nabore.bg

Разказ

Пушеше поредната цигара. Беше минал повече от час, откакто я чу да влиза в стаята си. Първо беше обичайното силно затръшване на вратата, а след това и монотонното мърморене, с което отдавна беше свикнал. После млъкна. Не му оставаше нищо друго, освен да седи на пластмасовия стол – беше му толкова удобен, – да се радва на есенното слънце и да пуши любимите си цигари.

Загаси цигарата и погледна през прозореца.

– Лена! – подвикна леко. – Лена! – повтори по-силно.

Никой не отвърна. Долепи лице до стъклото, което отразената слънчева светлина превръщаше в блестяща преграда пред очите му. Направи сянка с дланите си в опит да я види. Очакваше да е в леглото, но не беше там. Усети познатото притискане на слепоочията, което беше сигурен признак за настъпваща тревога.

Затвори тихо балконската врата след себе си, после открехна вратата на стаята ѝ. Лежеше безжизнена на пода. Едната ѝ ръка беше подпряна на леглото. Вероятно беше направила опит да се добере до него, преди да загуби съзнание. Лицето ѝ беше съвсем бяло, но все така красиво въпреки осемдесетте години, които навърши наскоро. Притвори вратата и се върна в кухнята.

Запали нова цигара. Стягането в слепоочията го отпусна. Беше изпаднала в хипогликемичен шок. Знаеше добре какво трябва да направи, за да я върне към живота. Трябваше да реагира спешно, но той не бързаше. Бавно с наслада поглъщаше тютюневия дим и го изпускаше на дълги плътни струи. Пушенето беше единственото нещо, което тя не успя да му забрани. А беше порок... Единственият негов порок.

Загаси цигарата, наметна си късото черно палто, което подчертаваше стройната му, но леко прегърбена фигура на почти осемдесет и пет годишен мъж, нахлузи мокасините и излезе, оставяйки я безжизнена до леглото.

Вървеше бавно по същата улица с кестени, магазини и хора. Някога, преди много години, той я водеше по тази улица към своя апартамент и беше безпаметно влюбен в нея. После всичко се промени. Промени се тя, промениха се отношенията им, но остана жената, на която той посвети живота си.

Работеше в Статистическия институт. Беше най-добрият специалист. Винаги приключваше работата си навреме. Обичайно поемаше и най-сложните анализи, от които всички се дърпаха. Често се случваше колегите му да мислят, че най-сетне е дошло и неговото време, и с нетърпение очакваха провала му. Но ден преди крайния срок го виждаха да излиза на широкия балкон на института, да пали бавно цигарата си и да дърпа с невероятна наслада, примижал с очи. После дългата струя пушек ознаменуваше неговото блаженство. „Отново приключи преди всички“ – си казваха колегите му. Истински врагове нямаше. Никога не отказваше да помогне на когото и да било и с готовност поемаше от работата и на най-изостаналите.

Абсолютната акуратност, с която работеше в института, го предпазваше от допълнителни главоболия. Нямаше пропадания, нямаше и растеж. Беше на точното място без амбиции да прави кариера. Така имаше достатъчно време за вкъщи. Прибираше се в точно определен час и поемаше домакинската работа. А когато се появиха децата – първо едната дъщеря, а след това и другата, се посвети изцяло на тях. Яслата, детската градина, училището – извървя всяка стъпка от порастването на двете момичета, без да допусне и най-малката грешка. Движеше се уверено, показвайки на дъщерите си правилния път.

А тя правеше кариера. Едната стая беше напълно запазена нейна територия. Там учеше ролите си, там си почиваше, а когато това се случваше, в апартамента трябваше да се пази пълна тишина. И той, и децата спазваха безпрекословно това условие. В името на кариерата на любимата жена и на невероятната актриса, за която някога всички говореха.

Но той имаше една слабост, единствена, на която като отличен статистик, като човек, който роботи с числа и изчислява вероятности, не трябваше да се поддава. Два пъти седмично играеше тото. Пускаше едни и същи числа в продължение на години. Беше някаква негова комбинация от важни дати. Важни за него, за Лена, за момичетата. Тази негова слабост беше дреболия, но даваше повод тя да показва цялото си отношение към него. А то беше пренебрежение и снизхождение.

