nabore.bg

 

ЖАЛКО ЗА ПРОЖЕКТОРА:

НИТО КУРШУМИ, НИТО ЦВЕТЯ!

Когато четете този текст, не се питайте: „Това вярно ли е?”

Попитайте се: „Защо е вярно?”

От автора

Продължение

 

Ето, най-после дойде моментът, който очаквате през цялото време: какъв е личният ми мотив за този текст.

Да, имам личен мотив! Мотивът на човек, който, без да е най-честният, винаги е избягвал да бъде лъжец. А през цялото време имах чувството, че Янкулов ми вика: „Лъжец! Лъжец!”

По време на представянето на концепцията си, може би повлиян от религиозната „проблематика” на увода, той се държеше непринудено фарисейски:

 „…Когато започнах вече да завършвам този отчет аз се почувствах, че живея в някакъв райски радиосвят. Мед, масло, тук-там малко маргарин и т.н. и т.н. На няколко пъти на езика ми беше да кажа: „Това не може да е истина!”, но не го казах, продължих да чета.”

Да, никъде „презентаторът” не изрече думата „лъжа”, макар и през цялото време да я внушаваше!

А мен през цялото това време: от „метафоричната част” на презентацията на „поетичната душа Радко” [53], през многобройните му интервюта, та чак до първите му „60 минути” ме измъчваше невербализираното обвинение: „Лъжец! Лъжец!”

Публична тайна е, без да знам какви са границите на тази публичност, че поради липса на други възможности (най-вече творчески, разбира се!) от времето на Поля Станчева до края на последния мандат на Валери Тодоров съм бил треторазрядна интелектуална прислужница. Ако ви се струва, че се надценявам – просто писар: на официална изходяща кореспонденция, на отговори на сложни казуси от слушателски писма и на тези… прословути отчети. На Управителния съвет до СЕМ.

Технологията ли? Това е и просто, и сложно нещо. Пише всеки, който трябва да пише (директор или ръководител на самостоятелна структура). Получавам текстовете, коригирам ги, редактирам ги стилистично, систематизирам ги (извинявам се, Янкулов може би не знае тази дума!), „сглобявам” ги съобразно някаква предварителна схема. Доверявам се на „редови” колега (май „редовите” сме по-грамотни!) за още един прочит. Предварителен прочит от един самопожертвал се член на Управителния съвет. После – при генералния директор. За прочит и редакция (стилистична, не фактологична!). И за най-важното в един отчет: анализът. Но това правеше генералният директор. Лично! Но за него не беше унижение да го редактирам…

А сега ме изтърпете заради следващото епистоларно отклонение:

Драги ми  Янкулов [54],

Ще ти обясня как се получава този „райски свят”: 35-40 радиобакали изпращат по поръчка на Тодоров мед, масло и маргарин, а аз като артелчик започвам да мажа по филиите (т.е. по страниците) ту мед, ту масло (маргарин почти не използвахме, защото не бяхме по ерзаците). После филиите отиват при Тодоров, на него не му харесва някоя, щото е с по-малко мед и той също маже, маже…

Така се получава този „райски свят”.

…Знам, че не си подходящ за сериозни разговори (даже Лили Маринкова ти го каза, колкото и доброжелателна да е към теб: „Аз съм малко подозрителна, че си оставаш толкова весел човек с течение на времето...”)[55]. А при нея доброжелателността не робува на обективността. Но ще те попитам: Добре, Тодоров е лъжец; аз, който съм прислужвал словесно – съм лъжец. Ами тези 35-40 човека? Банда лъжци, които не са знаели, че един ден ще ги разкриеш? Е, доста от тях си отидоха, за да дойдат по-честни…

Та виж какво, Янкулов – тези текстове както и да съм ги коригирал, както и да съм ги редактирал, както и да съм „прекроявал” местата на параграфите, винаги са си оставали с оригиналната фактология. А като отиде отчетът при Тодоров, какво? Тодоров за разлика от теб не беше артист на свободна практика, беше професионално дисциплиниран човек, толкова дисциплиниран, че даже маркираше с цвят всяка поправка, която прави!

