпрос и стигнахме до някогашния царски дворец, двамата се разделихме.

При все това

 

не изпълних тревожната молба

 

на моя отколешен приятел Радой Ралин. Защото само дни след това аз пък заминах за Америка на дългомесечен престой, където ме завари вестта за приемането на президентския пост от Петър Стоянов, а после и смъртта на моя съгражданин, съученик и приятел още от детството – великият наш театрален и филмов актьор Стефан Гецов.

Да, всичко е „ Пръст и пепел…”, както се пише в Библията. Затова и народът е казал: „ЗА МЪРТВИТЕ: ВСИЧКО ИЛИ НИЩО”. И все пак целителна е силата на „забравата”. Защото, каквото и да са изричали вчерашните наши сънародници, политици и всякакви други за президента ни Желю Желев, днес дори и в смъртта той остана с исусовата обич на българите – врагове и приятели като свят спомен, чрез който всички ние трябва да лекуваме раните си, колкото и да са незаздравяващи в днешното ни недъгаво време.

 

Станко МИХАЙЛОВ,

писател и режисьор


Желю Желев, Блага Димитрова и Радой Ралин

Желю Желев, Блага Димитрова и Радой Ралин

Желев в годините на дисидентството си.

Желев в годините на дисидентството си.

Българският Езоп - Радой Ралин

Българският Езоп - Радой Ралин

Президентът Желев пред ковчега на приятеля си Радой.

Президентът Желев пред ковчега на приятеля си Радой.