nabore.bg

92-годишният Стоян Кръстев от ловешкото село Дерманци: В лова съм изпитвал най-голяма близост с моите приятели

Бай Стоян с верните си другари - ловните кучета

Стоян Кръстев от с. Дерманци, Ловешко, е роден на 11 юли 1929 г. и това лято навлезе в 92-та година на живота си. Почтената възраст и невероятната му физическа активност го правят вероятно най-възрастния действащ ловец в страната. Но това има своите основания – баща му Марин Кръстев  е офицер, герой от войните в първата половина на миналия век, бивш кмет на Голяма Желязна и Торос. Живя 104 години. Бил е основател и пръв председател на Съюза на говедовъдните дружества в България. Бай Стоян и сега си гледа три кучета-птичари, голямата му любов, и сега обикаля с тях и с пушката дерманския топрак. Страстта към лова и чувството му за хумор са стожери в живота му. Беше преди време гост и на нашата ловна дружинка в Ъглен, обикаляме стърнищата за пъдпъдъци. По едно време гледаме – той изчезна – пропадна в някъкъв трап насред нивата. Втурнахме се да му помогнем, а той излиза от трапа сам, изтупва си гащите и ни вика – ей, това да беше некой дрът човек – щеше да се пребие!

Ето някои от историите,

които са му се случили в десетилетията на неговия пълен с ловни приключения живот:

Не само аз, не само баща ми – цялата фамилия ни е ловджийска, и дори сме дали жертви в лова. Чичо ми Христо – най-възрастния от петимата братя, като пълнил пушката – а тогава били с пушки, които се пълнели отпред, през цевта, та той насипал барут, димен, разбира се, после парцали, после съчми, после пак парцали, и не знам какво е правил, но тъпкал, тъпкал и пушката гръмнала. Та му отнесла три пръста. Ама той се радвал, че му останали палецът и показалецът – да може да стреля, че без другите може, без тия двата – не. Втория брат – Димитър, също мераклия, той на 18 години, веднъж да отиде да варди на лозето на Муртино бърдо – нали казват, че лисиците обичат грозде, и той да се качи на черешата, какво е правил, та пушката гръмне, та го намерили след два дена… Та той е жертвата на лова… А баща ми – дедо Марин, не само че беше ловец, но беше и председател на дружинката в Дерманци. Много запален беше по пустите диви патици. И зимно време с чаршафите, с пушката оттатък Вита, а тогава реката пълноводна, не като сега, ама той решил на връщане да не ходи до моста, а да мине по леда тука, в Ячовския вир, най-близо до селото. Опитал леда, че го държи, и решил да мине. А тоя вир тогава имал ями по три-четири метра. Та се продънил леда под него, и добре, че препречил пушката и тя го задържала, иначе ако се е провалил под леда… Та се борил, трошил леда, та едва изпълзял, и си дойде не само мокър до кости, но и заледен, че беше много студено…

Стоян Кръстев и актьорът Георги Черкелов пробват новото вино

Навремето с един мой приятел – Васил Иванов, ходехме много къде ли не, и един път отиваме в едно ловно стопанство към Хаинбоаз, направихме там пусията и аз гледам няколко момчета от горските – пратиха ги да гонят. Ама те не слизат долу в долчината, ами вървят по края на гората, да си не дерът дрехите. Видях, че така нищо няма да стане, и им викам – момчета, айде аз ще дойда да гоня заедно с вас. Пък и нали цял живот съм все гонач. Та слязох долу в долчината, и слушам – почна се,

тук се гръмна, там се гръмна.

