nabore.bg

ЖАЛКО ЗА ПРОЖЕКТОРА:

НИТО КУРШУМИ, НИТО ЦВЕТЯ!

Когато четете този текст, не се питайте: „Това вярно ли е?”

Попитайте се: „Защо е вярно?”

От автора

Продължение

…Но да се върнем към първото предаване.

След заставката: „На истински въпроси, истински отговори. Аха!” и след „прегрелите” телефони (защо ли прегряват, след като ще бъдат включени само четирима слушатели!) дойде ред и на „препълнената” поща с адрес 60minuti@bnr.bg. Оттам Директорът „дръпна” писмото на Мария Атанасова, която обяви (в типичната си спортна стилистика) за „абсолютна шампионка”, макар че не се разбра точно защо: защото е единствената, писала на този адрес; защото е първата; защото пише (чак!) от чужбина; защото е явно от Русе или защото му е направило добро впечатление писмото й (!). „Абсолютната шампионка” в писмото си изказва безпокойство, „и критика дори”, че русенската тема не присъства в програмите на БНР. Тук разбира се, директорът беше честен до глупост, за да каже, че една от причините за това е „че нашата кореспондентка Наташа Димитрова се пенсионира преди известно време… Ние ще направим конкурс за нов кореспондент от Русе за програма „Хоризонт”.

Горкият Янкулов, уж е велик мениджър, стартирал цели четири радиостанции (обикновено се забравя, че ги е и „нулирал”), нима не знае, че преди да пенсионира кореспондент, трябва да си е избрал нов, да го е подготвил, да го е „изпробвал” и чак тогава да се освободи от титуляра. Финалът на отговора пък е просто управленска некомпетентност: кореспондентите са на БНР – не на програма „Хоризонт”!

Защото радиото, което е „добре смазана машина” [28], може да работи и без директори на програми, без всякакви други директори, без генерален директор (да не говорим за изпълнителен!). Но без кореспонденти и репортери, пък и всякакви други „работници” просто ще е консервна фабрика, а не „фабрика” за новини.

Точно те (кореспондентите и репортерите), за разлика от бедния Волгин, трябва да тичат между противниковите окопи, за да събират „гилзите” на различните „гледни точки” на различните информационни източници, но може и само два (особено за политическите събития, при които всеки „окоп” си „заплюва” по един „гол факт”, за да му „възложи” своята „гледна точка”). Нещо изключително важно преди всичко за новините и информационните предавания! Защото точно тук жанровите смесвания (новина и коментар например) оказват фатална деформация на обективността и качеството на излъчената (публикувана) информация. „Новините и истината – казва Уолтър Липман [29] – не са едно и също нещо.“

Макар че проспа истините и неистините (не-плурализма) на информационното отразяване на протестите „Кой?”, СЕМ изведнъж се сети за не-плурализма на публицистичното авторско предаване на Петър Волгин „Деконструкция” [30]. И се наложи СЕМералисимусът Стоянова да чете на всеослушание „военния” наръчник на ББС (пардон, BBC), а фотоСЕМиотикът [31] Лозанов да обяснява, че има две журналистики: „обществена” и „частна” (не буквално, разбира се!) [32]

СЕМ проспа изискването репортерът да е онова „куче-пазач” (както се изразяват медиазнателите) на „голите факти”, а не обществен проповедник – това, което може да си позволи само коментаторът. Коментаторът трябва задължително да изрази своето мнение (в частния случай – Волгин), своята гледна точка, носейки своята обществена, професионална и нравствена отговорност. Все едно дали медията е „частна” или „обществена”! И все едно дали това мнение съвпада с мнението на  Георги Лозанов, чието „ляво” и „дясно” е все „Мое дясно” (по заглавието на емблематичната му книга), или на „частната” авторка Мария Стоянова, според която виновникът за украинската криза („Кръв заля Киев. ЕС реагира. А България?”, Агенция „Фокус”)[33] е едва ли не раждането на „младенеца” Сергей Станишев в Украйна (извинявам се за некоректния си прочит!).