Това чувство се появи след втората, а може би след третата година от брака им. Не можеше да определи с точност. Може би когато тя завърши театралния институт, се появиха първите симптоми. В началото това нейно ново отношение почти не личеше, но постепенно се изостряше и ставаше все по-категорично. Ако беше отвърнал, ако беше реагирал остро, може би отношението ѝ нямаше да се задълбочи до степен на непоносимост, но той приемаше всичко стоически.

Години по-късно, когато кариерата ѝ се разви главоломно, пренебрежението премина в явно потискане на всяка негова инициатива, на всеки негов и най-малък опит да покаже себе си и... той прие и това. Може би не прие съвсем докрай острите ѝ думи, с които тя не пропускаше да го нарани и които бяха станали част от обичайното ѝ отношение към него.

Сублимният момент настъпваше, когато той, седнал пред телевизора с фиш в ръка, внимателно следеше печелившите числа на тотализатора. Тя заставаше отстрани, подсмихваше се, наричайки го обичайно нещастен наивник. Но всичко не свършваше дотук. В компания неговата малка страст към спортния тотализатор обичайно беше повод за шеги за негова сметка, а когато компанията беше от нейни колеги, това отключваше импровизаторския им талант и те винаги добавяха още унижаващи нюанси, които се трупаха на покорната му глава.

Улицата свърши. Следваше паркът. Седна на първата пейка, която видя, и запали цигара. Пушеше бавно и не бързаше за никъде. Мислеше за последните двайсет години от съвместния им живот. Дали след като приключи рано с театъра, или по друга причина, но отношението ѝ към него се превърна в истински кошмар. И двете им дъщери заминаха в чужбина, отвъд океана, създадоха семейства и единствената честа връзка между родители и деца, а после и с внуци остана седмичният разговор по телефона. На няколко години някоя от дъщерите си идваше заедно със семейството и оставаше за около две седмици. Достатъчно, за да проумеят и родителите, и децата, че безвъзвратно са се разделили, станали са си чужди и единствените общи теми са спомените за миналото. После идваше раздялата. И двамата преживяваха тежко заминаването на дъщерите и внуците. Следваше около седмица на мълчание и на сълзи – той плачеше скришом в банята или вечер, докато пушеше сам на балкона. Тя го правеше явно и по начин, който сякаш казваше: „Ти си виновен. Ти предопредели избора им, ти не ги спря, ти...“.

След първата седмица от заминаването започваха с нищо непровокираните скандали. Беше готова да се нахвърли върху него и за най-незначителната дреболия. Започваше да крещи яростно със звънкия си и изнесен глас, който въпреки възрастта ѝ не губеше силата си и който той преди много години обожаваше. После скандалите между тях станаха всекидневни. Отдавна заминаването на децата им не беше необходимият повод, за да започнат непоносимите крясъци.

Тя можеше да закрещи заради оставена отворена врата, заради незагасена лампа, заради подканата му, че е време тя да закуси, или заради цигарата, която той пушеше на балкона. Но имаше нещо, което не предизвикваше крясъците ѝ – очакването на числата на тотализатора. Тогава се повтаряше всичко от миналото – не крясъци, а смазваща ирония, с която тя подчертаваше колко е наивен в своите надежди. И не само това. Тя чертаеше пътя на неговата абсурдна надежда и вяра в тотализатора – колко глупав е бил някога, колко глупав е бил животът му, в който е допуснал да се надява на печалба от тотото, та чак досега.

И това продължи до момента, в който той веднъж не издържа и се разкрещя. Беше му безкрайно обидно за това, че тя не признаваше неговата жертва в името на кариерата ѝ, че не признаваше неговата всеотдайност при отглеждането на дъщерите им. Та той беше изнесъл на плещите си цялата тежест на семейния им живот с всичките особености и трудности, които произтичаха от нейната професия. А можеше да не бъде просто най-добрият специалист в института, можеше да направи научна кариера, можеше да обучава други как се правят най-прецизните статистически анализи. Но... той избра сам пътя си и дълго време не съжаляваше за това.