Но искам да те светна за нещо много важно: такъв отчет по времето, в което си го чел, не съществува!

 „Имах възможност буквално преди два или три дни да се запозная с отчета на ръководството на БНР за последните два мандата.”

 Успокой топката, аз не съм поетична душа като теб! Всичко при мен е чиновническо: на 17 или 18 май си чел „нещото”, което наричаш отчет; на 21 май го цитираш, но „нещото” става отчет едва на 28 май, когато СЕМ го приема в присъствието на стария и новия директор!

Има обаче нещо изключително грозно: на 16 май твоят приятел и член на тогавашния Управителен съвет Калин Катев взема от чуждо бюро този текст, оставен за редакторски прочит, и го изнася от Радиото. Без дори да е обсъждан и приет в Съвета. Как мислиш, че щяха да реагират на такъв „експорт” (да не казвам „кражба”) в цивилизованите държави, в които има безумно строги фирмени/корпоративни правила? Нямаше да бъде не само в „борда на директорите”, но и във фирмата!

Отчети като официални документи са чели много кандидат-генерални директори, всички „отсъстващи” от Радиото и всички „неприсъствали” в Радиото. Това е нормално.

Остава си ненормален твоят прочит на несъществуващ отчет. Прочитът е в твой стил. Както казах по-горе по друг повод, в този прочит има „малко истина – малко неистина, нещо вярно, но и нещо невярно”.

„В края на този отчет, драги колеги, завършва със седем-осем страници, които са озаглавени „Обещано – изпълнено”, адски интересно нещо. И тъй като прочетох това, което е обещано, и това което е изпълнено, аз се почувствах още един път, че съм в райският свят на нещата. Направих си труд и започнах да броя 57 обещания, 57 изпълнения. Още 7 обещания с приблизително 7 изпълнения.”

• „Обещано – изпълнено” е или иронична манипулация, или интелектуална безпомощност да предадеш истинския текст. Казано е: „Степен на изпълнение на поети ангажименти…” Освен всичко, това не е хрумване на Тодоров, за да се хвали, а изискване на СЕМ;

• Броят на „обещанията”, без тези и „още” са 67 (поне по броя на „кутийките” от твоя речников фонд)[56] и не са на „седем-осем страници”, а на цели 14! И в някои от тези „кутийки” има думички като „предстои”, „започна”, „продължава”, „в момента”… А и на три пъти се използва онази забранена от Бойко Борисов частица „ще” за бъдеще време. Така че според моята аритметика има над 20 започнати и недовършени „неща”! Ти обаче искаш да „завършиш” завършените!

И сега за едно от най-фрапантните неща:

„Като едно от най-фрапантните неизпълнения за цялата тази история за която ви говоря, беше едно обещание за Симфоничния оркестър – да бъдат закупени три контрабаса и два други музикални инструменти. Обещанието не е изпълнено, защото контрабасите още не са купени, или двата инструмента.”

Няма такова нещо, драги ми Янкулов! Там е написано: „Симфоничният оркестър получи 3 нови контрабаса и маримба...” Значи става дума общо за четири инструмента, а не за пет…

О, разбирам, не си могъл да запомниш думата „маримба”.

За какво толкова се фука Тодоров ли? Защото цената на една оркестрова маримба (при това петоктавова) се „движи”от 2000 до 25 000 евро (пък и повече!). Контрабасите (представяш ли си, има и петструнни!) също не са на промоционални молови цени. И сигурно и той е откъснал от радио„залъка” (както ти за футболните права за излъчването на футболните мачове). 