В този дискурс (както би казал Георги Лозанов) се включи (макар и не на същото място и по същото време) четящият „дебели книги” Радослав Янкулов: „Много често се създава недоволство от случайно и ненарочно казани думи. Тогава е трудно да докажеш, че това не е тенденция. Например едно момиче казало: „Сега е 6 ч. и тук на площада няма хора, но в 8 и половина сигурно ще се съберат.” За мен това е информация. За някои други може да е призив в 8,30 да се съберат.” [34]

Всичко е в стилистиката на Янкулов: малко истина – малко неистина, нещо вярно – нещо невярно, нещо безспорно – нещо спорно, понякога „задълбочени” безсмислия:

Вярно е, че „сега е 6 ч. и тук на площада няма хора” (това наистина е информация). Но „в 8 и половина сигурно ще се съберат” вече не е информация [35]. Това вече е предположение, хипотеза, прогноза – все елементи на един неинформационен жанр – коментара! Или просто мнение! А според един Ван Дайк, но не диджея Пол ван Дайк, за когото може да е чувал Радослав Янкулов, а според професора в Амстердамския университет Теун ван Дайк [36]: „Новината трябва да предава само факти, а не мнения”!

*

…Връщайки се към разговора в първото предаване (второто слушах разсеяно, третото – предварително се бях зарекъл да не слушам!), бих повторил самия водещ чрез едно от заглавията: „Радослав Янкулов: Страхотно много говор има в БНР, ще го намаля.”

То не беше „открит и честен (раз)говор” за красотите на Троян, то не бяха „Радини” вълнения чак от Франция, „от района на Женева и Женевското езеро” (май от една сватба), то не бяха спомени за „трудно постижимия (за тогава) – под 11 секунди” резултат в спринта на Радослав Янкулов, то не бяха огромни букети цветя (виртуални, разбира се). Истински „плурализъм”! И поздравления, поздравления:

„Искам да Ви поздравя Вас, че сте директор отскоро, второ – за юбилея, знам – вчера; трето – за новото предаване – явно ще бъде много динамично и интересно. Слушам Ви от седемгодишен – сега съм на 65!” [37]

О, какъв риск са „живите” предавания за аритметиката и суетата!

Но и аз като че ли не успях да пресметна нещо: „60 минути за нас, 60 минути за вас”… Не, не – това не прави 120 минути (какво нещо е едно заглавие да звучи образно!). Това е хем за нас, хем за вас: „60 прекрасни наши общи минути!” – както казва самият водещ. От тези „прекрасни минути” (реално 52) музикалните модули (музика, сигнали, инструментален преход) са около 15 минути, а говорните – 37! Виждате ли колко е прав генералният директор, като казва: „Страхотно много говор има в БНР, ще го намаля!”

Е, с директното предаване на футболните срещи се получи точно обратния ефект, защото колкото и мелодичен да е гласът на Светослав Костов например, той все пак не изпява, а артикулира коментарите си на футболните срещи. Пък си и мисля дали е необходимо чак такова „офутболяване” на една радиопрограма, особено когато телевизията прави „видими” футболните срещи. Виж, ако никоя телевизионна програма не излъчва важни за българското спортно/национално самочувствие срещи (футболни, волейболни, баскетболни и пр.) или състезания, би било особено престижно това да го направи националната радиопрограма „Хоризонт”! Но „Футбол по радиото – написа един форумен автор – е като да слушаш концерт на Рамщайн на касетофон”.  

В случая с „60-те минути” обаче Директорът не е прав да го „обезговорява”, защото това е специално предаване – специално за слушателя. Ние да му кажем нашите си неща, но и той да каже своите. И слушателите говорят, говорят, говорят – цели осем минути! Без двете минути, в които водещият прави преглед на две слушателски писма от „прелялата” електронна поща. През останалите 27 минути говори главно водещият: за „събитието на седмицата (от което имаше и кратък запис), а може би и на месеца, на годината” – наградите „Сирак Скитник” и преди всичко за носителя на голямата награда: предаването „Спорт и музика”; зададе на шефа на спортната редакция Светослав Костов въпроси,които хем бяха от „дебелите книги по радиожурналистика”, хем пък бяха свързани с „естетично-моралните очаквания на публиката”. Абе, голяма работа, теория!

