nabore.bg

Герои на Иван Вазов дописват автора си

Един от графичните портрети на Иван Вазов

След откриването на железницата по река Искър през Стара планина (1897 г.), проломът става любимо място за неделни разходки на столичани.

 Какво вижда излетниците и какво местните? Да сравним пътепис на Иван Вазов и тукашно предание.

Иван Вазов, „Из Мала Стара планина” - 1899 г.:

"Присъствието на железницата, както казах и по-напред, не се отразява в нищо на живота на тукашното население - то не произвежда нищо, не търгува с нищо, няма, нито е способно да има каква годе индустрия, по железницата не се вози от предубеждение и от немотия.

Стара планина тук, както Малката, тъй и Голямата, да посипани с множество села, от които никое не носи турско име  всички си имат чисто български, свежи, изразителни. Ето на запад от мене са: Гракьовци, Искрец, Дебрачин, Меча поляна, Завидовци, Брезе, Зимевица, Заногье.

Заселье е разположено в падината й, на височината на едно бърдо. Голямо село. До него е сетната цел на пътуването ми: водопада. Една балканска речка минува отсам селото и като достига до един бряг, хвърля се с шум в една ужасна пропаст...

Моето общество се увеличи с две нови лица: един човек и едно куче. Той беше селският кмет, тип на селски чорбаджия, шишкаво-дебел, с кръгло лице изгоряло от слънцето, с усмихнат и подозрителен поглед. Носеше черна щаечна френска дреха и кожена шапка. Кучето му, напротив, дръгливо, веднага направи познанство с моето, преди господарят му да стори това с мене...

Дядо Йоцо гледа иде ли Иван Вазов

 Защо ида тука? Каква работа ме гони, и прочие. Не остана обаче доволен от отговора ми, че ида на разходка.

- Защо криеш, кажи си право - каза той усмихнат, но сериозен.

Повторих същото. Кметът е недоверчив.

- Знам, господине, идете за имането тука - каза той внезапно с вдъхновена физиономия. - Тука на скалата, низ дола – и той посочи на изток – има имане. Но де е – не се знае. Ваша милост имаш ли позволително?

Намерих се в чудо. Разправях, че на хубостта на тукашната планина дошъл съм да се пораднам. И все в тоя смисъл. Не вярва!

Село Заселе

Обадих му най-после, че по занятие аз пиша... Това като че го успокои. Въдвори се дружелюбно отношение и даже прие чаша винце.... Разговорите ни се продължаваха – и вече политически. Но времето напредваше и аз станах да си тръгна. Беше четири часът, а на пет и 15 минути влака прристигаше на Церово.

Кметът услужливо ми посочи несъществуващата пътнека по задръстената с камъни  и храсталаци урва, ужасно стръмна и дива. Той ми посочи даже долу там, над една воденица мястото, дето други иманяри преди мен копали за имане.

Урвата беше ужасна. На всеки миг бедствувах да се подхлъзна по канарите и да си счупя костите в някоя яма. Слизането трая около половин час. Чува се постоянно щумът на водопада.

Изглед към гара Бов

Тогава забелязах че горе, между скалите, нещо черно се мърдаше, скрваше и пак появяваще.

Бай Ангелко, Бог да те поживи, ти си ме имаш за иманяр и ме дебнеш.”

Случката според местен летописец

Паун Вучков (1876- 1963), ”Спомени от моя живот”:

 „Вазов е дохождал  в село Заселе, но пишущия тия редове знае, че когато Иван Вазов пише, че е дохождал в село Заселе, железницата била направена и че тя почнала да функционира от 1897 г. Но кмета Ангелко Н. Коларов е кметувал в Зимевица и Заселе до 1891 г., през която година той бил уволнен. През неговото кметуване той заварил поета Иван Вазов в местността  Чепурия да си постиля чергата на тревата, за да гледа от там водопада.

Кметът Ангелко дохожда при него и го пита какво търси тука, Вазов го уверява, че е дошъл да гледа водопада, и че е поет. Кметът му казва:

„Не знам поет, не знам моет,

аз съм на Заселе кмет.

Заповядай в общината

да ми платиш тревата.”

И според днешни жители

Собственикът отишъл и се оплакал на кмета, че някаква личост има в ливадата. Кметът отишъл да провери, срещнал Вазов, почнал да му се кара.

И Вазов му рекъл: Господин кмете, аз съм поетът Вазов. А оня строг: Поет-моет, я сам на Заселье кмет. Поо́ждай пред мене у общината, да си пла́тиш глоба́та, оти дека газиш тревата!

Водопадът Скакля

Завел го в общината и наредил на бирника: Режи му един витанец за един грош! Една квитанция, демек, за един грош глоба.

Бирникът написал квитанцията, Вазов я подписал. Обаче за кмета не било гаранция, та наредил: Я тури и един палец отдоле, та да е сигурна работа́та!

По онова време било достатъчно в общината да има един грамотен. За избора на кмет нямало такова изискване в закона. Май и днес няма – ни за кмет, ни за депутат, като ги гледаме какво приказват и вършат!

Румян СЛАВОВ