Е, аудиторията на Радиото не се увеличи с 200 000 слушатели (според полуофициалните твърдения) както при „Спорт и музика”, но поне Симфоничният оркестър стана една модерна оркестрова формация. А пък се чудя, откъде се взе  този „отлив” от 300 000 слушатели [57] при „тодоровото” обезфутболяване на „Хоризонт”, нито пък  този „прилив” от 200 000 слушатели след договора с „Футбол про медиа“. Нима никой в СЕМ не те попита защо Националното радио (от н.е. на Янкулов) вече не прави социологически проучвания на аудиторията? Напротив, попитаха те!  

О, пардон – появи се първото сериозно социологическо изследване на Маркет Тест, датирано с юни, 2014. Само че къде са тези 200 000 слушатели в повече, след като месечната аудитория на програма „Хоризонт” например е намаляла с 2 процентни пункта (22,1% – 2012, 20,1% – 2014)?

Не знам какво разбираш под „пийпълметрия”, но ако твърдиш, че два-три пъти си чел шестгодишния отчет, Радиото никога досега (дори от времето на Поля Станчева) не е използвало тази свръхмодерна форма (за българските условия) на „рейтингуване”, нито пък услугите на монополиста по „пийпълмерие” ГАРБ (Gfk Audience Research Bulgaria), придобил преди години конкурентната TV Plan.

Но ако се върна на „похвалното ти слово” за инструментите, как разбра, че „контрабасите още не са купени, или двата инструмента” (това означава ли, че все пак един контрабас е закупен)?

Ходи лично да ги видиш дали са в оркестъра, или по документи?

Този факт (по-точно – това фактическо обстоятелство) – за прословутите инструменти присъства и в едно особено ценно за историята на Националното радио печатно издание „3 от 75”, издадено във връзка със 75-годишнината на Радиото. И над текста с инструментите стои името на Маестро Емил Табаков. Нали си даваш сметка, че това име струва поне колкото 10 Янкуловци (ако не и повече!).

Иначе си прав, Янкулов, клетите вие. „Или клетите ние! Такава висока летва, че и Стефка Костадинова на БНР някъде да се появи няма да може да я преодолее.”

При всеки от генералните директори, колкото и назад да се връщаме, Националното радио все е правило по някаква крачка напред – програмна или технологична. И колкото и да не ти се вярва, от времето на Поля Станчева и през времето на Валери Тодоров Радиото действително „вдигна летвата” – и като обществено доверие, и като пазарен дял, и като слушаемост (не като „величие” на генералния директор!). Дори и да са изяли предварително комисионите на една „олимпийска надежда” като теб!

Лъжецът Иван Ангелов

 P.S. Ето, и ти доживя до своя първи отчет: прословутите 50 страници, които гордо размаха в Шестото предаване на Директора. Но не вярвай на бартерната възторженост на Мария Стоянова. Вслушай се в приглушеното и „сегментирано” ободрение (вж. тази дума) на Георги Лозанов! 

*

Но нали не допускате, че аз, човечецът с остапбендеровска нагласа, не съм доловил и две дребни, ама много дребни Янкулови хитринки и шмекерийки.

1. В първото предаване „60 минути на директора” звуча един по-млад колега хем от далечна Франция, хем от Женева, от Женевското езеро, общо взето – от сватба (или след сватба) се обаждаше. Обаче глухо ли беше това момче, връзката ли беше толкова лоша? Шест пъти водещият се опита да го прекъсне, а той все си говори… Директорът го прекъсва, той си говори… Дали пък това не беше запис, върху който Директорът да говори? А бе, не е кой знае какво, ама нали Директорът беше казал: вие, слушателите, говорите честно и аз говоря честно!

2. Ами „световната премиера” на списанието на БНР – „Zoom Bulgaria” в Лондон? [58]

Учудвам се как всички толкова бързо се научиха да подражават на Янкулов! И за това събитие – малко истина и малко неистина, нещо вярно – нещо невярно!