Когато крясъците станаха взаимни, постепенно първо се появи непоносимостта, после и омразата. Беше сигурен, че тя го мрази. Той също започна да изпитва омраза към нея. Дълго време се опитваше да я потиска и сам си казваше, че не бива да се поддава на това чувство. Опитваше се да тушира омразата със спомени за някогашния им живот, но тя бавно се настани в съзнанието му, загнезди се в сърцето му, остана там и се превърна в трайно чувство, което той повече не успя да премахне.

Загаси фаса си в малък джобен пепелник, който винаги носеше със себе си, и стана. Този път той нямаше да се върне. Тя отдавна повтаряше, че няма нужда от неговата помощ, че може и сама, а той е един безполезен старец, който не е способен да направи нищо друго, освен да играе тъпото си тото, разчитайки на несъществуващия си късмет.

Тръгна бавно по алеята. Листата на дърветата бяха пожълтели. Короните им сключваха причудлив жълто-червен тунел. Същият като онзи, през който минаха преди толкова години, но в обратна посока, за да отидат в апартамента му.

Когато стигна до малката мраморна чешма, реши отново да седне. Чешмата, един огромен мраморен охлюв. От средата на мраморната раковина стърчеше все същият бронзов чучур. Беше съвсем позеленял. И дърветата наоколо бяха същите. Сякаш не бе минал повече от половин век, откакто се спряха тук с нея, за да пият вода. Спомни си как я напръска, а тя се засмя на шегата му. Тогава беше строен и красив млад мъж, а сега се беше превърнал в слаб старец с изпито лице. Краката му бяха отслабнали, тялото леко се беше прегърбило, косата беше оредяла и беше почти бяла. Дългият бретон, който винаги падаше пред лявото му око, сега беше сиво-бял, но беше все така непокорен.

Запали нова цигара. С всяко дърпане усещаше все по-силно никотина, с което в него се усилваше някаква тревога. В последните поне десет години въпреки непрекъснатите скандали те двамата съществуваха в някаква странна симбиоза и единственото основание за това взаимноизгодно съжителство беше здравето им. Неопределеното количество заболявания съпътстваше живота им – тя беше в състояние да превърне всяко свое неразположение в симптом за страшна и нелечима болест. Но заедно с всички онези болести, които тя си приписваше, имаше и такива, с които трябваше да внимават.

Преди години тя отключи диабет – твърдеше, че се е появил след заминаването на децата им или по-скоро когато всички се убедиха, че заминаването им е необратимо. Той смяташе, че причината е друга. Според него появата на диабета беше свързана с нейното ненадейно пенсиониране и пълната раздяла с театъра. Когато това се случи, тя изживя неимоверен шок. Не можеше да си представи, че актрисата, по която преди години всички бяха луди, безцеремонно е пенсионирана без никакви предложения, които да ѝ намекнат, че от нея все пак има някаква нужда. След това тя повече не стъпи в театъра дори като зрител. За нея вратата на театъра се затвори завинаги, без значение, че допреди няколко години сцената беше почти единственият смисъл на живота ѝ.

Той страдаше от сърце. Понякога усещаше, че спира за секунда-две. Някаква огромна тежест притискаше гърдите му и той за миг губеше съзнание, но само толкова, че да се разлюлее, без да се стигне до припадък. Друг път сърцето му излизаше от ритъм, пулсът му се покачваше, а той виждаше гърдите си как неконтролирано се повдигат и усещаше вътре в тях нещо, прилично на извънземно същество, да се блъска в гръдния му кош със сила, която можеше да го пръсне.

Грижеха се за тези болести сами с усърдието на хора, решили да живеят вечно. Не притесняваха децата си. И двамата изповядваха убеждението, че трябва да се справят сами и че никой не им е длъжен. Дъщерите им имаха своя живот, своите проблеми и радости и те не искаха за нищо на света да ги превръщат в жертва на болестите си. А и децата им бяха твърде далече... Всеки следеше другия дали навреме си взема лекарствата и какво точно е взел. Това следене отново беше повод за скандали, но в този случай те имаха добрия ефект, доколкото тези разправии ги крепяха и дисциплинираха самолечението им.

