nabore.bg

Снимах Сергей Антонов със скрита камера, защото той не допускаше никого до себе си

Тя изглежда като типична французойка – дребничка, в къса черна рокля, наметната с шал, с очила с изискани рамки. Пуши много – с маниера на Катрин Деньов. Всъщност тя е българка и е една от най-известните разследващи журналистки в Париж. Румяна Угърчинска често идва и в България – преди години тя нашумя много със сензационната си книга „Истината за атентата срещу Йоан Павел II”. 10 години от живота си Румяна е посветила за най-мащабното до този момент изследване на случая, дамгосал ни по света с клеймото „българската следа”. Книгата предизвика сензация с появата си във Франция. В Италия няколко издателства проявиха интерес към нея. По същата тема журналистката направи и филм за френската телевизия Канал+.  Румяна Угърчинска е родена в София, но само 9 години е живяла в България. Завършила е френска филология в Софийския университет. Дипломира се и като магистър в Сорбоната. Днес Угърчинска е редовен автор на различни авторитетни френски вестници и списания. Чете лекции в Парижкия институт по криминология. Автор е на 6 книги.

 - Румяна, разбрах, че когато си събирала материал за книгата и филма си в Турция, си пребивавала там почти инкогнито. Защо се криеше?

- Там бях с френски снимачен екип, но някъде се представях като студентка, която изследва за събитията на площад „Св. Петър”. Освен дискретността, това се налагаше и по друга причина – исках да разговарям с терориста Мехмед Али Агджа и роднините му – майката, сестрата и брат му, но те поискаха много пари за интервю. Нямах толкова пари и затова се представих за студентка. Срещата стана в град Малатия, където те живеят. Но още в Истанбул бяхме неприятно изненадани – из Турция бе тръгнала мълвата, че аз съм тайната годеница на Агджа, която е пристигнала от Европа, за да се види с близките му.

- Откъде тръгна този слух?

- Трудно ми е да кажа, но вестник „Сабах” веднага изпрати екип от репортери, които да ни следват навсякъде. След дълги перипетии пристигнахме в дома на Агджа в Мелатия. Посрещането ни беше много вълнуващо – радушно, с всички турски обичаи за гостоприемство, дадоха ни

да се измием с розова вода,

сервираха чай, на мен ми подариха плетени терлици... Майката на един от най-известните световни терористи бе дребничка стара женица, за която естествено, синът й бе жертвата в тази история.

- Как живее днес семейството на Агджа?

- Всичко в техния живот се върти около Мехмед Али Агджа. Те са доста бедни и използват интереса към неговата история и личност, за да припечелят някоя лира. Непрекъснато продават някоя снимка или история за пари на жълтата преса. Стояхме доста дълго при тях. Показаха ми уникални снимки – когато са ходили в Рим, за да се видят с папата, детските снимки на Мехмед и  др. Свечери се и в един момент звънна телефонът – обаждаше се репортерът на „Сабах”, който ни беше проследил до Малатия, и се обаждаше от улицата с една молба – да вземе интервю и да снима „тайната годеница на Агджа”. Решихме да се отървем на всяка цена от него.

- Значи ти и твоят екип сте били в нещо като блокада?

- Точно така – освен блокада имаше е преследване като във филмите. Извикахме едно такси – то спря пред входа на къщата, но трябваше да изминем няколкото метра до него без да попаднем в обектива на папарака. Майката на Агджа извади две забрадки – аз и преводачката си завихме главите, сложихме тъмни очила и така дегизирани изтичахме до таксито. Репортерът на „Сабах” започна обаче да ни преследва по улиците на града със своята кола. Не искахме да се връщаме в хотела, за да не разбере къде сме се настанили. Пък и трябваше

да запазим инкогнитото си

какво точно вършим в Турция. На следващия ден в Анкара ме очакваше среща с друг важен участник в съдебия процес за атентата и нахалството на репортера от „Сабах” можеше да провали всичко.

- Как завърши преследването?

- Таксито навъртя доста километри по улиците на града. Като се убедихме, че никой вече не ни преследва се върнахме в хотела. Там в ресторанта същата вечер се запознах с една съученичка на Али Агджа, шефка на местния Ротари клуб. Тя добави доста интересни детайли към портрета на Агджа в книгата и филма – спомни си, че винаги ходел облечен в едно и също синьо сако, странял от всички. Когато заговорих с нея за терористичната организация „Сивите вълци”, госпожата ми разказа, че те вече са доста променени. И ми посочи в ресторанта един едър бабаит – той бил шефът на местните „вълци”, но вече станал ротарианец. Имах любопитен разговор с него за атентата. Той ми каза, че знае всички версии за случилото се на площада „Св. Петър” – и българската следа, и

„ръката на КГБ”

и други неща, но според него папата едва ли щял да бъде прострелян, ако атентатът не бил организиран от „Сивите вълци”. И  буквално ми каза: искахме светът да разбере каква сила са „Сивите вълци”, затова направихме атентата...

- Успяха ли все пак турските папараци да снимат „тайната годеница на Агджа”?

- Не, на следващия ден в „Сабах” излезе информация без снимка за френските студентки, които готвят дипломна работа за най-популярния „сив вълк”.   

- Румяна, ти си една от малцината журналисти, които са се срещали със Сергей Антонов – той отказваше да разговаря, не даваше интервюта...

- Още в началото на разследването (около1997 г.) се срещнах със сестра му – тя отказа да ме срещне с него, каза че това ще е мъчително за Сергей. Аз обаче, научих, че работи на аерогарата. Казаха ми дори в колко часа Антонов минава по етажа да разнася пощата – в неговото болезнено състояние той действаше почти като автомат. В един и същи час извършваше едно и също действие – съвсем като робот. Срещнах го в коридора на службата му и му зададох един невинен въпрос – къде мога да намеря еди-кой си. Той се стресна. Започна да трепери целия, в очите му разчетох ужас – непознат човек го пита нещо. Без да каже и дума, той започна да чука по вратите на близките стаи. Разбрах, че състоянието му е тежко.

- А как бяха снимани кадрите с Антонов, които са влезли в документалния филм на Канал +?

- Това стана по-късно – през декември2006 г. Исках във филма да представя Сергей Антонов като жертва на студената война – каквато той в действителност стана. Знаех, че се плаши от всякаква снимачна техника и микрофони – решихме да използваме скрита камера. Свързах се с негови приятели, които той допускаше до себе си – и те уредиха екипът ни да влезе в жилището му. Представихме се като хора от фирма, която ще прави ремонт в апартамента му. И сега

изпитвам угризения на съвестта,

че снимахме Сергей Антонов със скрита камера, но това беше единствения начин да покажем кадри с него във филма. Когато влязохме в апартамента, видях ужасяваща картина – едно буквално мухлясало жилище, нечовешки условия за живот. Не можех да си представя, че един човек може да живее в такива мизерна среда – Сергей беше много-много слаб, каза само 2-3 думички със своя приятел, не се обръщаше изобщо към нас, непознатите...

На тръгване ни пожела: ”Всичко хубаво!” Както винаги е правил с всички хора – да им пожелава добро… Срещата продължи десетина минути. Навън София беше мрачна и сива. Това бяха последните кадри, които снимахме за филма. Заминах си за Париж с тягостното чувство, че никой на този свят не заслужава лошата съдба на Сергей Антонов. Както знаете, той умря само 6 месеца след това. Дъщеря му Ани откри тялото на баща си в апартамента, където бяхме снимали, няколко дни след смъртта му.

Валери БОЯНОВ