 И като просветля гъстака – излизам, значи, и съм на трийсетина метра от пусиите, като изтрещя пушка и съмчите – около главата ми, съчки, шумки… Излизам, и там тоя мой приятел стои с пушката. А работата такава - едно сърне с стаило в края на гората, и аз като наближавам и то се вдига, и моя приятел гърми по него. Излязох аз, а той се радва, че ударил сърнето, и аз намерих сили, та не чу казах какво е щяло да стане. Чак после му казах, на друг лов. Та това е – никога не се стреля срещу гоначи…

За мен всеки лов е любим. Но все пак пернатия дивеч е баш лова. И прасета съм ударил много, и сърни съм бил, но това е … Аз със Монката – Симеон Симеонов от БТА – излизахме за пъдпъдъци с по двеста патрона в раниците! Ама тогава имаше дивеч – яребици, зайци много, гривяци, гургулици… А в лова най-много ме радват кучетата – ей ги тия малките, ако знаеш отсега как търсят, как се завират в трънето дето и мишка не може да се завре…

На пъдпъдъци в Ъглен – авторът Йото Пацов, Стоян Кръстев-Таши, Валентин Пендоловски и Ники Попов

Та ловувал съм всякакъв дивеч и бях добър, да ти кажа. Но нещата много се промениха. Навремето основния лов беше на зайци. За прасета съм ходил по Родопите, Велинградско например, а при нас те дойдоха късно. Бяха най-вече горе по Балката заради жълъда.

Приятелството е велика категория в живота, и не само в лова. Но именно в лова съм изпитвал най-голяма близост с моите приятели. Например бай Цветко от Велинград, дето му нося пушката сега. Той беше по-възрастен от мен, кожухар. Много сме ходили с него, и не само по лов, но и по риболов. И веднъж ще се прибирам от отпуска и се отбих да го видя, и гледам – на вратата некролог. Те ме търсили да ми кажат, но аз по балканите, та дъщеря му ми даде пушката му, че така заръчал, и сега ловувам с нея. Имах много добра пушка, пасвахме си отлично, но я подарих на един млад ловец, и си оставих тая, щото такъв подарък не се подарява. Но хората са различни – почина един друг приятел и жена му ме пита – останаха му патрони, по колко струват патроните, да ги продам. Та хора разни…

Те ме уважаваха много моите приятели от Родопите. А защо? Защото на първо място аз съм добър стрелец. Второ – спазвам реда. А какво става често? Сложат ги по пусиите и те като почнат да кашлят, да тропат, че им студено, да пушат… Абе останете си в хотела или в хижата, ние ще ви го ударим, що ще ни разваляте лова?

Там трябва да си като Гюро Михайлов –

аз ако трябва да се почеша – леко, леко, леко – да не се долови движението… Прасето като върви и наближи голо на три четири метра от него се спре, наведе зурла, слуша, души, гледа… Ударял съм прасе например горе по границата, Монтанско. Горе гърмяха по билото, и аз гледам – иде едно прасе из гората и ще излиза на поляна пред мен. И аз му гърмях отдалеко – да не се спира да мисли, че ще ме помирише, та му дадох скорост, то изскочи на поляната и го гръмнах.

А за тия мои приятели от Сърница – малко преди Сърница се отделя един горски път за някакъв горски пункт – едно стайче, вътре един варел за печка, бумти, и като сложили върху него един котел вино, и като нарязали в него ябълки… И аз пристигам, гребеме с черпаците… То и това е лова, и това е приятелството.

Това лято Стоян Кръстев навърши 92 години

Но най-екзотичния лов е на диви петли. Бил съм и аз глухари. Пак в Родопите. Отивам веднъж – преди много години – и ми дават да ме води за глухари един ходжа от Медени поляни – 6 на 35 човек, с пушката и с патрондаша надали имаше 40 кила, с една козя брадичка така, но му викаха Мечкаря, сигурно е имало защо. Та тръгнахме ние по баирите, той като коза върви, а и аз на ония години… бе не съм го задържал. Излязохме горе на равното, спряхме се, чуваме – пее глухар. И трябва да вървим да го бием, за това съм дошъл. Та тръгвам –