Понякога, а напоследък и доста често, се случваше да отидат на медицински преглед. Винаги бяха заедно. Тогава будеха завистта на всяка възрастна двойка на тяхната улица. Хванати под ръка, те излизаха от кооперацията и тръгваха към поликлиниката. Какво друго можеше да си помислят хората, които ги срещат, освен че тези взаимно подкрепящи се възрастни хора са пример за дълга и незатихваща любов.

Загаси нервно цигарата, затвори капачето на пепелника и го пъхна в джоба на сакото си. Тревогата беше прераснала в страх. Не за нея, а за себе си. Спомни си последния пристъп, при който лежеше безпомощен на дивана, а сърцето му лудо се блъскаше в гърдите му. Имаше чувството, че всеки момент то ще се пръсне на парчета или ще изхвръкне през устата му. Тогава тя вдигна телефона и не се отказа, докато не принуди спешния екип да изостави всички останали случаи и да пристигне след петнайсет минути. Спешните медици имаха неписано правило да отлагат възрастните пациенти за сметка на по-младите. Тя съвсем не приемаше тази логика на бърза помощ и настояваше линейката да дойде мигновено. Всеки друг на нейно място би се провалил, срещайки стената от чиновническа небрежност, безсърдечност и негласните правила на едни хора, за които мъж на осемдесет и пет в криза няма какво толкова да очаква от живота освен логичния му край. Тя му бе необходима толкова, колкото и той на нея. Само двамата с взаимната си подкрепа можеше да продължат да живеят още толкова, колкото Господ им беше отредил.

Направи десетина крачки и спря. Виждаше снизходителния ѝ поглед, ироничната усмивка и онези винаги повтарящи се думи, когато той смачкваше поредния непечеливш фиш: „Не се ли убеди, че късметът ти е скапан. И престани с това тото. Само простолюдието го играе“. Можеше ли да ѝ прости всичко? Нямаше ли право поне на година или две живот, които да изживее сам така, както той иска – без непрекъснатите подмятания, без скандалите и без пренебрежителното ѝ отношение? Тя беше непоправима. Беше направил всичко за нея. Беше я обожавал, беше я боготворил, беше жертвал кариерата си, беше... Отново спря, обърна се и пак тръгна по алеята, отдалечавайки се от дома им и от нейната безпомощност.

Пак беше сам под жълто-червения свод над алеята. Беше решен да върви. Щеше да се разхожда достатъчно дълго, а тя щеше бавно да върви към своя край. Знаеше, че е в безсъзнание и нищо не усеща. Отново беше късметлийка. Когато по-рано получаваше подобни припадъци, всичко ставаше за миг. Губеше съзнание и падаше, а той правеше всичко необходимо, за да я върне към живота. После я питаше какво е изпитала, а тя нямаше никакъв спомен. Напротив, първо усещала неземно олекване – сякаш политала, а след това вече нищо не си спомняла. Веднъж даже му каза: „Може би нищо не трябваше да правиш. Ако бях умряла, това щеше да бъде най-леката и приятна смърт, за която човек може да си мечтае“.

Беше стигнал средата на алеята. Спря. Застави го някакъв необясним импулс. Погледна вдясно. Под големия храст, който през пролетта се окичваше с огромни гроздове от бели цветове, беше тяхната пейка. На нея седнаха някога – преди да я отведе вкъщи. Спомни си как боязливо я придърпа към себе си и се опита да я целуне. Очакваше да получи от нея от онези първи плахи целувки със затворени устни, но вместо това усети езика ѝ в устата си. После тя се отдръпна, гледайки го смутено и леко пребледняла, сякаш питаше: „Направих ли го както трябва? Нали това искаше?“. Тя беше решила, че той има твърде високи очаквания към първата им целувка, и беше направила опит да отговори на тези очаквания.

Седна. Беше все същата пейка отпреди повече от петдесет години. Само дето пластовете боя върху нея се бяха умножили. Беше от онези стари пейки с чугунени крака и подлакътници със силно извити облегалки и толкова масивни и тежки, че удържаха на всякакви младежки своеволия да бъдат строшени или преместени. Бяха пейки, създадени да останат на мястото си непоклатими като паметник на всичко онова, което се е случвало на тях.