Хубаво е казано – „световна премиера” в Лондон. Премиерата се състои в това, че „общинският” вестник на този район - Кенсингтън и Челси („Kensington and Chelsea Today”, a local community newspaper) публикува (препечатва) част от съдържанието на „Zoom Bulgaria” (кратък текст за българската традиция, посветена на мартеницата и интервю с композиторката Добринка Табакова. Що се отнася до най-важното – антрефилето за списанието „Zoom Bulgaria”, то заема само около 17–18% от една „вестникарска” страница (барабар с факсимилето на първа корица). Почти както общината Кенсингтън и Челси е само 1/33 част от Лондон – вярно, най-баровската, централната част на този световен град. Но все пак световните премиери не се провеждат в „махали”. А и вестник „Кенсингтън и Челси днес” не е „Таймс”, не е „Дейли Мирър”, не е „Гардиан”…

И „Zoom Bulgaria” е страхотно списание, но само като графика, като графичен дизайн. Иначе не знам как ще информира месечно(!), защото „новините” ще са като историята за мартеничката от първия брой. А как ще се печели от него, защото, доколкото си спомням, Янкулов искаше да се печели от всичко. Затова се и отказа от неизгодното „издаване” на CD: каква издателска дейност е това(!), а и „салдото на приходи – разходи” било… нула. Затова пък… „Zoom Bulgaria” ще се разпространява безплатно [59]. 

По-важният въпрос обаче е друг: как едно месечно списание ще прикрива отсъствието на Радио България?

Странно е, че регулаторът СЕМ премълчава онова, което става с Радио България – радио, а не интернет програмата, както я нарича Янкулов! Може ли някой да ми отговори: кой промени чл. 49, ал. 1 от Закона за радиото и телевизията (раздел ІІ, програми на БНР и БНТ), който гласи: „Българското национално радио и Българската национална телевизия създават национални и регионални програми; предавания за чужбина, включително за българите зад граница; предавания, предназначени за българските граждани, за които българският език не е майчин, включително и на техния език…”?

Или този член е отпаднал? Или има нов ЗРТ?

В България е нелепо да попиташ „Кой наруши закона?”, защото това не е прецедент. Пред кого трябва да даде отговор независимият и недосегаем СЕМ? Или той отговаря само пред Господ? Май нещо подобно каза и Председателят Лозанов на политиците, които се правеха на Комисия за култура и медии…

Закриването на Радио България, като възможност за „олекотяване” на финансовото напрежение, е първосигнално, непрофесионално и драстично се разминава с реалностите на общественото развитие. Катализаторът на този процес беше „кражбата” на едни 17 милиона лева от бюджета на Радиото от министъра на финансите Симеон Дянков, а той и по default стоеше най-близко до първосигналността.

Проблемът обаче е още по-голям, връщайки се назад в годините. „Радио България”, респ. „предаванията за чужбина”, престанаха да бъдат един от „инструментите” (или един от информационно-комуникативните приоритети) на външнополитическата дейност на България точно тогава, когато в страната ни настъпиха генерални политически и икономически промени; когато по нов начин трябваше да бъде „прочетен” етническият статус на страната и статусът на българските малцинства; когато числеността на българските емигрантски общности в чужбина рязко се мултиплицира [60]. За разлика от редица други европейски страни, които имат своя национална стратегия за приоритетите във външнополитическата си дейност чрез електронните медии!

Само не говорете глупости, че много радиоорганизации са закрили своите „предавания за чужбина”: те просто имаха антиреципиентна пропаганда, а пропагандата на българските предавания за чужбина по-скоро беше от авторекламен, интроспективен тип. Това, което се опитва да прави сега списанието „Zoom Bulgaria”, но само  на един език и със стократно по-ниска ефективност!

Така че приемете „световната премиера” на това (иначе красиво!) недоразумение, една от „великите” идеи на Радослав Янкулов, като погребението на една програма!

„Радио „България” не е радиото за българите в Чикаго, радио „България” е радиото, а сега интернет портала за чужденците англичани, араби, турци, гърци, които трябва да чуят, да научат, да опознаят и дай боже да бъдат привлечени от нашата страна с нещо, много има какво да се работи там.”