само по един се ходи на глухар,

 и се ходи само докато пее, спре ли – спираш в каквато и да е поза и не шаваш, не дишаш даже, докато не запее пак. Затова му викат глухар – докато пее не чува нищо. Но това е за секунди – в това време се придвижваш, иначе замръзваш. Ходжата обаче ме стигна по едно време и ми вика: Абе, другар, ти можеш ли да стреляш? Викам му – спокойно. Пак тръгнах аз, той пак ме настигна, вика – събуй си обувките. А то сняг до коляно. Човекът искаше да ме откаже. Нема начин, продължавам. И като гледам, имам още доста да вървя, докато го стигна. Но заставам под един бор, ослушвам се, и изведнъж чувам на тоя бор, над мен, да пее глухар. Още е тъмно, защото цялата история става на разсъмване, само тогава се бият глухарите. Гледам из клоните и виждам някакво кълбо горе – той ли е? Да взема да гръмна и да паднат само шишарки – ставам за смях. Но той започна да пее и стана ясно – глухар е. Дали са били два и първо сум чул по-далечния, а пък този е започнал да пее по-късно – незнам. А на глухар се стреля с 13 нули, като на прасе. Вдигнах пушката, стрелях, и той като почна да троши клоните докато пада… А ходжата още не паднал глухара като дотича, като се метна на врата ми и като почна да ме целува, та целия ме олигави… От радост, че сме свършили работата.

По вечните ловни полета бай Стоян не отстъпва на младите

Друг път бяхме в Цигов чарк на някакво събитие и които сме ловци останахме да идем на лов. Предния ден чудно време – слънце, топло, а съботата – суграшица с дъжд, мъгла, мокро и мразовито. Ама ние сме решили да ходим на лов, та хората ни заведоха по чак по билата над Крушата, наредиха ни по пусиите, и директорът на горското ни вика – в това лошо време каквото излезе. И по едно време чух аз, че прилаяха кучетата, после минаха под мене, и аз се преместих натам, че да не остава празно място до другия. Нищо се не чува, почаках, пък реших да си се върна на пусията, но тръгвам не по дирята си, а по-отгоре. То вали и аз съм презрамчил пушката с цевите надолу, да не се пълни със сняг. Излизам аз на една просека и изведнъж от един бор като изплющяха едни мощни криле, и като се дигна глухара, аз – ей, много бях бръз тогава, защото го виждам за секунда между два бора – та му гръмнах. И нищо. И тръгнах да се прибирам, но гледам – едно перце пада, нали знаеш как – по спирала се върти. Викам си – чакай бе, това перце не е от мене, а и бях чул, че тупна нещо по-нататък, но реших, че само ми се струва така. Тръгнах и гледам в един валог – ама късмет пак, че излязох точно там – е, никога няма да забравя тази картина! Глухарът паднал в снега по очи

и като разперил тези огромни криле – приказка!

 Та взех го аз, но покрай тези емоции съм се позабавил, а онези, мекогъзите с извинение, като заваляло и те – какво ще правим в тая киша, я да се прибираме. И като видели, че не идвам, си казали, че съм слязал направо при колите. Не чули гърмежа, чакали, чакали и директорът на горското тръгнал да ме търси. И ме среща с глухара, и ми вика – какво направи ти бе? Аз мисля, че ме навиква за глухара, а той само се тревожи за мен. И ми вика – знаеш ли защо съм директор на горското? Щото един големец – Тано Цолов, години наред идваше да си пребие глухар за колекцията, по десет дни го водеше предишния директор всяка заран. И така и не можа да си удари. Чак последния ден издебнали глухар, той обаче се вдигнал, Тано Цолов гръмнал, ама го упуснал, директора гръмнал и го свалил. И големецът се развикал – кой си ти бе? Що ми гръмна глухара! И веднага го уволнил, на минутата. Та назначиха мен. А ти – за десет минути! И аз му викам – ами сега какво, да го крием, какво да правим, да се не повтори историята и некой друг да стане директор… И като преброихме перата в опашката му – това е златен медал!

Та какво да ти кажа – мен и поп ме е кръщавал, и ходжа ме е целувал…

Йото ПАЦОВ