С други думи – страхотен дебют на Директора, който е бил водещ цял живот. Особено след логорейната „тренировка”, която Янкулов направи пред СЕМ, когато представяше концепцията си. Там пък какви неща бяха: то не бяха вълнения от съвпадението на този ден с деня на светците Константин и Елена, то не бе трогателен разказ за великия им християнски подвиг, то не бе импресивно историческо пътуване през императори и жреци, за да се стигне до връзката с нестинарството, а оттам – до… жаравата и до „радиото, което е някакъв вид религия”. За да стигне най-накрая до отчета на предишното ръководство на БНР, който вместо да го опари, го е накарал да си мисли, че е в рая [38].

То не бяха думи, думи, които притесниха дори владеещия се Лозанов, та си позволи да припомни: „Времето Ви изтича за представянето на концепцията.” Обаче презентиращият извади като магьосник куп метафори от ръкава си (повечето инфантилни, макар да имаше и сполучливи)… И поговорки, поговорки (този път ги нямаше „латинците”, но затова пък имаше един впечатляващ асиметричен афоризъм, приписван от „оратора” на Гьоте в други логорейни изяви), та чак впечатли с един фолклорен афоризъм вездесъщата Мария Стоянова, която и без това нямаше да гласува за Янкулов.

Не помогна и второто напомняне на Лозанов: „Г-н Янкулов, вече сте извън времето си!” [39]Времето беше на Янкулов!

…В дебютното предаване обаче времето действително свършва, макар че като едното нищо можеше да се прецапа и през емисията „Новини” (след като предават „всички” радиостанции, защо да не може и това!) и Радослав Янкулов щедро обещава: ще отговоря на всички… Щедростта, разбира се, е „на гърба” на един закон от времето на „късния” социализъм (80-те години на ХХ в.) – Закон за предложенията, сигналите, жалбите и молбите, който още никой не е пенсионирал и според който и да си водещ, и да не си водещ, пак си длъжен да отговаряш.

Добре, ще отговориш на три, на пет писма. А на останалите, които всекидневно пристигат по конвенционалната и електронната поща? А на слушателските телефонни обаждания, прехвърляни от номер на номер? Знае ли някой действителния брой на слушателските писма и телефонни обаждания; знае ли някой проблемите, които се поставят с тях? Наблюдава ли някой този процес, от който изключително много зависи т.нар. обратна връзка?

Извън вниманието остава и слушателската активност на участващите в предавания, извършващи класации или предавания с игрова характеристика.

Колкото и парадоксално да звучи, тази необработена информация може да се окаже дори по-ценна от извършваните (по поръчка) социологически изследвания на базата на слушателска аудитория от 1000, 2000 или 3000 т.нар. реципиенти.

Звучи остаряло?

Само че тук не става дума за реновиране на социалистическия тип редакция „Писма на слушателите”, а за създаването на една съвременна ефективна система за работа с писмата на слушателите, с телефонните им обаждания, както и прякото участие на слушателите в радиопредаванията (т.нар. контактен център или Call Centre, с оптимален вид свързаност: обикновени линии, ISDN BRI, ISDN PRI, GSM, VoIP).

Е, тогава за жалост няма да има нужда от тези „60 минути на директора”, заради които улиците да опустяват, както по времето на „Робинята Изаура”!

Иначе ще дойде време, когато член(ката) Стоянова пак ще си направи труда, ще седне и ще прочете „един от най-утвърдените професионални журналистически кодекси в света, т.нар. редакционни правила на ВВС”, но този път „пиронът” ще бъде не „плурализмът”, а „писмата, телефонните обаждания и електронната поща, идващи от аудиторията” като „много важен източник на информация за Би Би Си”[40]. Освен ако не го намери за нещо премного социалистическо. Както направи в емблематичната си телевизионна изява: „…Това е толкова популистко, толкова е соц, толкова е остаряло, че просто е срамно да го говорим: кой гладен, кой жаден, кой бос…”[41]

Макар че и „наръчникът” на BBC може да се окаже нищо пред генералния директор на Българското национално радио, който направи цяло (ама много цяло!) предаване, посветено на слушателите!

Но зад появата на тези „60 минути на директора” може да има и друга причина: или неадекватна информационна политика на Националното радио, или неадекватна рекламна политика на собствената дейност и предавания (т.нар. автореклама).

