nabore.bg

Новата книга на Яков Янакиев „Алаверди“ е вълнуващ пътепис, създаден след няколко пътешествия из Грузия и Абхазия през различни години. Тематиката е ясно формулирана в подзаглавието: „Наивни  репортажи за търсенето на златното руно, тайните на дълголетието и магията на тостовете“.

„Алаверди“ се появява на книжния пазар в най-точното време – идват Коледа, Нова година, многото януарски празници, които събират семействата, близките, приятелите на една трапеза. А именно трапезата в Закавказието е онова свещено място, където хората се преобразяват в древни и съвременни същевременно човеци, подчинени единствено на традицията. Тя не им тежи, не ги подтиска, а ги дарява с достойнство и доброта, с  добри обноски, с щедро сърце и широко отворена душа. В тази душа сякаш особено чувствително резонират думите, усмивките, жестовете, погледите, паузите – все атрибути на едно тайнство, което сближава хората, прави ги съпричастни един към друг, облагородява ги, възвисява ги дори. Традицията като с рог на изобилието изсипва на трапезата старите идеали на човешкото сърце, за които с вдъхновение и преклонение говори Уйлям Фокнър: любов и чест, жалост и гордост, състрадание и жертвеност.

Но ето какво казва авторът в предисловието си:

 „Нека призная – златното руно не беше най-важната цел в моята експедиция. Главното бе търсенето на дълголетници, а въпросите, които ме занимаваха около тях, бяха доста: защо са толкова много по тези места, в Закавказието; има ли някаква тайна около този феномен; с какво се отличават хората, надхвърлили стоте години; как живеят, с какво се хранят, на какво се радват и така нататък. Разбира се, надявах се с отговорите на тези въпроси и с мъдростта на столетниците /няма как  да стигнеш такава възраст, ако не си мъдър/, пък и с тяхната благосклонност, да се добера някак и до златното руно.

А тостовете въобще не влизаха в плановете ми. Бях чувал за тях, но ги свързвах повече с любителите на чашката, с някакво своеобразно бохемство, с разточителство в приказките и паунско перчене в кръчмите, а тези неща не бяха интересни за мен. Много скоро обаче разбрах, че моите представи са изцяло погрешни, че трапезата е олтар, на който живите се прекланят пред предците, рода, родината; пред мъжеството, даровете на живота и природата. Видях как там се извършва някакво тайнство, видях как тамадата се превръща в същински жрец, който посвещава и себе си, и сътрапезниците си в законите на уважението, приятелството, любовта към ближния. Все нещичко запомних и записах – трошица е то от голямата трапеза, но с радост го споделям с читателите.“