nabore.bg

Предисловие от Петър Нанев, журналист от Шумен: С Марат Кхасанов ал Булгари, 26-годишен, заместник председател на организацията "Болгарское возрождение" в Уляновск общуваме от няколко години. Този негов разказ бе публикуван във вестник "Шуменска заря". А ето и интересната изповед на Марат Кхасанов:

Искам да разкажа на дунавските българи за моята баба, за нейната голяма любов към тях.

Нарича се Минзия Зиятдинова. Родена е седмо дете в селско семейство от Поволжието през 1930 г. Когато била малка, нейните родители й говорели, че те не са татари, а българи. „И нашите предци от близкото и далечното минало също са българи”, учели я те. Каквото и да се случи в бъдеще, знай и помни - ние сме българи. Такъв бил техният завет.

Когато в Поволжието настъпил голям глад и започнали политически репресии, много селяни се отправили към Средна Азия и Кавказ. Търсели по-добър живот.

Заедно със съпруга си младата Минзия отишла в Киргизия и се заселила в град Фрунзе. Там през цялата година се раждали плодове и зеленчуци - климатът бил топъл. Постепенно се устроили, родили им се деца.

През 1981 г. широко се отбелязвал юбилей на дружбата с България. В петнадесетте съюзни републики се изнасяли празнични концерти и се провеждали дни на българската култура. Баба ми тогава била профсъюзен деятел в Машиностроителния завод във Фрунзе. Бил един четвъртък, в който отбелязвали рожден ден на своя колежка.

Изведнъж от съседната стая, в която имало телевизор, се дочула позната музика, помислили, че е концерт народна музика от Татарстан. Толкова много мелодиите приличали на музиката от нейната родина. И изненадата на всички била голяма, когато водещият обявил в края на концерта, че изпълнителите са от България.

Баба ми дори оттогава помни името на една певица - Любов Рондова (явно става дума за Любка Рондова – бележка на Петър Нанев).

В понеделник в завода пристигнала българска делегация. Баба ми силно развълнувана се сприятелила с една от българките. Разказала й как нейните родители в детството й я учели да знае и помни винаги: «Ние не сме татари, а българи».

После им изпяла една старинна нейна песен и гостите се съгласили, че има прилика между песните на дунавските и волжките братя. Една жена от Дунавска България толкова се разчувствала, че заплакала от умиление. Тя подарила на баба забрадка и българско розово масло, а тя дарила делегацията с грамофонни плочи от наши песни.

Баба ми вече е стара, но и до днес с любов и топлота обича да разказва за тази среща с българите и упорито пази българската забрадка като ценна реликва, слага си я само на празници и за нея тя е най-скъпата вещ на света.

От вестник „Шуменска заря”