Тежката дума
- search
- Всички
Жена ти изневерява с началника на гарата! То пък една гара!
Колко време от живота ни преминава в това място за срещи, за разлъки, за съдбовност?

Гарите! Те са вратите на всяко селище. От тях влизаме в държавите, в градовете, в селата. От тях съдим за живота и хората, които живеят там. Гарите ни дават първите представи за населеното място. От тях получаваме първите, но и често и най-верните впечатления за бита, в който ще попаднем. Затова е редно гарите да бъдат красиви, уредени, чисти и удобни. Такива ли са гарите у нас? Гордеем ли се с тях или се срамуваме? Сега се смени у нас министърът по транспорта, скочиха цените на билетите за пътуване по железниците ни. За жалост, растат цените за пътуване с влак, с автобус, със самолет, но гарите, гарите ни са за оплакване! Всички виждаме каква запуснатост цари в огромните подлези на Централна гара в София. “Стотици” търговски клетки там стоят празни и заключени. Даже е страховито да минаваш покрай тях! Неугледно, неуредено, мръсно е и в самата гара и около нея. Така е и по гарите ни в другите градове, а по селата няма даже и гари. То и селата ни изчезват, а аз за гарите съм седнала да се тревожа!
А гарата е много важна! Наскоро попаднах на поредния епизод от турския сериал “Листопад”, който се излъчва повторно по наш телевизионен канал./Нали всяка вечер телевизионните канали ни отвеждат на Босфора!/ Загледах се в епизода, в който баща и дъщеря драматично се прощаваха и разговаряха на гаров перон. Сцената събуди размисли и чувства в мене, отвори “файл” в компютъра на душата ми: ”Гарата в нашия живот”. И може би, за да се надсмея над себе си, си спомних онзи стар виц, където “приятел”съобщава на съпруг, че жена му си прави срещи на гарата с негов съперник, а съпругът тихичко мълви: ”То пък една гара…”
Гарата! Какво ежедневно, но и какво съдбовно място е тя!В непрестанния й живот са се разигравали и продължават да се играят безлични, но и силно драматични сцени. Да можеше гарата да говори, да можеше да пише…Колко романи щеше да сътвори, колко разкази щеше да разкаже, какъв голям писател - сърцеведец би станало от нея?! Каквото и да кажем за гарата, ще е малко, защото тя не е обикновен кръстопът, не е случаен възел. Често тя е начало и край на някакъв етап от живота ни.
Спомням си първия път, когато бях сама във влак. Не бях съвсем малка – била съм на 9-10 години, но още сама не бях пътувала. Роднини ме качиха на гара “Калояново”.До родния ми Пловдив щях да мина през гарите “Граф Игнатиево” и “Труд”. На гара “Филипово” щеше да ме посрещне татко. Във влака изпитвах трепети – сама съм! Но чувствах и гордост – пораснала съм, щом големите ми имат вяра! Баща ми ме чакаше също с видимо вълнение: “Справило ли се е детето?!” Той гордо ме заведе у дома и ме похвали пред мама.
Отпосле гара “Филипово” още много пъти щеше да играе незабравими роли в живота ми.От нея тръгвах, когато пътувах за Карлово, защото в съседния Сопот беше първата ми месторабота след завършване на Университета.Една ранна утрин пак баща ми реши да пътува с мене, но изпуснахме първия за деня влак.Как се косеше, ядосваше се на себе си татко!Беше човек точен, изряден, не беше свикнал да му се “изплъзват” нещата. И, когато седяхме в чакалнята и го успокоявах, че нищо фатално не се е случило, той само повтаряше:”Не бива да се изпускат влакове! Ние тях трябва да чакаме! Те не чакат нередовните като нас!” Запомнила съм тези негови думи като завет за живота въобще, защото животът е точно това – един влак, който не чака. Животът е влак, с който пътуваме по света, но пътуваме в него само с еднопосочен билет!
Гара Пловдив! Тя и досега е гарата, на която най-често пристигам и пак отпътувам, защото вече 50 години не живея в родния си град.И не съм престанала да се вълнувам, когато я приближавам, когато се изгубва от погледа ми.На нея са ме срещали родителите, приятелите.Колко вълнения, колко чувства съм оставила на тази гара!Помня как среднощ тръгнах за София като студентка-първокурсничка. Изпрати ме мама. На гарата в София ме чакаше татко и…започна учението, честите пътувания до Пловдив, защото все сънувах как тичам по стълбите на пловдивския ни дом, пък не мога да си вляза вкъщи.
Първото лято от студентството с колегите пътувахме с тогавашните “конски” вагони към пловдивско село – на поредната бригада.На гара Пловдив ме чакаше мама – да се видим.Срещата ни беше толкова вълнуваща, че я виждам като жива и днес!Там, на перона, останаха нашите прегръдки, целувки, бързият ни разговор и - отново във влака.