Запали поредната цигара. Вече беше прехвърлил бройката, която можеше да изпуши до обяд, но въобще не се замисли. Уж мислеше за нейната смърт, но сега беше станал съвсем нехаен към състоянието си. Можеше ли да живее без нея?

 ***

Седеше все на същия трети ред в края. Беше десетото представление от новия сезон. Избираше това място, за да може да я наблюдава отблизо. Когато започваха аплаузите и актьорите се покланяха, тя винаги заставаше в края на редицата. Гледаше напред с приведено тяло, а погледът и не преставаше да следи публиката. Когато тялото ѝ се свеждаше почти хоризонтално, очите им се срещаха в права линия, но той винаги оставаше с усещането, че погледът ѝ минава през него и той е един от всички безименни и непознати зрители, дошли на театър. Но му беше безкрайно приятно да очаква всичко това, което се повтаряше поне три или четири пъти след всеки спектакъл. Три или четири пъти погледите ми се срещаха.

Тя беше трети курс в театралното училище, но вече беше забелязана. След втори курс я поканиха да участва в истинска постановка и тя се справи блестящо. Беше новата звезда на театъра – съвсем млада, крехка и обещаваща.

Десетото представление от новия сезон свърши и всичко се повтори както всеки път досега. Но след това той не тръгна към гардероба, за да вземе шлифера си. Тръгна към гримьорните. Някои от актьорите разговаряха шумно, други, бързащи да се приберат вкъщи, го подминаваха мълчаливо и с безизразни лица. Когато я видя да идва насреща, му се стори, че жълтите лампи от двете страни на дългия коридор започнаха да светят по-силно. Той стоеше между двете дълги стени като някаква преграда, която тя трябваше да отстрани с ръце, ако искаше да я премине.

– Искаш ли да се омъжиш за мен? – това беше безумният му въпрос.

– Защо не – засмя се. – Все пак първо да се запознаем – каза, подавайки му ръката си. – Лена. От Елеонора – допълни.

– Тома – единствено това успя да каже.

Беше шокиран от въпроса си. Някаква непреодолима сила го изстреля от съзнанието му, въпросът отскочи от диафрагмата му, блъсна се в гърлото и стигна до нея.

Ръката ѝ продължаваше да виси непоета в пространството между тях. Тя се усмихна и кимна по посока на празната си длан. Той почти подскочи, осъзнавайки, че я е накарал да чака прекалено дълго с протегната ръка. Пръстите ѝ бяха топли, дланта ѝ беше мека. За пръв път усещаше подобна мекота на нечия ръка.

– Ще ме изчакаш ли? – попита го.

– Да – едва успя да отговори. – Ще бъда във фоайето – посочи с глава.

– Няма да се бавя.

 ***

Това беше същата пейка, на която седяха през онази топла есенна вечер след неговото предложение да се оженят. Тук пожела да я целуне, а тя отвърна на тази целувка смело и неочаквано за него. Също толкова неочаквано беше за него и нейното първо отдаване. Тя откликваше на всеки негов опит, а той, воден от неконтролируемата си страст, искаше все повече и повече.

Онова, което никога нямаше да забрави и което го влудяваше, беше невероятното съчетание между непохватността ѝ да отдаде тялото си за пръв път и желанието ѝ това отдаване да бъде пълно. Тя събираше в себе си едновременно плахостта от първото допускане на мъж до тялото си и решимостта да открие пределите на страстта и да отиде дори отвъд тях.

Ожениха се толкова скоро след това, че никой от познатите и на двамата не можа да разбере какво точно се беше случило. Това беше най-прякото пожелаване на нечия ръка и най-бързо полученият отговор.

– Нямах никакви колебания – призна му тя по-късно. – Какви колебания можех да имам, след като в продължение на цял сезон гледах в очите ти. Когато за пръв път за себе си установих, че ти отново си на същото място, а след това се взираме един в друг, реших, че си въобразявам. Но всичко се повтаряше отново и отново.

– Не можех да си представя дори, че по време на аплаузите гледаш мен. Погледите ни се срещаха, но аз не можех да си представя, че въобще ме забелязваш – отвърна той.