Но слава богу, „радиото с всичките му програми и предавания е добре смазана машина” (макар че някой друг би казал „самонадградил” се професионален организъм) и който и да е генерален директор „машината” радио безотказно ще изпълнява своята информационна функция… Невинаги абсолютно по „един от най-утвърдените професионални журналистически кодекси в света”, но… ще я изпълнява.

Аха! Директорът ще смае слушателя с информация „зад декора”? Но и този „таен декор” май от години преди Янкулов (? г. пр. Ян.) обедня, тъй като редица контролни органи препоръчаха (задължиха) Българското национално радио да публикува много от своите „корпоративни тайни”: концепцията на генералния директор, стратегията за развитие на Радиото за времето на управленския мандат, управленската структура, отчетите на УС на БНР пред СЕМ [42] и какво ли още не… Но ако сега някой отново е решил да крие тайни „зад декора”?

Е, точно за това са му необходими на Директора тези „60 минути”! Да няма нищо скрито-покрито! Само за това! Какви са тези „…съмнения за апетит за популярност, себепоказване и други подобни?” „Просто – една стена, един човек пред нея, готов да поема удари, но да поема и букети с цветя.”

А ако „стената” все пак е декор, зад който стоят:

• нарушаването на утвърдени (в практиката) правила за значимостта на едно предаване, за да се излъчва чрез повече от една програма на Националното радио;
• конфликтът на интереси (с „идеална цел” – букетите с цветя): предварителните информации за предаването, клакьорските оценки за излъченото предаване и конфликтът на интереси (с „материална цел” – „да поема удари”, а и други неща): хонорарната оценка на предаването, дори и да не се прави лично от водещия. Колкото и да не ми се вярва, че Радослав Янкулов ще приложи правилото от собствената си концепция [43] „След добрата работа винаги идват добри пари!” към себе си.

Пълният текст, който е и финалът на концепцията, звучи като притча: „Един човек от Радиото, обаче, още в края на миналия век ме посрещна така: „След добрата работа винаги идват добри пари!” Не ме излъга…” Той обаче идва повече от „черешката на тортата” (акцентите към всеки раздел) и затова авторът на концепцията е нарекъл финалния текст „Повече от три в едно”.

Между другото, без всякаква ирония(!), графичното извеждане на съществената част от съдържанието на всеки раздел не е лоша идея. Лоша е реализацията! В много от пакетчетата „Три в едно” просто извира инфантилизъм. Тук има и примери на: „административна поезия” (1) и на проза в стил Екзюпери (7), почти аристотелски тип силогизми (2 и 6), синтактичен принос към възклицателните изречения (3), нова оригинална представа за света (4), успешно привнасяне на спортни понятия (висша лига) в технологиите (5)… Но за да си спестя критичността, която ще ми е нужна по-нататък, един зложелателен текст в интернет към търговския продукт „Три в едно” коментира най-добре някои от тези ментални постижения.

Но има и още

Не знам кое е по-малка или по-голяма беда, но в концепцията „Малки стъпки към големите проблеми” (пардон, промени!) на всичкото отгоре има и цели 46 правописни и пунктуационни грешки: 7 особено груби, една съдържателна и 5 – „търпими” (общо 13!), 33 пунктуационни грешки (ненужен интервал между последен символ на дума и препинателен знак и обратно – липса на интервал между дума – препинателен знак – дума). И един знак на особена почит от автора: пунктуационният „дифтонг” (?!) – знакът „хем се пита, хем се чуди”.

Знам, че езиковата грамотност и култура е за сметка на автора, но не мога да разбера дали поднасянето на такъв текст не е обидно за авторитетна (за каквато тя претендира) институция като СЕМ! Още повече, че знам с каква взискателност се отнасяха към текстовете с логото на БНР определено (ама много определено!) по-грамотните предшественици на Радослав Янкулов: Поля Станчева и Валери Тодоров.

Ако кажа, че грамотното писане е самоуважение, че „лошият език помага на бездуховността”, ще ви прозвучи безлично. За да прозвучи анекдотично, ще припомня перничанина, който отишъл да си купи анцуг. „Какъв – попитала продавачката – за всеки ден или за сватба?”

Та „грамотността” на концепцията, за която става дума, е анцуг за всеки ден. Но дори и да беше за празник – пак е анцуг…

Не мога да си представя как такъв независим орган (като СЕМ) може да си позволи подобна обидна зависимост от нечие неуважително отношение към езика. Като съм тъп, така е! СЕМ не може да се занимава с такива дреболии! За него, разбира се, е по-важна битката с „езика на омразата”, а не омразата към езика! Макар че сигурно са еднакво важни!