Колко приятели и близки и аз съм срещала на гара “Пловдив”!Как съм чакала задаването на машината,слизането от влака на обичани хора!И сега са пред очите ми моментите, когато съм посрещала и съпруга си на тази гара. Той беше напуснал Пловдив в ученическа възраст, но беше си останал по сърце и душа пловдивчанин и винаги слизаше на гарата видимо развълнуван.
По-често забравяме онези моменти, когато сами се качваме, сами слизаме на гаровите перони, но в душите ни се запечатват тези мигове, когато сме изпращани и посрещани от любими, от обичани нам хора.Помним хубавите усмивки, топлите прегръдки,нежното докосване на ръцете ни, поемането на багажа, защото това е всъщност разкриването на взаимните ни чувства. В едно от парижките си писма Лора пише до Яворов: ”…вземи най- радостната си физиономия и ела на гарата!”
Не мога да забравя как ме посрещна на Киевската гара в Москва моят мъж! Пристигах в огромния град, който за четири – пет години ставаше наш дом. Идвах с повече багаж, затова бях избрала влак да ме отведе там.А мъжът ми ме посрещна с разтворени обятия, с широка щастлива усмивка и ми рече:”Добре си ми дошла в Москва!”
Преди това също с влак бях на екскурзионно пътуване из “съветската” земя.И това пътуване се е запечатало в съзнанието ми.То бяха щури смехове, силни преживявания! Бяхме четири приятелки, които не спираха да се шегуват с всичко наоколо и най-вече със себе си! А време във влака – колкото искаш!Денем жадно гледаме през прозорците непознатите места, коментираме изгледите, а нощем се носим из чуждата тъма.Колко чувства сме оставили по гарите и в купетата на влаковете.На връщане от Рига внезапно по радиоуредбата на влака чухме, че се търси лекар - пътник имал нужда от помощ.От нашето купе излетя като стрела д-р Кралева – нашата най-мила, най-смехотворна спътничка.Отиде да изпълни Хипократовата си клетва.Влакът беше спрял извънредно на попътна гара. Останалите три приятелки замълчахме напрегнато.След половин час докторката се върна, седна с тежка въздишка и рече: ”Не успях да помогна.Човекът беше свършил.До тази гара му бил животът!” Свалили са трупа – такъв бил законът.Последна гара за един незнаен за нас пътник! А влакът си продължи пътя…
Веднъж с баща ми пътувахме по Карловската железопътна линия – връщахме от Карлово в Пловдив.Баща ми не криеше,че с голямо вълнение чака да минем през гарата на родното му село Чернозем. Тихичко, на ухото ми го беше споделил това чувство. Отрано застана на прозореца в коридора на влака - с вперен поглед! Да зърне обичани места, познати хора!Но преди да спре влакът на гарата,пътник от купето каза: ”А, гара Чернозем ли е? Какви хора има тук…!” Баща ми,помислил,че ще чуе хвалба, се обърна засмян - готов да каже,че това е родното му място. Ама пътникът завърши така:”…крадливи!Веднъж тук,на гарата, ми откраднаха кошницата!” Татко се обърна съкрушен към прозореца и като отминахме гарата седна мълчаливо – като че ли се беше смалил! И чак, когато слязохме на гара “Филипово”, заговори с болка за случката. Повече от половин век живееше далече от родното си село, но боледуваше за него, за хората, за нравите и постъпките там, че и за гарата, която в детството му е била любимо място за разходка! За много хора, особено в по-малките населени места, гарата е била място за развлечения, за празнични разходки. Тук те са усещали пулса на големия и чуждоземен живот. От прозорците на международните влакове се виждали странни и интересни хора, пътуващи по света. Мечтаели са хората и за свои пътувания по белия непознат свят!
Обичам много да пътувам с влак по Подбалканската ни железопътна линия, макар че влакът върви бавно, защото има многобройни тунели и чести спирания по гарите.Линията се вие между Стара планина и Средна гора, влиза в мрака на тунелите, изскача от тях и ни поднася вълшебни природни картини и изгледи. А гарите са незабравими с типично нашата си архитектура.Те са като къщите ни от Възраждането, сгушили са се между двете планини и красиво, категорично говорят за Българско!
Сакрални места по земите ни много! Но и гарата, като място на много и ярки човешки чувства, на силни енергии, също е едно свято място!Колко съдби са тръгвали в друга посока точно от някоя гара?! Гарата, гарата! Място за срещи, за разлъки, за сдобряване, за скарване, за разрив, за съдбовност! За признаване в обич, за любовни тайни или явни срещи, защото в множеството по чакални и перони какво ли не се среща, какво ли няма…
Затова трябва да си уредим гарите. Да бъде всяка гара приятна на нас, че и на нашите гости. Да придобие всяка наша “входна врата” съвременен вид - представителен, хубав, модерен, функционален, чист и спретнат. Дано! Иначе и ние ще продължим да казваме:”То пък една гара!”
Петра ТАШЕВА