…Така започва отброяването на необратимостта!

Както необратим е например изборът на Радослав Янкулов за генерален директор. Независимо от „ценните идеи”, бременни от съдържателна неопределеност и професионална екзотика, все завършващи с някаква „питанка”, сякаш чакат потвърждението „Аха!”. Независимо от будещата завист християнска култура, която просто извираше от кандидата по време на „кандидатската” му защита, пленителната му „душевна поетичност” и метафоричност; независимо от тежките условия на труд, защото кандидатът през цялото време ходеше като нестинарка по концепционната тема, та не му остана време до походи по въглените на фактологията, толкова очаквана дори от изпълнения със симпатии председател на СЕМ (вж. протокола на СЕМ от събеседването).

И накрая, четири гласа „За!”. И готово! Виж колко лесно!

„За първи път този избор става в политическо междувластие, заявява Лозанов и отбелязва, че това е хубав знак, защото обществените медии трябва да са именно в такава среда!” За да добави: „До вчера имаше натиск върху СЕМ конкурсът да не се провежда, но регулаторът не се интересува от политическата воля”!

Ето един напълно обективен избор!

Даже самият Янкулов възкликва:

„Затова и толкова се зарадвах, че спечелих конкурса за директор на радиото. Както и да звучи! Не мога да го осъзная още, честна дума. Но мога да се похваля с куража, че опитах! Дори жена ми, която винаги ме е подкрепяла, реагира остро, като й казах, че смятам да участвам в конкурса: „Глупости! Твърде трудно ще спечелиш...“ Имаше предвид това, че обикновено в подобни конкурси винаги се намесват и други фактори, не чисто професионални. Само че аз се кандидатирах и се получи – ето, за първи път съм на този стол! Значи можело.“[61]

Нали можете да допуснете, че аз, който вече четири месеца се ровичкам в речевите похвати на Янкулов (изречено, записано и написано), ще отмина подобно твърдение. Но ми се струва и нелепо изреченото в среднощните форумни бълвочи, сред които можеш да срещнеш и този: „Ще ви напиша нещо скандално, което на 99% е вярно – пише авторът на „истината” с nickname Служител в БНР. – Четиримата от СЕМ са получили вечерта на 22 май по 10 хиляди лева. Лозанов на три пъти е провел по 20 секунди разговори с Янкулов. Ето така се прави избор.”[62]

Боже, боже, колко се е обезценило едно директорско място! Не му ли е известно на този „служител” на истината, че Председателят Лозанов с отношение към проекти все с „големи емпирични обеми” не би се цапал с някакви си 10 000? Не му ли е известно на този служител, че само един разговор да е имало между Председателя (а и който и да е друг от СЕМ) и някой от кандидатите във времето преди конкурса, е напълно достатъчно за „дисквалификация”!

Знаете ли, за мен няма значение това. Няма значение и за Националното радио – то е изтърпяло толкова директори и е оцелявало. А никога не е било управлявано: то може да работи по 24 часа в денонощието само по силата на самоизработените правила от екипите и високия им професионализъм.

…Изтекоха толкова мандати! Ще изтече и този. Дано от него остане само споменът: „О, оня, парвенюто ли?” И тук може би съм несправедлив. Защото съм свидетел само на първата част от един процес, описан толкова сполучливо от Иван Хаджийски:

„Човек може да направи успешен скок в общественото си положение (стопанство, власт, наука, изкуство). Съобразно с това той променя и поведението си. (…) Но превръщането (…) не става със същата бързина – минава известно време в подражание, в имитиране…”[63]

Правейки такъв шеметен скок, преварвайки мнозина, парвенюто почва да обожествява себе си, да се смята за нещо изключително и да се отнася към другите като към стадо некадърници. (…) Той почва да губи граници между възможното и невъзможното. За него да успееш значи да желаеш и да вярваш…”

 Но дано по-младият мой колега Янкулов не стигне дотам. Макар че и за това пак няма да е виновен той, а тези, които са го избрали. За „квотоизбраните” пък ще бъдат виновни „народоизбраните”. Тези, от Народното събрание, които Председателят Лозанов нарича политически орган, само че с други думи: „Възраженията са ми в  това, че ние сме извикани тук за първи път, откакто аз съм в регулацията, а пък аз съм в регулацията отдавна, за да отговаряме фактически на политически въпроси”.