Иван АНГЕЛОВ

Следва

Пътеводител на фактологическия стопаджия*

[28]  „Радослав Янкулов: Радиото е моята първа църква”, интервю на Димитър Генчев във в. „Стандарт”, 1 юни 2013 г. http://paper.standartnews.com/bg/article.php?article=452924

[29] Уолтър Липман (1889 – 1974) американски интелектуалец, писател, репортер и политически коментатор, носител на наградата Пулицър (1958 и 1962 г.) за вестникарската си колонка „Днес и утре”.

[30] Протокол от редовно заседание на СЕМ № 04, 28 януари 2014 г. по „случая Волгин”.

[31] Семиотика на фотографския език е темата на хабилитационния труд на Г. Лозанов, защитен през 1984 година в Специализирания научен съвет на Института по литература при БАН – вероятно едно от основанията да получи научното звание „доцент”, без да има научна степен (б.м. вариант ІІ), чл. 12.от Закона за научните степен и научните звания (1972-2000).

[32] „В частните медии е съвсем друго, там законодателят не е предвидил изисквания за плурализъм, не само в отделното предаване, но и въобще.” – мнение на Георги Лозанов в интервю на OffNews.bg от 16 март 2014.

[33] http://www.focus-news.net/opinion/2014/02/19/27358/mariya-stoyanova-krav-zalya-kiev-es-reagira-a-balgariya.html, 19 февруари 2014.

[34] „Радослав Янкулов: Страхотно много говор има в БНР, ще го намаля”, интервю на Паола Хюсеин, в. „24 часа”, 20.10.2013, http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=2380436

[35] Поне в медийния смисъл на понятието.

[36] Проф. Теун Ван Дайк е автор на 32 книги, монографии и около 200 статии по въпросите на дискурса и дискурс-анализа, много от които вече са станали класически.

[37] Това означава, че слушателят е роден през 1949 г. С други думи, от 1956 г. слуша тригодишния Янкулов (р. 1953). Виждате ли какво нещо е мечтата от малък да бъдеш журналист! Има и друг вариант: ако слушателят е бил седемгодишен, в най-добрия случай Янкулов трябва да е роден през 1936-1938 г., т.е. сега да е на 76-78 години! Действително, какво ли не правят „живите” предавания!

[38] За да се уверите сами, използвайте този линк: www.cem.bg/download.php?id=4625. Компютърът ще Ви съобщи, че може би има вируси, ама Вие, знаейки, че това са само думи, стартирайте го. Иначе отидете в сайта на СЕМ, изберете протоколи, а оттам изберете протокол с номер 23 от 21.05.2013 г.

[39] Позволявам си тази свидетелска глаголна форма заради протокола от заседанието на СЕМ, с който разполагах.

[40] British Broadcasting Corporation, Продуцентски наръчник. Стандарти и ценности на Би Би Си, УИ „Св. Кл. Охридски”, 2002.

[41] http://www.youtube.com/watch?v=27AELLzmQ6w, bTV, „Лице в лице”, Дойде ли време разделно?, 23 юни 2013, или: http://www.btv.bg/video/shows/lice-v-lice/videos/doide-li-vreme-razdelno.html

[42] О, вероятно са публикувани в сайта на БНР (както „Прозрачно управление”) и само компютърната ми неграмотност е попречила да ги намеря… Но в интерес на истината, сякаш „в чест” на първата управленска годишнина, се появи и част от „основополагащата” корпоративна информация (правилници, информация за структурата и ръководството на БНР).

[43] Радослав Янкулов, Концепция за развитието на БНР. Малки стъпки към големите промени, София, 2013, www.cem.bg/download.php?id=4647. Или от сайта на СЕМ, меню „Заседания на СЕМ”, Концепции, Концепция за развитие на БНР на Радослав Янкулов от 2013.

* По Дъглас Адамс (The Hitch Hiker’s Guide to Galaxy, 1979). Замяната на „галактическия” (по оригинал) с „фактологическия” е реверанс към „любознателния” читател, който сам иска да се увери в написаното от автора.

…