nabore.bg

От печатните издания възкръсват парченца от отлетялото време

 Книгата, към която Виолета Цветкова върви 3 десетилетия

„Насаме с незабравимите“. Така е озаглавила своята книга Виолета Цветкова, издание на „Сиела” от края на 2024 г. Тези над 560 страници всеки може да си ги чете както му се ще. На един дъх, ако бърза да се запознае с културната история на България за последните десетилетия. На почивки, за да преживява неповторимия чар и житейската философия  на всеки от героите в книгата. Като кратка енциклопедия, понеже изданието съдържа пунктуално биографично представяне на всеки. Като пособие по журналистика, в случай че интервюто е любимият му жанр. Е, и като лични записки по българския периодичен печат от 10 ноември насам. Та как иначе, щом книгата е за 45 срещи на авторката с изявени наши творци в духовната сфера, които напълно заслужават определението незабравими.

Първо представяне...

... и първи автографи.

Техните думи ще отзвъняват дълго у всеки читател и почитател. Едно – заради човешката мъдрост, която носят. Второ, заради чудесния език в спасените от времето магнетофонни записи и страници с диалози и монолози. За да не се усъмните и за миг, че това е някаква куртоазна похвала за Виолета Цветкова, ще цитирам запазени примери от речта на нейни събеседници. Скулпторът Александър Дяков дели народонаселението на „арниОре” и „кофтиОре”, поетът Валери Петров признава за огорчението си от отблъскващия „папагализъм” на съвременника, актьорът Вели Чаушев определя времето като „безкръстно”, писателят Георги Данаилов вече се колебаел за принципите на нашето „езикотворчество”, което иска закон за българския.

 И още – на актьора Иван Андонов му е дошло до гуша от малките и големи „мошийки”, които някои хитреци вършат дори с европейски фондове. Режисьорът и сценаристът Захари Жандов напомня как филмът му „Тревога” е оценен пред Вълко Червенков като „формалистичен”. Актьорът Наум Шопов споделя, че нещо се „заръчква”, колкото и да настоява да бъде поставена пиесата „Крал Лир”. Рангел Вълчанов си признава: май доста мизантропизъм го е ударил. Е, няма как всички шеги с езика на интервюираните да се цитират – Стоянка Мутафова е актрисище, поетесата Миряна Башева е разгубила картините си, Златина Тодева я мамосват...

Вместо текст под снимка – ще цитирам разказаното от Таня Масалитинова за голямата бомбандировка над столицата:“Тръгнах по улиците, релсите на трамваите стърчаха, забити в земята, разруха, паника, махах, никой не спираше. И тогава един циганин с каручка с две колела, на която продаваше зарзават, каза:“Какво,бе? Къде е майка ти?“. Натоварихме я и... цели 4 часа, едва стигнахме до болницата“.

 Но пък си струва да се изброят изданията, в които тези интервюта  нацяло или като части са се появили преди време – „Континент”, „Труд”, „Новинар”, „Женски свят”, „Европа 2001”, „Лидер”. Все ще изпусна вестник или списание от близкото минало, ама надали е толкова укоримо. Важното е, че без книгата на Виолета Цветкова тези десетилетия в историята на нашата култура щяха да са като безличен спомен. Не преувеличавам, защото мнозина знаят пътя: спре ли изданието, подвързаните броеве отиват по библиотеките да прашасват и са нужни само за професионално заинтересувани читатели. А сложат ли собствениците точка на сайта си – публикациите изчезват с него, освен ако някъде другаде нещичко е било препечатано...

„Насаме с незабравимите” не е просто връщане към стари публикации  и слава, колкото авторът да погали егото си. Ако я прелисти по-млад човек, който не е бил съвременник на избраните събеседници, от книгата ще научи много и за тяхното време, и за творческите им мъки. Например Леда Милева отворя семейния архив пред Виолета Цветкова, Таня Масалитинова разказва за бомбардировките в София и ранената си майка, а родословното дърво на балерината Фео Мустакова сплита корени с Хаджи Димитър, жертвите в атентата в „Св. Неделя” и присъдите на народни врагове след 1944 г. Другите герои в книгата също описват искрено своите пътища при соца, болките си после – жива история на българите, която те трябва да помнят, за да бъдат народ. А най-вълнуващото е пресъздаването на атмосферата на доверие, с която и авторката, и събеседниците й споделят тревоги, радости, надежди. Щастие е, че вестникарската хартия ги е запечатала, а сега, с добавките на непубликувани епизоди от интервютата ние пристъпваме на пръсти във вече изчезналите им светове.

Сава Хашъмов пред фотоапарата на тогавашната „Новинар“-ка Ани Петрова.

Ще ви кажа за интервюто, което мен ме развълнува най-много, макар че всичките заслужават професионална възхита. То е със Савичката – сънуващият Хамлет Сава Хашъмов. Спомня си той и за „Чайка”, и за „Братя Карамазови”, и за Мъже”, и за „Бягаща по вълните”, и за „Един наивник на средна възраст”, описва колегите си на сцената и пред камера. Включително Методи Андонов и Стефан Сърчаджиев, своите учители. През 1963 г. в учебния театър на ВИТИЗ, така се казваше тогава, поставиха „Хамлет” със студенти, Сава Хашъмов бе в главната роля. Моите родители ме бяха завели на театър и аз потънах отрано в чудото на въпроса „да бъдеш, или да не бъдеш”. Сетне се е случвало да гледам в същата пиеса и Висоцки, и гостуващи у нас англичани, да се възхищавам на световноизвестни кинопродукции. Но като Савичката, в черното трико и с черепа в ръка никога не е имало за мен дори когато го виждах на живо да бърза по „Раковски”. Актьорът признава пред Виолета Цветкова, че за него тази първа роля е и най-щастливата, и най-нещастната, защото след нея всеки казвал: хубаво е, но не е Хамлет...

„Насаме с незабравимите” е чудесна журналистическа книга – и защото е равносметка на дългогодишен труд, и защото показва на читателя какво още се крие зад професията ни: проучване на събеседника, мъчна до невъзможност организация и срещи, после напрегната работа върху текста. Да отворим дума и за портретите, те са дело на едни от най-добрите фоторепортери от различни издания: Ани Петрова, Люлин Стаменов, Веселин Боришев и др.. Затова – поклон към безценните архиви на пишещите и снимащите братя, които разплитат спомен след спомен и крият нови неподозирани съкровища. Излиза, че даже да не сме опазили отиващите в небитието печатни издания, все пак журналистите съхраняват парченца своя истина за отлетялото време. И те не са само личен спомен, понеже показват още и още детайли, за да опознаваме хора, които заслужават с обич да ги наречем строители на съвременна България.

Антония МЕЧКОВА