nabore.bg

Отговаря фолклористката Лилия Старева в „Светове и създания”

Корица на книгата на Л. Старева „Светове и създания”, издателство „Жанет 45”.

Към читателите тръгва нова книга на фолклористката Лилия Старева „Светове и създания. Български митове, легенди и приказки”, издателство „Жанет 45”. Тези герои са ни повече от близки – Слънцето и Луната, планетата и природните стихии, домашните и дивите животни. За самодивите, змейовете, ламите и халите, за таласъмите, вампирите и върколаците дума ще стане по-късно.

Лилия Старева

Обяснимо е, че авторката дава предимство на естествените природни феномени, които човек наблюдава от най-ранно детство, та докато затвори очи, и те оживяват в обичани сказания, препредавани поколения наред.

Ще цитирам само една многозначителна „теория“ за нашата Земя: Когато попитали Хитър Петър защо хората вървят все в различни посоки, той казал:”За да се запази равновесието на земята, за да не се наклони на една страна”. Който както иска да го тълкува – хитърпетровата мъдрост май приляга и на поети, и на политолози, и на специалисти по геофизика. А малките и големите читатели чрез събраните приказки ще се докоснат до поучителната народна митология, до съкровище от старинни думи и сюжети, разбира се – внимателно обяснени. И до изпитани магии за борба с градушка, суша, вихрушки. Например за земетръса нашите деди вярвали, че ако пръст от такова бедствие се даде на пияници, та да я преглътнат с вода или вино, вече капка алкохол няма да сложат в уста, „потърсвало” им се завинаги...

Вълнуващи са и историите, с които някогашните българи са „очовечавали” животните. Лилия Старева напомня обичая момиче, когато види калинка, да я погали и да я помоли” да каже на кака пътя!”. Оправданието пък на заека, на чийто гръб се метнала костенурката и другите му се присмивали за незавидното положение, е съвсем приемливо. Яха го костенурката, но го и крие от орела, дето се вие в небето...

Дария Тодорова е озаглавила своята рисунка „Не всичко, що свети, е злато.” Момичето, което държи горяща кибритена клечка, символизира топлината и светлината, които са по-ценни от златото

Тези сюжети не са само за малчугани – големите читатели ще узнаят ог тях невероятни примери за вярност и предателство, за почтеност и измами, за чудни превъплъщения на змейове, самодиви, магьосници, караконджули и какви ли не страшилища. Но е характерна мъдрата народна увереност, че доброто и истината винаги намират пътя до победа. Дори когато историята свършва само до разкриването на лъжа и злосторници. Тогава, като в истинска безкрайна приказка, светът става едно от горна и долна земя, от живи и мъртви, от добрина и лошотия, за да подхрани оптимизма на разказвача и неговите слушатели.

Вениана Иванова казва:”Учението край няма”. Затова е изобразила жена, която чете книга, а около нея още много, символи на знанието и учението като безкраен процес

Лилия Старева работи от десетилетия в полето на етнологията и вече има своя аудитория – някогашните читатели на първата й книга с приказки, после на многотомната детската фолклорна енциклопедия в съавторство с Пламен Бочков, после книгите за народния календар, за светци, празници и обичаи. Е, има един важен детайл – обичта към митовете и легендите не пада наготово, тя се възпитава със също толкова обич. На 1 юни в Музея „Земята и хората” предстои да се съберат и млади хора, които рисуват... български пословици. Срещата е по проект „Млад илюстратор“ на  Фондацията „Детето и фолклорът”, осъществявян с финансовата подкрепа на ПРОГРАМА ЗА ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА ОРГАНИЗАЦИИ В ОБЛАСТТА НА ЛЮБИТЕЛСКОТО ТВОРЧЕСТВО на Национален фонд култура. В нея  главни действащи лица са ученици на различна възраст, а също психолог, фолклорист, художник. Ето три примера как младежи от 8“б“ клас на 144 СУ „разчитат“ народните мъдрости.

Виктор Иванов пък е нарекъл рисунката си „Когато котката спи, мишките царуват”

Лилия Старева пък си спомня как е поела  пътя към света на българската приказка. През студентските години научила за кръжока на акад. Петър Динеков, тогава неин професор в Софийския университет. Нещо й трепнало тогава, но не се включила. „А когато човек се докосне до това вълшебство, признава тя, той иска то да  продължава, да не свършва никога“. Нейната приказка започнала по-обикновено, в едно врачанско село, където леля й вечер все разказвала за Търкулан. Обикалял по света,  по долната и горната земя скитал, срещал джуджета и какво ли не...

А ние, влизаме ли ние в приказки и как?

На шега Лилия Старева отговаря, че все ни се ще да сме Крали Марко, но май сме Хитър Петър, нерядко даже и  Бай Ганьо...

Антония МЕЧКОВА