Но ако някой си позволява да задава политически въпроси  на медиите, съгласно „Моето дясно”, „моя (нео)либерализъм” или протестърския си нагон?

Но ако някой си позволява (с позволението на СЕМ) да наруши разпоредбите на закон, пък бил той и Закон за радиото и телевизията?

Но ако някой  позволява  „кражбата” на парламентарен канал?

Кой ще застане срещу този няКой?

Да, „СЕМ е независим регулатор и подлежи само на съдебен контрол. На никакъв друг, камо ли на политически” [64].

И ето парадокс: член на СЕМ може да „наругае” Конституционния съд [65], а на СЕМ никой нищо да не може да каже! Въпреки казаното от народа: Не казвай никога – (никога) никакъв! 

Парадокси, братче: от „60-те минути на директора” – до автора на този текст!

*

Ами, това е!

 Иван АНГЕЛОВ

Край (засега)

 

Пътеводител на фактологическия стопаджия*

 

[53] По думите на Георги Лозанов, протокол № 23 от 21 май 2013 г.

[54] В интерес на истината в първоначалния вариант обръщението ми беше „Мушмороко Янкулов” като отмъстителна реакция на внушението му „лъжец”. И макар че в българския език тази дума има и позитивна етимологична връзка (хрисимо създание, пъргаво дете), се отказах от това обръщение, за да не звуча по янкуловски най-вече заради паралелния смисъл на скрит, потаен, привидно скромен, пробивен човек.

[55] Според протокола на СЕМ от събеседването.

[56] Броят на ангажиментите са значително повече, тъй като в някои „кутийки” има по няколко „обещания”.

[57] „БНР и „Дарик” взеха радиоправата за футболното първенство”, Dnevnik.bg, 18 юли 2013 г.

[58] http://bnr.bg/aboutbnr/post/100338797  

[59] http://www.blitz.bg/news/article/248598: „Радиото ще го разпространява безплатно (списанието, б.а.) сред чуждите гости и туристите. Затова то ще може да се намери по хотелите и на летищата в София, Пловдив, Варна и Бургас.”

[60] В около 70 страни на земното кълбо има български емигрантски общности. Броят на българите емигранти според различните източници е различен: от 15 милиона души, според Асоциацията на българите по света – до около 2 милиона, според статистиката на съответните страни по света. Според неактуализираните данни на Агенцията за българите в чужбина числеността на българските общности (емигранти, български малцинства и студенти) е 1 441 629 души в 78 страни по света. По теоретични и прогнозни оценки днес броят на българите (става дума само за българската балканска нация) извън днешните граници на Република България е около 4 милиона души.

[61] сп. „Тема”, брой 25 (604), 24-30 юни 2013

[62] Форум към публикацията „Радослав Янкулов е новият шеф на БНР”, FrogNews, 23 май 2013.

[63] Иван Хаджийски, Бит и душевност на нашия народ, т. 1, Български писател, 1974.

[64] По Георги Лозанов, OffNews.bg, 16 март 2014.

[65] Мария Стоянова, СЕМ: Решението на КС в никакъв случай няма положителен прочит извън България, 12 октомври 2013 г., Агенция „Фокус”.

* По Дъглас Адамс (The Hitch Hiker’s Guide to Galaxy, 1979). Замяната на „галактическия” (по оригинал) с „фактологическия” е реверанс към „любознателния” читател, който сам иска да се увери в написаното от автора.