– Не виждаше ли колко настойчиво всеки път се взирах в теб? Ако трябва да съм честна, след като за първи път ми направи впечатление, че седиш все на едно и също място, реших да се пошегувам, като гледам в теб по време на аплаузите, но забелязвах, че твоят поглед е малко странен. Все едно не разбираше сигналите, които ти давам. Но след това всичко се повтаряше, ти беше неизменно на своето място, а аз нямах нищо против, когато се покланям, да гледам право в теб – при тези думи се беше засмяла. – Въобще не съжалявам.

Той си спомни как го целуна небрежно.

 ***

Този път той беше безкрайно категоричен с оператора и не спря, докато не получи категорично потвърждение, че линейката вече е тръгнала. После затвори телефона и почти затича. Усещаше, че пристъпът ще дойде всеки момент, но единственото нещо, което го интересуваше сега, беше да стигне до нея възможно най-скоро – преди екипът на спешната помощ – и да я спаси. Вероятно хората, покрай които минаваше, гледаха с почуда този леко приведен възрастен мъж да прави усилия да тича с пребледняло от липсата на кислород лице и с широко отворена уста, опитвайки се до поеме повече въздух, който стигаше до дробовете му, но там кръвта не успяваше да вземе необходимото количество кислород, а след това сърцето не можеше да изтласка тази кръв по стеснените артерии на тялото му.

Не помнеше как е стигнал, нито какво е направил. Когато дойде на себе си, Лена вече беше в съзнание, а някакъв млад лекар ѝ даваше напътствия. След това лекарят си тръгна, а той остана седнал на стола до леглото ѝ и така изкара цяла нощ.

Умря на другия ден. Умря в съня си и открадна мечтата ѝ. Намери го спокоен, сякаш вгледан в тавана, опитвайки се да разбере някаква непонятна житейска истина. Първо се обади на дъщерите им, за да им съобщи, че баща им е починал, но че се е разделил с живота си по възможно най-добрия начин – в съня си. После им каза, че не бива да си правят труда да идват: „Няма да го върнете, а и той не би искал да пътувате, за да го видите мъртъв. Би предпочел да го помните жив. Той толкова много ви обичаше“, след което се разплака. След това се обади на погребална агенция, уговори всички разходи и зачака. Той беше до нея и тя трябваше да се погрижи за него така, както той се грижеше за нея.

Всичко приключи много бързо. Хората от агенцията бяха опитни и срещу съответните суми предлагаха най-доброто обслужване. Тръгнаха си и тя остана сама. Облече си палтото и излезе. Не тръгна към парка, където обикновено се разхождаха. Пое в обратната посока.

– Един фиш, моля – каза на служителката, заничайки през малкия отвор на гишето.

– Заповядайте – отвърна служителката и ѝ подаде фиша.

– Бихте ли го попълнили вместо мен – отвърна и побутна фиша обратно. – Никога не съм го правила. Ще ви продиктувам числата.

Притвори очи и леко погледна нагоре. Вместо число в съзнанието ѝ се появиха те – двамата. Лежаха голи в леглото – тя в несвяст от своето безразсъдство и от безкрайното щастие, че му се е отдала. Служителката записа първото число. Последва споменът за онова дълго раждане, за силните болки и първото проплакване. Още едно число беше задраскано върху фиша. След това го видя как ѝ маха, застанал зад врата на отделението, а тя тръгва за второто си раждане, а после се появи красивото лице на малко бебе. Трето число върху фиша. Последваха още три числа, чиито съответствия от живота им само тя и Тома знаеха.

Венцислав БОЖИНОВ

 ----

 Венцислав Божинов е преподавател в Катедрата по литература и етнология на Югозападния университет „Неофит Рилски“. Автор е на учебници и учебни помагала по литература. Публикувал е разкази в сп. „Съвременник“, „Литературен вестник“, сп. „Либерален преглед“, сп. „Факел“, „Страница“ и др. Венцислав Божинов е автор на два сборника с разкази – „Пеперуди в рогата“ (2011, 2023), „С аромат на тютюн“ (2017), на романа „Белези“ (2019), номиниран за Европейската литературна награда „Димитър Димов“ за 2020 г., на повестта „Потъване“, както и на две научни монографии – „Трудова мобилност и миграция. Строителните групи в София“ и „Играта и тялото – тялото в играта. Социокултурни изследвания“.